ЛЮБОВТА КАТО ЧОВЕШКА ЦЕННОСТ
Според гръцката митология богът на любовта Ерос се е родил направо от изначалния Хаос заедно с Гея и Тартар – подземното царство. Тази представа отразява вярата на древните, че не друго, а именно любовта лежи в основата на живота. Любовта е вездесъща, непобедима, всемогъща, на нея се подчинява всяко живо същество, което, победено от нея, забравя всичко друго на света.
Тази представа за любовта като природна сила обаче противоречи на вярата, че хората с нещо са по-различни от другите живи същества, защото имат безсмъртна душа, приравняваща ги към боговете. Ето защо съвсем скоро философите започнали да виждат истинската любов само там, където духът успява да победи природата. Възникналото от нуждата за продължаване на човешкия род непреодолимо влечение, символизирано от Ерос, се превръща в успокоената нежна любов между майката и детето – Строге, а на базата на разбирането, че между хората трябва да съществуват взаимопомощ, уважение и духовна близост, се ражда идеята за Фѝлия – любовта дружба. Тя се поражда от социалните връзки и личните избори, насочена е към приятелите, но също и към идеални представи като истина, отечество, справедливост. А малко по-късно, с възникването на християнството, се ражда и идеята за Ага̀пе – жертвената безусловна любов на Бога към човека и на човека към ближния.
Бидейки такава основополагаща сила, движеща целия човешки живот, любовта от хилядолетия вдъхновява поетите, които са я възпели в безброй произведения, опитвайки се да предадат цялата дълбочина и разностранност на чувствата, които хората изпитват. Радостта от докосването, мъката от загубата, бесът на ревността, страстта, унинието, възторгът, разочарованието, изневярата, предателството, саможертвата... Списъкът може да бъде продължен до безкрайност. В него няма да попаднат само две неща, които по никакъв начин не може да се свържат с любовта – безразличието и принудата. Дори гневът, омразата и престъплението понякога може да се свържат с любовта, но безразличието и принудата – никога. Те са несъвместими с нейната природа.
Опитите да се проникне в дълбочината и необхватната разностранност на любовта като базова човешка ценност, са многобройни. Всяка философска система, всяка религия, всяка култура се опитва да построи онзи модел на любовта, който да обясни нейната мощ, но и да определи базовите фактори, върху които тя израства и се развива. Платон и Аристотел са ни оставили разсъжденията си за природата на Ерос и Филия. Според тях любовта се появява не само от интереса, харесването и удоволствието, но и от двустранното одобрение, признаване, общи ценности и привързаности. Но най-важният фактор, необходим за пораждане на любовта, е безусловното поставяне щастието на Другия на първо място: „Обичането означава да желаеш някому това, което смяташ за добро заради самия него, а не заради себе си, и да се стремиш според силите си да му го създадеш.“, казва Аристотел и това определение представя най-важния принцип, от който трябва да изхождаме, осмисляйки природата на любовта.
Ако човек постави на първо място своя собствен интерес, изразяващ се в желание да получи удоволствие, власт, облаги или нещо друго, любовта ще прояви своята тъмна страна. Не бива да се заблуждаваме, че такава няма. Все пак това силно човешко чувство възниква на базата на природния закон, заложил много дълбоки инстинкти в нашето подсъзнание. Най-добре тази тъмна страна на любовта е описана в теорията на швейцарския психолог Карл Густав Юнг за Анима и Анимус. Според него Анима е онзи образ на абсолютната жена, който всеки мъж носи в подсъзнанието си. Тази жена е тайнствена, необикновено красива, проницателна и силна, но в нея съжителстват две страни – Мадоната и Вавилонската блудница. В много случаи Анима може да изиграе ролята на Фаталната жена, получаваща удоволствие от съзнанието за абсолютната си власт над мъжете, подобно на Милейди от романа на Александър Дюма „Тримата мускетари“. Фаталната жена може да унищожи мъжа – да му разбие семейството, кариерата, да го тласне към престъпление, да го доведе до самоубийство. Когато дойде на себе си, жертвата сякаш излиза от транс. Образът на Анима е еднакъв за всички мъже, затова фаталната жена оставя по своя жизнен път огромно количество жертви, а нейното привличане действа безотказно. От своя страна Анимус е подсъзнателният мъжки образ, който всяка жена носи – силен, неотразим, фатален. През хилядолетията този образ се е проявил в някои от известните литературни герои като Дон Жуан, Казанова, Синята брада.
Съзнанието, че любовта има светла и тъмна страна, води до идеята, че изкуството да обичаш, трябва да се възпитава. Това означава, че за да постигнем истинската любов, е нужно да изградим в своето съзнание и поведение такива базови добродетели като грижа, отговорност, уважение и разбиране. Много интересна в това отношение е теорията на американския психолог Робърт Стърнберг за триелементната структура на любовта. Според него тя се основава на следните фактори:
► Близост. Това е чувството на съпричастие, единство и свързаност между хората, за които говори Аристотел, представяйки идеята за Филия.
► Страст. Това е романтичното влечение, възникващо на базата на сексуалната привлекателност (Ерос).
► Задължение. Това е нагласата за изграждане на устойчиво партньорство, позволяващо съвместни достижения, чиято перспектива е насочена към бъдещето (Строге).
Тези три фактора може да влизат в най-разнообразни комбинации помежду си, като в резултат възникват следните основни форми на любовта:
► Отсъствие на любов – не присъства нито един от компонентите.
► Симпатия/дружба – основава се на близостта.
► Влюбеност/увлечение – основава се на страстта, но липсват близостта и задължението.
► Празна любов – основава се на задължението без близост и страст. Този случай е характерен за традиционните общества, в които уговорените бракове са често явление. Това обаче не означава, че впоследствие не може да се появят близост и страст. Разказът на Николай Хайтов „Дервишово семе“ е много показателен пример за такова развитие.
► Романтична любов – основава се на комбинацията между близост и страст.
► Дружеска любов – възниква върху комбинацията между близост и задължение.
► Фатална любов – резултат от комбинацията между страст и задължение.
► Съвършена любов – възниква от хармоничното съчетание на близост, страст и задължение.
Освен тези теоретично възможни форми на любовта, нейните проявления се различават и в отделните етапи от развитието на човешките общества. Християнското Средновековие издига на преден план любовта агапе, потискайки ероса и строге, а людуса и манията разглежда като смъртни грехове. На свой ред Ренесансът изгражда една идеална представа за куртоазната любов, предлагаща съвършени модели за подражание. Романтизмът отхвърля всички предпоставени модели и се насочва към неподправеността на индивидуалното чувство. Ненапразно оттогава насетне думите „романтика“ и „любов“ често се употребяват като синоними. Острите обществени противоречия, породили символизма, водят до изграждане на един вътрешно противоречив образ на любовта и жената, появяваща се било като кристално чиста Мадона, било като хищна Вавилонска блудница, способна да породи само „сажди на страстта“. Всяко следващо поколение си изгражда своя представа за любовта, а от своя страна това води до непрекъснати опити от страна на изкуството да изрази това всеобхватно чувство. В тези опити универсалното и временното, общото и индивидуалното се явяват в единство и затова тази вечна тема никога няма да излезе от мода или да престане да вълнува.
@bgmateriali.com
