Заглавието на повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови” асоциативно обвързва темата за любовта със забранения библейски плод на щастието.
За обич и топлота копнее главната героиня Елисавета в дома на полковника, където тези чувства реално не съществуват. Животът на двамата съпрузи е монотонен и скучен. Те просто съжителстват. Радостта и щастието са им чужди. Но за Елисавета се появява и друга възможност-да живее свободно, пълноценно и щастливо. Военнопленникът Иво Обретенович неочаквано преобръща живота й, внася нещо ново. Той е като сбъднала се мечта, като красив сън наяве. Двамата поемат риска да бъдат щастливи. Избират любовта.
Време на война е, хората се мъчат да се спасят от бедствията, които ги преследват - болести, убийства, смърт. Авторът, анонимно присъстващ като разказвач, също търси спасение: „през евакуацията продадох наследството, което получих след смъртта на баща си".Обстановката е угнетяваща, неприятна за читателя. Дните се повтарят монотонно: „бащи,които гинеха на фронта", „жени, изсушени от недояждане и плач". Войната носи смърт и разруха. На нейния фон е представен образът на учителя, който всъщност разказва историята за обречената любов на Иво и Елисавета. Като скъп, далечен спомен е очертан образът на Елисавета: „тайнствено красива със своята дълга, тъмна рокля". Читателят изпитва двойствени чувства. Едновременно се страхува и възхищава от красотата й. Образът на полковника е напълно контрастен: „той беше шишкав, към петдесетгодишен, плещест, късоврат, с плътно прилепнали към черепа уши". Прилича „на рис", което подсказва за неговата лукавост, злоба, невъзможност да обича. Той е стриктен към всичко около себе си, дори и към собствената си съпруга.
В семейството съществува привиден мир и спокойствие, подчертани чрез разговорите между двамата герои. Без светли стремежи, затворени в убийственото провинциално ежедневие, те са осъдени да преживеят „три войни за седем години".
В края на първата част на произведението Елисавета сякаш е примирена със своя живот да не копнее за щастие и любов, подчинявайки се на родителските повели за благовъзпитаност и почтеност. Живее без любов и топлота, без радост и щастие: „ тя помнеше само няколко хубави дни от техния брак, годините преди Балканската война, когато беше най-хубавата жена в града..." Писателят сам изказва мнението си. Тя е една от „бездетните и незадоволени жени". Човек, непочувствал силата на истинската любов, не може да бъде щастлив!
И така, в един от сивите монотонни дни пред Елисавета се появява друга възможност. Съвсем случайно и неочаквано тя среща Иво Обретенович-един от военнопленниците в лагера край Търново. Почувствал глад, той инстинктивно влиза в двора й и открадва една праскова. Елисавета остава учудена и изумена при първата им среща. Сякаш нито една подробност не убягва от погледа й: „Беше мургав и колкото и да бе отпаднал и нечист, личеше, че е хубав мъж. Къдравите му, отдавна неподстригани смолисточерни коси и неговите големи очи, които гладът беше направил блестящи, му придаваха вид на избягал каторжник." Радост и удивление,страх и щастие се редуват в душата на Елисавета. Тя е объркана. Изпитва физическо влечение към този „хубав мъж". Точно затова образът му е противопоставен на този на полковника. Тогава всяка дума на Иво се впива в съзнанието й и тя започва да копнее да го види отново. „Минете пак по същото време- не по-късно и не по-рано. В същия час, когато съм сама.. ."
Тя искрено желае копнежът й да се превърне в реалност и затова с надежда го кани отново. Като че ли и тя самата се изненадва от своята постъпка – да приюти затворник и престъпник, но усеща, че вече е направила своя избор.
Елисавета търси промяната. Самата тя не може да повярва, че вече не спазва нормите на патриархалния морал: „Вечерта тя не каза на полковника за случката..." Разговорът между двамата разкрива, че любовта и обичта в семейството не съществуват, а са просто привидни. Полковникът дори не се замисля, когато я обижда: „даскалски приказки". Той като че ли желае да унижи съпругата си, да я накара и тя да се почувства стара колкото него: „Лиза, остаряхме, моето момиче." Тук се откроява и двойственото мнение по въпроса - противоречието „остаряхме" и „момиче". По този начин се показва и изборът му в живота. Избрал е да живее сам, без обич и утеха, и иска да накара Елисавета да тръгне по неговия път.
Монотонните дни продължават. В уречения час Елисавета среща отново Иво, но този път чувствата й почти напълно се разкриват пред читателя. Простият битов разговор между два мата не е в основата на това, което иска да ни разкрие писателят. Физическото привличане вече се превръща и в духовно - в чиста и красива любов. Въпреки това, Елисавета все още не е сигурна в чувствата си, колебае се в избора си между обществения морал и новия път на любовта. Но Иво сякаш вече не е така потаен и разкрива чувствата си: „ Трябва да ви виждам... Тогава лагерът неми се вижда толкова страшен и животът ми става поносим. "Ражда се истинската любов и по този начин разделите им стават все по-тежки. Подробно описаната от автора природна картина е в унисон с чувствата на Елисавета и подготвя читателя за една голя ма драма.
И така, минават пет дни, без тя отново да го види. Елисавета дори външно се променя, защото вече има мъж в живота си, който я радва и я прави щастлива. Походката й е променена: „...тя вече не държеше главата си набедена, както правеше по-рано и не стъпваше с хубавите си нозе така отегчено". Изразът на лицето и жестовете й са други: „Беше изчезнал твърдият блясък в очите й, нервните жестове на ръцете й." Дори вече не чете така съсредоточено, а „разсеяно"и при това „Приключенията на Гъливер” което издава желанието й да пътува, тръгне по нов, по-добър и по – радостен път.
Настъпва съдбоносната вечер. Елисавета с огромно желание чака отново да срещне своя любим. В този момент някъде иззад храстите се чува шумолене: „В същото време учителят чу дрезгавия глас на ординареца и видя червения пламък на изстрела. Гърмът изпълни тихата нощ и с него се сля къс, задавен вик, който замлъкна в свисъка на словото.” Така всички надежди за пълноценен и щастлив живот на Елисавета сякаш се изпаряват. Тя осъзнава, че ако продължи да живее, просто ще съществува, все така тъжна и все така неудовлетворена. Не намира никакъв друг изход освен самоубийството Тя свободно избира своя път – пътя на любовта.
Никой не може да обвини за самоубийството й, защото за нея няма повече смисъл в живота. Защото от векове любов и живот са равнозначни...
Пред читателя остава завинаги трагично красивият образ на Елисавета, слял се с жадувания, но неоткьснат плод на любовта в повестта „Крадецът на праскови" на Емилиян Станев.
@bgmateriali.com
