ЛЮБОВ И ГРЯХ В РАЗКАЗИТЕ „ИНДЖЕ“ И „АЛБЕНА“ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

 

      Разказите на Йордан Йовков са непресъхващ извор на мъдрост и светлина за човешката душа. Проникнал в тайните на битието, уловил неуловимите неща в живота, писателят разтваря пред читателя нови врати на познанието, докосва най-тънките струни на душата му, потапя го в свят от неповторими образи. Той търси отговор на универсални човешки въпроси, свързани със смисъла на битието, силата на любовта, доброто и злото, греха и възмездието.

      Идеята за облагородяващото въздействие на любовта и красотата и за тяхната магическа сила е водеща за много от Йовковите разкази. Любовта става своеобразен център на човешкото съществуване. Чрез нея героят осмисля живота си и получава шанс да се промени. В изпепеляващата страст на любовта се рушат обществени предразсъдъци и норми, зачертават се съображения, прекрачват се граници. Любовта връща загубената свобода и извисява нравствено човека. В същото време обаче тя може да преобърне общоприетите представи за святост и греховност. Грехът поставя на изпитание не само човешката душа, но и цялата общност. И кара читателя в състояние на размисъл да се запита кое е грях и кое — не.

      Жертвена и всеотдайна, неподкупна и свободна, като най-висша ценност любовта е осмислена в разкази като „Шибил“, „Божура“, „През чумавото", „Най-вярната стража", „Индже“. Творбите завладяват с решимостта на героите да завоюват и бранят поривите на сърцето си, да отстояват правото си на емоционален избор дори с цената на живота си. Любовта отключва у тях всеотдайността, безкористната готовност за саможертва и щедрото самоотричане. Според Йовков именно това са истинските основания за възвеличаването на човешката душа.

      Разбирането на писателя за света се основава на тъждеството между красивото и етичните норми. За Йовков красивото е въплъщение на доброто и обратно. Това обяснява защо повечето от героите му са надарени с изключителна красота (Шибил, Индже, Божура, Женда, Албена и др.). Носители на силни и неподвластни чувства, изцяло отдадени на повика на сърцето и душата, в следването на емоционалните си копнежи и вълнения те често прекрачват границите на утвърдения морал, на вековните нравствени принципи и закони. И макар да не ги лишава от очарованието на красотата и изключителността, писателят недвусмислено показва, че всяко нравствено и морално прегрешение неизменно се съпътства от лично изкупление. Затова философските проблеми за любовта и красотата, за греха и възмездието, за престъплението и наказанието стават ключови в тези творби.

  
      В разказа „Индже“ на Йордан Йовков, любовта и грехът „вървят“ ръка за ръка. Индже е изправен пред съдбовен избор. В процеса на дълбок вътрешен размисъл героят преосмисля житейския си път. Лентата на живота му се връща назад и той вижда в миналото един млад, буен, непокорен, своенравен, горд и изпълнен със самочувствие мъж, който се чувства най-добре сред пламъците на опожарените села и писъците на безпомощните хора: „млад беше тогава Индже, не скъпеше живота си, не се боеше от смъртта. Никога не делеше доброто от злото, никога не се беше запитвал кое е грях и кое не.“

      Загубването на моралната мярка за нещата, заслепението от собствената сила и власт, тоталното потъпкване на неписаните човешки закони стават причина за грехопадението на героя и нравствената му деградация. Дори любовта на Пауна не може да спаси омърсената му с кръв душа. Младият кърджалия допуска до себе си любовта, покорен не от хубостта на Пауна, а от нейната смелост. Тя стои спокойна пред Индже, а очите й го гледат радостно и занесено: „Майка й, баща й, всичките й близки са може би избити, а в очите й няма нито страх, нито омраза.“ Той смята, че любовта му към тази жена ще бъде мимолетна страст, че скоро ще я забрави, но греши. Усмивката и погледът на Пауна засядат дълбоко в душата на Индже. С нея той се чувства по-силен, по-уверен. Именно тази сила и увереност го правят още по-жесток, по-безпощаден, по-алчен и по-зъл. Затова в пристъп на гняв той посича с ятаган собственото си дете. А когато жена му го напуска, сърцето му се превръща в камък. Без нейната обич, всеотдайност и привързаност Индже започва стремглаво да се спуска към неизмеримото греховно падение.

      Просветлението в душата на озверелия мъж настъпва бавно и постепенно след поредица от изпитания и срещи. Ключови в лова отношение стават клетвата на полуживия поп, раняването на Индже от ръката на Сяро Барутчията, разговорът с дядо Гуди. Не посичането на детето, не бягството на Пауна, а клетвените думи на попа, които „го пронизват като ножове“, и раняването карат Индже за първи път да се замисли над стореното. Героят започва да се преражда нравствено и да осмисля по друг начин живота си. За него вече се пеят песни, хората го посрещат с иконата на Света Троица като народен закрилник. Първата сълза, която Индже пролива през живота си, е, когато чува, че народът пее за него песен. Истинското му духовно пречистване става обаче в минутите на неговата смърт. Прострелян от ръката на сина си, Индже приема смъртта като изкупление на всичките си грехове. Затова с разведрено преди смъртта си лице той изрича: „Много майки съм разплакал… Дойде и моят ред.“

      Разказът „Албена“ е изграден върху конфликта между ценностите на общността и поривите на сърцето. Грехът на героинята е голям — тя става съучастник в убийството на мъжа си. Но любовта към Нягул я спира да посочи убиеца на съпруга си. 

      Интересно е отношението на селяните към постъпката на Албена. Според утвърдените представи за грях и чест съдът над жената трябва да бъде безпощаден. Изразител на това мнение е дядо Власю, който размахва тоягата и негодува срещу грешницата. Но когато пременената жена идва към каруцата, тя изведнъж омагьосва всички с красотата си. Авторът не може да се въздържи и възкликва: „Грешна беше тая жена, но беше хубава.“ Омразата към Албена изчезва, женската красота е укротила хорската ненавист и всички са готови да простят. Гласът на дядо Власю отново се извисява над другите: „Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!“

      Появата на Нягул променя отношението към съгрешилата жена. Албена престава да бъде красавица и майка, която се прощава с детето си, и отново става грешницата, която затрива хорските къщи. Всеки, който се отклонява от утвърдените в обществото норми, трябва да премине през пътя на санкциите. Йовков показва, че законите на общността се оказват по-силни от законите на сърцето. След всеки извършен грях следва възмездие. За Албена то е раздялата с детето й и отвеждането й при следователя. Дори в разкаянието си тя е „спокойно скръбна“ и „все тъй хубава“. Извършеното от нея престъпление не отнема от красотата и достойнството й. В минутите преди раздялата с дома и съседите тя е пременена като за сватба. Йовков разколебава познатите представи за святост и грях и внушава една различна истина за света — в скръбното примирение на съгрешилата жена се чувства отчаяният вик на любовта.

      Може да грешат Йовковите герои и да вършат престъпления, но го правят в името на любовта. Любовта не познава компромиси. Страстните любовни чувства се вихрят между живота и смъртта, между обичта и омразата, между греха и светостта. За любовта няма среден път. Това казват Албена и Нягул. Те с радост приемат смъртта.

      Героите на Йовков са неповторими като характер и мислене. Но има нещо, което ги сближава, и това е пълното им отдаване на любовта. Писателят прозира истината, че именно на любовта се крепи светът. Затова създава творби, които завинаги ще останат в съкровищницата на българската литература.

Даниела ЙОРДАНОВА

@bgmateriali.com

Изтеглиsave