„МАДАМ БОВАРИ“ – I ЧАСТ, 7 ГЛАВА
(Анализ)
Вече посочихме, че за твореца Флобер най-същественото в романа е стилът и едва на второ място истината, т.е. житейското правдоподобие на разказаната история. Известни са оплакванията на писателя за „ужасиите“ на стила, в които долавяме известно преувеличение, но така или иначе Флобер се нарежда сред най-големите майстори на стила във френската художествена проза. Би могло да се твърди дори, че той е най-съвършеният стилист сред големите френски романисти от XIX век.
Този перфекционизъм се отнася не само до самото повествование, но и до композицията на романа. Композицията на една белетристична творба до голяма степен се предопределя и от съдържанието й, но що се отнася до Гюстав Флобер, неговите романи (“Мадам Бовари“, „Възпитание на чувствата“, „Саламбо“ и недовършеният „Бувар и Пекюше“) се отличават със стройна композиция, като обемът им клони към четиристотин страници. В образцовото френско издание на „Гарние-Фламарион“ (1966) текстът на „Мадам Бовари“ е побран в 350 страници, но заедно с необходимия и много добре подбран паратекст цялата книга обема 440 страници.
Романът е композиран в три части, първата от които (според посоченото издание) обема около седемдесет страници, втората – около петдесет, а третата – 130. Макар че темпоритъмът на фразата у Флобер е равномерен като цяло, бихме могли да твърдим, че първата част на романа, която има характер на експозиция (въведение) в сюжета, е с относително по-забавен темпоритъм.
Реликта, т.е. следа от романовия почерк на Балзак, изчезнала в по-сетнешната проза на писателя, е „аз“-повествованието в първата глава от първата част, в която Шарл Бовари е въведен като съученик на разказвача чрез описание на появата на нов ученик в класа, взет веднага на подбив с неугледния си вид. Настроените за смях хлапета, започват да скандират Шарбовари, тъй като смутеният юноша не успява да артикулира ясно името си. От стегнатата експозиция в началните глави от романа, запознаващи читателя с двамината от съпружеската двойка преди да се оженят, става ясно, че Шарл Бовари е посредствен човек. Той е не само физически неугледен, но и интелектуално непълноценен. Авторът неслучайно му избира за поприще професията на фелдшер (от немски през руски език), която в „Български тълковен речник“ е обозначена като „помощник лекар“. Той не е в състояние да отговори и на очакванията на съпругата си за нежна и романтична любов.
Когато се обсъжда трагичната участ на мадам Бовари, младият читател от началото на XXI век трябва да има предвид, че преди около 170 години, когато се развива действието в романа, не само във Франция от времето на Втората империя, но и в почти цяла тогавашна Европа (да не говорим за България, която все още е част от Отоманската империя), социалният статус на жената е твърде нисък. Основният път към социално въздигане в средите от буржоазията е бил бракът, най-често планиран и организиран от родителите независимо от личната воля и желание на девойката. Малко опростено казано, традиционният буржоазен брак е бил своеобразна сделка, поради което щастливите брачни съюзи са били по-скоро изключение, отколкото правило. Бащата Бовари, чието лично име получава и синът Шарл, е бивш военен фелдшер с бурно минало. Що се отнася до Ема, тя е дъщеря на селския фермер Руо, сравнително заможен провинциалист, чието име рядко се среща в първата част на романа. Женитбата на потомци на дребнобуржоазни фамилии е възможна и дори желателна.
Последното изречение от девета глава, с което завършва първата част на романа, гласи: „Когато през март напуснаха Тост, г-жа Бовари бе бременна.“ В седма глава белетристът възсъздава изключително пестеливо еднообразното съществуване на младата съпружеска двойка в селцето Тост, където фелдшерът Шарл Бовари е получил служба. В предходната шеста глава стегнато е представено пребиваването на девойката Ема Руо в католическия пансион, когато у съгряващата хубавица се оформят и избуяват романтичните вкусове и предпочитания под въздействие на прочетени крадешком романи и на мечти за красиво и необикновено бъдеще. Осма глава, описание на прием в имението на маркиз д‘Андервилие в недалечното селище Вобиесар, на който е поканено да присъства, и семейство Бовари, е сред възловите не само в първата част на романа. В замъка на маркиза младата жена открива въплъщение на своите девически мечти от пансиона. Посещението отключва временно спотаената у г-жа Бовари страст към по-различен живот – по-красив, по-възвисен, по-романтичен.
С изключение на първата глава останалите в първата част от романа са твърде кратки, обикновено по пет-шест страници според споменатото френско издание, набрано в шрифт гармонд. Във втората и третата част на романа, когато героинята затъва в своите любовни авантюри, обемът на главите нараства двойно. Монотонното съществуване в селцето Тост, в което младата семейна двойка преживява четири години, е възпроизведено изключително стегнато в по-малко от шест страници във френското издание. След шока от преживяното в замъка във Вобиесар и практическата невъзможност да промени скучното си провинциално битие Ема Бовари изпада в меланхолия или, казано на съвременен език, изпада в депресия и това принуждава съпругът й да си търси нова служба, след което семейството се премества в недалечното градче Йонвил.
Дълбокото разочарование на г-жа Бовари от посредствения й съпруг и от лишеното от вълнения скучно всекидневие е показано през погледа на младата жена. Около 1857 г., когато бива публикуван романа, т.нар. вътрешен монолог още не е въведен в белетристиката, но у Флобер той вече прозира в полупряка реч, повествованието е третолично, но несъмнено визира мисли и преживявания на героинята. Тя мечтае за красиви гледки из непознати кътчета, край заливи, където се долавя аромата на лимонови дръвчета, желае да се облакъти на балкон в швейцарска хижа или в шотлански котидж, но със съпруг край себе си, облечен в чер кадифян костюм с дълги пешове, със сахтиянови ботуши и с островърха шапка. Вместо това вечерите срещу нея стои скучен съпруг, „чието слово бе плоско като уличен тротоар, дефилираха в неизменното си одеяние общоприети мисли, без да събуждат чувство, смях или мечтание.“
Шарл Бовари е доволен от битието си на селски лекар, но възпитаната в католически пансион Ема има по-високи интереси. От един кратък пасаж читателят узнава, че тя рисува акварели върху картон, докато Шарл я наблюдава мълком и прави топчета от трохи хляб. Ема свири и на пиано и понякога толкова бурно, че (иронията на романиста е затаена) прислужникът на местния съдебен пристав застива мълком на недалечното шосе.
В рамките само на една страница Флобер майсторски възкресява традиционните отношения между снаха и свекърва. Майката на Шарл често ги навестява и непрекъснато дава напътствия на младата си снаха. Двете се обръщат една към друга на „майко“ и „дъще“, но в треперещите им гласове е затаен едва сдържан гняв.
От благодарен пациент на съпруга Ема получава като дар малка италианска хрътка на име Джали и с нея тя предприема самотните си разходки из околността. Все по-често по време на тези разходки младата жена си задава мъчителния въпрос: „Защо се омъжих, Боже мой?“ Това е първата, все още едва доловима пукнатина в брака й, предвещаваща събитията от втората и третата част на романа. „Тя се питаше дали не е могло при друго стечение на обстоятелствата да срещне друг мъж и се мъчеше да си представи тези така и неслучили се събития, този различен живот, този съпруг, когото тя не познаваше. Наистина всички едва ли щяха да приличат на този. Той би могъл да бъде хубав, духовит, изискан, привлекателен, каквито несъмнено са били съпрузите на някогашните й другарки от манастира.“
Седма глава завършва с известието, че една сряда към три часа подир обяд съпрузите Бовари заминават със своята бричка за имението на маркиз д‘Андервилие във Вобиесар.
Не е необходимо да повтаряме написаното в общата глава за романа. Това, че действието е ориентирано към началните години на Втората империя (първата половина от 50-те години на XIX в.) и че романът е косвено опровергаване на тогавашното политическо безвремие, не означава, че образът на мадам Бовари е закотвен в строго определена епоха. Психологическият механизъм на боваризма като извечен конфликт между мечти, илюзии и действителност е възпроизведим по всяко време и във всяка среда, макар че при съвременни условия той вероятно би имал друг профил. Свидетелство за устойчивостта на този механизъм е българският игрален филм „Мадам Бовари от Сливен (1991, реж. Емил Цанев), чието заглавие бе неприкрито намигване към интелигентния зрител да очаква български вариант на френската психологическа драма, обезсмъртила навремето почти непознатия дотогава Гюстав Флобер.
@bgmateriali.com
