С пътеписа си „До Чикаго и назад" Алеко Константинов дава нова насока в развитието на този жанр в българската литература, представяйки основните ценности на човека и света, в който живее. В пътеписа са съпоставени традиционните ценности с тези на непознатия все още свят, видян по време на пътешествието до Америка. Отношението: родно-чуждо, се изразява с опознаването на чуждия свят и сравнението му с родината и всичко, свързано с нея. В този смисъл Алеко Константинов търси отговор на въпроса къде е мястото ни сред другите народи и култури.

Авторът разкрива своето светоусещане чрез повествованието, описанията, лиричните отклонения, философските и хуманистичните размисли, с които привлича вниманието на читателите си, като ги прави съпричастни на преживяното пътуване в един наистина нов свят. След Освобождението интересът на българина все повече е насочен към страните, които вече имат сериозни постижения в устройството на обществения живот. Алеко Константинов отразява именно този интерес. Удивлява се от успехите, но и не премълчава своето несъгласие с някои обществени явления или човешки качества, които за неговата човешка същност не са приемливи. Освен пряк израз на неодобрение, писателят използва и умението си да иронизира, а в някои моменти насочва и острието на сатирата си. Най-често обаче звучи неговият искрен и весел смях, когато се надсмива над себе си, над своите спътници или над това, което не приема като човек  и европеец.

На презокеанско пътешествие към Америка Алеко тръгва като човек с утвърдена и устойчива ценностна система, както и с определени възгледи за света. Неговата чувствителност го характеризира като човек с духовни интереси. Вълнува го не толкова практичното, колкото впечатленията и преживяванията от досега с Новия свят и не познатата култура. При описанието на океана Алеко проявява своя талант като майстор на словото. Ледената планина, която се появява на хоризонта, е нарисувана с усета на живописец и с подбрани нежни акварелни багри - от „елмазния блясък" с една „тънка игра между светлосинкава със светлорозова боя", млечно белите конуси, ясносините върхове до тъмносиния цвят на основата. С добронамерен хумор, толкова присъщ за Алековия стил, авторът отбелязва играта на въображение у някои пътници, които виждат дори бели мечки в ледената гора. Особено впечатляващо е обаче описанието на парахода сред океанските вълни, оприличен на нещастна ладийка в „безбрежния океан, между тези живи, цъфнали водни хълмове". Олицетворението прави възприятието по-въздействащо, а експресивните глаголи в описанието създават внушението за могъществото на водната стихия.

Когато описва крайбрежието на Ню Йорк, авторът на пътеписа пресъздава картината на удивителните мащаби на построеното, но и на хаотичното движение в американския град. Бесният ритъм на живота е впечатляващ, но и поражда усещане за дисхармония между човека и индустриалния начин на живот: „Погледнеш на Джьрсей - там стотина фабрични комини стрелят към небето и разстилат димни пластове над целия град и вечно този дим се люлее лениво над грамадните фабрични постройки и ръси сажди по стрехите, по улиците и по дихателните органи на жадните янки. Обърнеш се надясно- отпреде ти колосалният Бруклински мост, като че дреме, обгърнат в тънка прозрачна мъгла, и не се стряска нито от оглушителния писък на безбройните кораби, които сноват под гигантските му сводове, нито от ежеминутните тронове, които порят гърдите му..." Особено значение в описанието имат експресивните глаголни форми: „сноват", „хвърчат", с които е постигната динамиката на живота в американския град. Внушителната мащабност на зданията и разстоянията е изградена чрез определенията, подбрани точно и образно: „грамадните фабрични постройки", „колосалният Бруклински мост", „огромният му корпус".

В описанието щрихите са пестеливи, но ярки: „стотици комини", „димни пластове над целия град", „дим се люлее лениво", „ръси сажди"; мостът, „ обгърнат в тънка прозрачна мъгла". Алеко Константинов умело отбелязва привидното и реалното в картината. Колосалният Бруклински мост „като че дреме", а всъщност върху него „хвърчат троновете" и „пълзят хората". Създателите на този „колос"- хората, изглеждат като  „микроскопични двуноги животинки". Това съпоставяне внушава едновременно респект към произведението на човешкия ум и ръце, но и донякъде разочарование от вида на „хилядите янки", „безконечно малки в сравнение с този колос",които те даже не забелязва, когато сноват по него. Наблюдателното око на пътеписеца откроява всички съществени детайли в  панорамата на крайбрежните градове и умело ни прави съпричастни на своите възприятия.

В следващите редове Алеко ни насочва към размисъл - невежество на американците ли и е това, че не знаят нищо за новоосвободена България, или вестниците в родината информират погрешно?  Остава нараненото българско самочувствие на писателя и неговите спътници, които митническият служител записва погрешно.

 

Майсторството в създаването на пътеписа се усеща в особено раздвижените описания на архитектурните забележителности на Новия свят. Великолепното сравнение на улица Бродуей в Ню Йорк с Рингщрасе във Виена е изградено чрез персонифицирането им, в което особено се подчертава красивото и неповторимото, отличителното в културния облик на двата града. Според пътеписеца, Рингщрасе във Виена е „една изящна, от мрамор изваяна хубавица", а нюйоркската Бродуей е „ една мила, с шаровете на дъгата облечена, вечно танцующа балерина". Впечатлен от очарованието на тази създадена от човека красота, той заявява уверено: „С нищо не може да се сравни тази поразителна, като че бистро трептяща пъстрина на улицата".

Архитектурните постижения в Новия свят надминават дори въображението на новопристигналия европеец. Освен неспирното движение в Ню Йорк, което според Алековия хумористичен израз е предизвикано сякаш от някоя стихия или пожар, несравнимо въздействие има и изключително разнообразната архитектура на Бродуей. В типичния за пътеписеца стил са отбелязани усилията на всеки домовладелец: „тъй да си построи къщата, тъй да я украси, тъй да я нашари, че само тя да се хвърля в очи!".Плавният оригинален изказ, примесен с лека ирония: „щото и слепият да види", „щото и най-разсеният ще се огледа", изпълва описанието на „тези гиздави колоси" с определено настроение,насочено към възприятията на читателя. Неочакваната инвенция на писателя избликва във възклицанието: „Вавилон!", и в откровеното му признание: „Ама че го уподобих и аз!". Емоционалният изблик в описанието на Бродуей е показателен за богатството от впечатления, които авторът е безсилен да изрази: „... и до утре да пиша – все едно, догдето не го видите, няма да имате ясно понятие за чудния Ню Йорк".

В повествованието на Алековата творба важно място заема разговорът с бай Неделкович. Преди този разговор обаче авторът подробно и занимателно описва навиците на американците и изразява неудовлетворението си от тяхната студенина: „като че изкуствени, человекоподобни машини". На фона на тази прекомерна американска сдържаност става една дружеска и сърдечна среща между българите и сръбския преселник, който разказва за себе си и сякаш иска да се наприказва за всичките четиринадесет години в Америка: „Нему млъкнаха устата. И на всяка фраза питаше дали вярно се изразява, проверяваше дали не е забравил родния си език." Към тях се присъединяват и стопаните на пивницата, също преселници, и Алеко отбелязва донякъде с патос: „България, Сърбия, Бавария и Саксония си подадоха ръце, за да отразят с общи сили американския егоизъм и студенина. И победиха...". Съвсем ясно проличава хуманистичното отношение и оценка на автора за живота на американските граждани, лишен от естествена човешка топлина.

Акцент в разговора с бай Неделкович е корупцията в Америка. Особен стилистичен ефект имат сръбските думи, използвани като оригинален текст: „Велика корупц]а" или „ Със злато можеш купити и самог президента." Въздействието на казаното от Неделкович писателят изразява сполучливо с идиоматичния израз: „бай Неделкович ме обля със студена водица". Обобщението, което прави Алеко, е израз на неговите демократични възгледи за обществото, но то никак не е оптимистично. Разочарованието, че и Новият свят носи пороците на Стария континент, се съдържа в репликата на един от спътниците на писателя, чиято усмивка той определя точно като „язвителна мефистофелска": „Видя ли, че и в Америка е същото. "Явно е, че няма нужда да се изяснява кое е „същото". Разказите на бай Неделкович обаче звучат доста песимистично, което пък поражда тъжния тон в признанието на Алеко: „Ох, хич не ми огряваше сърцето туй „и в Америка е същото"!..."

Отдавнашна мечта за пътешественика е да види едно от удивителните чудеса на природата- Ниагарския водопад. Неговото описание е изградено основно върху силата на емоционалното преживяване. С него са свързани и вълнуващите лирически отклонения, в които писателят се вглъбява в размисъл за ценностите на човека като щастието, природната красота и краткостта на земния живот. Това, с което се отличава Алековото  художествено описание на „чудните водопади", е, че рисува не толкова картината на видяното, колкото изразява своето отношение към него. Когато наближава Ниагара, Алеко съвсем непосредствено и спонтанно дава израз на неудържимото си нетърпение. Готов е да пренебрегне дори отварянето на вратите на рая, обхванат от „нервозно вълнение и нетърпелива жажда": „Махни се с твоя рай,остави ме да видя Ниагара!" Ниагара, която е възбуждала въображението ми от детинство и за която съм облажавал щастливците, като не съм допускал и мисъл, че ще я видя някой път. Ниагара - чудната игра на природата, която привлича хиляди европейци в Новия свят— ето я пред мене!" Емоционалното напрежение избликва многократно, провокирано от мисълта за все по-голямата близост до заветната Ниагара. Разказът е изпъстрен с множество подробности - реката, която изтича от водопадите, хората по алеята - „пристигналите от далечни краища

любители на природните красоти"; нескритата завист към онези, които като онази осемдесетгодишна бабичка, която едва пристъпва, са се насладили вече на „чудесните водопади".

Майсторството на пътеписеца се чувства осезателно в рисунъка на картината, в която той откроява всеки нюанс и всеки звук. Водата в реката е „запенена и буйно устремена", с „една грива от разбита млечна пяна". Отсрещният бряг загадъчно се появява и изчезва в далечината. Там е Ниагарският водопад. Срещата на читателя с това „чудо" на природата е съзнателно „забавена" от автора. Той не бърза с описанието, за да бъде още по-силно естетическото въздействие, когато величествената картина на водопада се изправи пред неговия поглед. Вълнението е искрено и неподправено. Следвайки пътя на водата: „мътнозелена, изиграла си вече ролята, уморена, но още запенена"; чувайки усилващия се звук, след няколко стъпала надолу най-сетне Алеко и спътниците му застават пред Ниагарския водопад. Едно-единствено възклицание изразява върховното усещане в този миг: „Ето го!" Чувствата и впечатленията се сливат в едно „безгранично благоговение", отпечатано по лицата на всички. Те са „сериозни, излеко бледни и като че изтръпнали", „вцепенени като в жива картина". Градацията, която използва писателят, е може би най - адекватният израз на състоянието на всички присъстващи в този момент. И може би съвсем естествено идва признанието: „Като че не пред творението божие, а пред самия бог бяха изправени!... Който може, нека опише тази картина, който може, нека я фотографира, нека я нарисува!. „Аз не мога." С изключително разнообразие е нарисувана силата на водната стихия - величествена, но и страховита: „наляво падат буйни къдрави снопове разпопена вода и се губят на стотина метра долу, в една кипяща пенлива маса, от която се възнася силно бумтене; воден елмазен прах изхвърга тази кипяща маса... "Различният ъгъл на наблюдение обогатява представата за този природен феномен. От канадския бряг водата изглежда като „трептяща маса от къдрави снопове пяна, между които личат светлозелените ивици на неразвитата вода". Най - изумителна е обаче гледката, когато природният феномен се наблюдава от „птичи поглед": „Долу- ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потърсва цялата околност, снопове пяна се мятат като фонтани нагоре, воден прах обсипва целия водопад..." Едно възклицание издава ясно романтичното настроение на автора в този момент: „Как ли ще изглежда това в светла лунна нощ!" Срещата с Ниагара предизвиква философските размисли на автора за краткия човешки живот, в който прекрасните преживявания рядко се повтарят.

Пътешествието до Америка е най-вече по повод на Чикагското световно изложение, към което се отправят и българските туристи. Те естествено са силно въодушевени от техническите чудеса на съвременната цивилизация. Алеко, както и другарите му, проявяват любопитство и интерес към новото и ефектното, но не от чувство за малоценност и сляпо преклонение пред чуждото. Авторът не престава да съизмерва Новия свят със Стара Европа, де съпоставя България с другите страни по света, търсейки отговор на въпроса къде сме ние. В повествованието за Чикагското изложение се съчетават ентусиазмът и  трезвият поглед, възторгът и критичността. След респекта и вълнението, с което разглеждат каравелата на Колумб – първо откривателя на Америка, туристите горчиво възмущение забелязват близост та на това „светилище" със зданието на Круп, „ построено за срам и позор на човечеството и на цивилизацията".

Писателят Алеко Константинов има своята мярка за света и за хората. Като демократ и хуманист, той дава израз на своите убеждения във философски и социологически размисли за настоящето и бъдещето на човечеството; размисли, породени от неговите живи и непосредствени впечатления от живота в Америка. Пътеписецът се изявява като човек с ясна  устойчива ценностна система. Той има изградена своя оценка относно идеала на Едуард Белами за живота на човека в бъдещия XXI век, в която не приема автоматизирането на човека и неговата обезличена индивидуалност. С болка и явно неудовлетворение са изпълнени Алековите емоционално психологически оценки за живота на хората в американските градове: „У-у! Студено! Лутнали, припнали  всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват.. Метафоричното сравнение е образно въздейства запомнящо се, особено съчетание с тревожния въпрос на хумасниста Алеко: „Е, ами кога ще живеем?" Въпрос без отговор, защото и в Новия свят съществува така жадуваната хармония на човешкото общество.

Алеко Константинов обогатява жанрово българския пътепис и в емоционален, и стилов аспект. Той внася своя оригинален и характерен подход към събитията, фактите и изживените емоции чрез един нов тип светоусещане. Пътеписът „До Чикаго назад"ясно и точно отразява вечно търсещия дух на пътешественика. Алеко оставя усещане за неповторимост като присъствие и майсторство на пътеписец, европеец и гражданин на света.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave