МЕТЕЖНИТЕ ГЕНИИ. БАЙРОНИЗЪМ. ДЖОРДЖ ГОРДЪН БАЙРОН
Понякога имената на велики писатели стават нарицателни за определени духовни процеси в историята на човечеството. Епохата на Просвещението създаде и утвърди две подобни понятия – волтерианство и русоизъм. Следващата културноисторическа формация, определила до голяма степен духовния облик на XIX век – романтизмът, изтъква друго подобно нарицателно име – байронизъм.
Естествено е да си зададем въпроса, кой раздава такива пропуски за историята. Морфологията на термина байронизъм издава неговия неанглийски характер. Английското литературознание не познава този термин, няма да го срещнете и в англосаксонските речници и литературоведски справочници. Предполагам, че се е появил в руското литературознание, но кога и по какъв точно повод, е трудно да се установи. Произходът му е ясен, но не и същността му. Свързват го с личността и въздействието на Байрон върху европейската литература от епохата на романтизма. В първия том на „Краткая литературная знциклопеция“ (Москва, 1962) е поместен очерк за английския писател (с. 402-409), сравнително приемлив дори и спрямо сегашните стандарти. Но в кратката статия под заглавна дума байронизъм на авторката Н. М. Ейшискина приемливи са само библиографията и първото изречение, което гласи: „Обществено умонастроение, проявило се в европейската литература в началото на XIX век под влияние на творчеството и дейността на Дж. Г. Байрон.“ Всъщност авторката се е опитала да обясни по какъв начин английският поет е оказал въздействие върху водещите европейски романтици.
В третото преработено издание на българския „Речник на литературните термини“ (НИ, 1973) са представени две понятия – „байронизъм“ и „Байроновски герой“.
От определението на байронизма става ясно, че той е разновидност на европейския романтизъм. Точното определение е следното: „Байронизъм (от собств.). Прогресивно романтично литературно течение в първите три десетилетия на XIX в., поетически израз на гордо страдание и дълбоко отчаяние, породени от безсилието на човека да постигне обществена свобода и лично щастие, художествена изява на протест срещу робството и потисничеството в света.“
По-нататък в статията се прави кратка характеристика на личността и творчеството на
Байрон, като в последния абзац се посочват имената на девет видни европейски романтици, изпитали въздействието на английския поет.
По-добра отправна точка дава следващата заглавна дума – Байроновски герой: „Литературен образ на разочарован от света, самотен, горд и силен човек, изпълнен със страстен романтичен и социално неизяснен протест против неправдите в обществото, индивидуалист, който страда и копнее за свобода и щастие като героите на Байроновите произведения (Чайлд Харолд, Манфред и др.)“ (с. 143-144)
В „Речник на литературните термини“ на англичанина Джон Къдан, е представено единствено понятието Byronic stanza, което, от своя страна, препраща към италианската Ottava rima.
Не бива да заключаваме обаче, че понятието „байронизъм“ е рожба на естетическия догматизъм на марксическата естетика, която е обозначавала чрез него своите представи за т. нар. прогресивен романтизъм. Макар да е трудно да установим кой е въвел понятието, в началото на двадесети век то вече е присъствало в литературоведската практика в Русия и в САЩ. Неизвестният днес американски литературовед У. Лионард е публикувал още през 1905 г. в Бостън книгата си „Байрон и байронизмът в Америка“. Обстоятелството, че в родината на поета това понятие не се използва, все още не е достатъчно основание да се откажем от него.
Проблемът всъщност е в несполучливата характеристика на понятието, а не в употребата му, защото никой сериозен литератор не би оспорил огромното влияние на лорд Байрон върху европейския културен живот през първата половина на XIX в., а по всяка вероятност и по-късно. В цитираните по-горе определения ясно личи неумението понятието да бъде дефинирано културологически, а не само литературно. При това културологическият подход е само възможност за достъп до един изключително сложен комплексен феномен, в който се съдържат и елементи на социалната психология, на модата като културно явление, свързана с ранните изяви на английския дендизъм от 20-те години на XIX в., на психоанализата като средство за проникване в сложния вътрешен свят на поета и т. н.
И самото въздействие на Байрон върху европейската култура е комплексно: неговата личност и начин на живот са неотделими от творчеството му. Байронизмът е тъкмо в това неразчленимо сцепление на харизматична личност и гениален поет. Можем да използваме най-различни културноисторически метафори, за да се опитаме да илюстрираме тази непостижима магия на личностното му обаяние, но като че ли най-подходяща е представата за някогашния любимец на Бога, падналия ангел Луцифер. Не бива да забравяме, че латинското име на Божия любимец означава Светлоносец и според някои легенди той продължавал да сияе и след като бил низвергнат от Отца. Байрон-Луцифер е низвергнатият ангел, който – паднал на земята – е окуцял, но е съхранил сияйната си красота.
Великият Гьоте, който е бил съвременник на Байрон и го е надживял, е мислел, че младият англичанин е единственият творец, чийто гений се равнява на неговия, следял публикациите му и се отнасял с нескрита симпатия към него. Гьоте е могъл да проследи шеметното творческо петнадесетилетие на младия Байрон, а и го е надживял с цели осем години, така че е успял да анализира духовния феномен, който днес с известна неточност назоваваме байронизъм. Известно е, че Гьоте предал по един гостувал му млад англичанин покана до Байрон да му гостува във Ваймар, но това посещение, за което често се говорело в дома на „Фрауенплан“, така и не се осъществило.
В „Разговори с Гьоте“ на Йохан Екерман английският поет е обект на разговори в дома на Гьоте цели тринадесет пъти. Ваймарският олимпиец е четял и препрочитал творбите на Байрон в оригинал и не преставал да изразява възхищението си, колкото пъти ставало дума за него. Особено знаменателен ми се струва дългият запис на разговора между Гьоте и Екерман, воден на 11 март 1828 г. Към края на записа четем следното:
Гьоте беше седнал срещу мене и ние разговаряхме още за различни неща, после се върнахме пак към лорд Байрон и споменахме някои злополуки, които бяха помрачили неговия по-късен живот, докле най-сетне едно благородно желание, но нещастна съдба го заведе в Гърция и напълно го погуби.
„Ще забележите – продължи Гьоте, – че изобщо в средата на живота на един човек често настъпва обрат и че докато в неговата младост всичко му е благоприятствало и всичко му се е удавало – изведнъж става съвсем другояче и злополуки и несполуки се трупат едно след друго.
Но знаете ли какво аз мисля? Човекът трябва да бъде отново разрушен. (Във всички издания, включително и в българското, последното изречение е в курсив, б. а.) Всеки изключителен човек има известна мисия, която е призован да изпълни. Ако я е изпълнил, той вече не е нужен на земята в този си образ и провидението го използва за нещо друго. Но тъй като тук на земята всичко върви по естествени пътища, то демоните един след друг му препречват крак, докато най-сетне той падне. Така беше с Наполеон и с мнозина други: Моцарт умря на тридесет и шест години, Рафаел – почти на същата възраст, Байрон – само малко по-стар. Но всички бяха напълно осъществили своята мисия и вече беше време да си отидат, за да остане нещо за вършене и от други хора в този свят, пресметнат за дълго съществуване. (Прев. Димитър Осинин и Плама Николова).
Нека не коментираме екстравагантната наглед идея на Гьоте за мисията на изключителните хора. По-важното е, че той причислява Байрон към изключителните личности на своята епоха. Вклиняването на Рафаел е станало по линия на асоциацията с възрастта: Рафаел, Моцарт и Байрон са живели по 36—37 години. Загадъчната фраза „Човекът трябва да бъде отново разрушен“ несъмнено се отнася до мисията на гения, обречен на гибел, след като изпълни отредената му мисия.
И в по-ранен разговор, свързан с преждевременната смърт на Байрон Гьоте изразява мнение, че той е бил „достигнал върха на своята творческа мощ и каквото и да направеше впоследствие, нямаше да може да разшири очертаните от неговия талант граници“ (запис от 18 май 1824 г.).
В оценките си за Байрон Гьоте подлага на оценка и личността му, но се интересува от него предимно като творец. Може само да съжаляваме, че посещението на английския поет във Ваймар не се е осъществило: с острата си наблюдателност и психологическо проникновение Гьоте сигурно е щял да прозре и загадъчните заложби на харизматичност в личността на Байрон. Отдалечени на почти две столетия от онази драматична епоха, вглеждайки се в чертите на времето, днес ни е по-лесно да забележим, че Байрон в по-голяма степен от който и да било друг свой съвременник е въплъщавал в себе си образите на романтическия творец и на романтическия персонаж.
Харизматичността му като личност е белязана с печата на романтическата епоха от началото на деветнадесети век. Старогръцката дума харизма означава „милост, благодеяние, дар“. В древните общества тя не е имала значението, придобито в модерните общества. В петтомния немски „Универсаллексикон“ (1993) обяснението под заглавна дума „харизма“ гласи: „(от гр. „благоволение“), особено в религията, свръхчовешки способности като изява на божественото предразположение. В социологията на Макс Вебер специален израз за почиваща върху особено личностно излъчване форма на господство (Herrschaftsform).“
Обикновено харизматичните личности са религиозни (Буда, Зороастър, Иисус, Мохамед) или политически водачи (Александър Велики, Цезар, Наполеон, Хитлер, Сталин). Общото между тях е това, че въздействат на масите. Иисус Христос несъмнено е бил изключителна личност, но се е държал като обикновен човек и практически всеки е могъл да се идентифицира с него. Романтическата харизматичност, изявена най-пълно в личността на Байрон, е от различен тип. Тя е положена върху доведения до крайност индивидуализъм на личността. Този индивидуализъм стига до пределите на анархизма и по същество е отрицание на обществените, политическите и религиозните институции. Самоизолиралата се личност се превръща в аутсайдер, независимо от каква обществена класа или прослойка произлиза. Байрон е от старинна аристократическа фамилия, получава по наследство титлата лорд (той е шести лорд Байрон) и като такъв става член на горната камара на парламента, но така и не се адаптира към своята среда. Вече отбелязахме на друго място, че аутсайдерството като социалнопсихологическа категория не предполага задължително излаз от низините, а е по-скоро извънположеност спрямо обществото, която може да прерасне в радикално противопоставяне на институциите. В случая с Байрон (но в една или друга степен това се отнася и до романтици като Шели, Хайне, Шатобриан, Юго, Мицкевич, Словацки, Лермонтов) тази извънположеност спрямо обществото прави личността апатрид (безотечественик). И тъй като в българския това понятие носи отрицателен заряд, ще го заменим с изгнаник. Изкушавам се да причисля към тази категория и нашия Ботев, защото той е типично романтическа личност. Ако приемем израза метежен гений като най-сполучливата метафора за термина „романтическа личност“, той е краен индивидуалист с анархистични склонности, аутсайдер и изгнаник. Тази съвкупност от белези до голяма степен синтезира романтическата представа за свобода: тя е необвързаност (или най-малкото декларация за необвързаност) с държавните институции, с обществения и с личностния морал. Но цената на тази трудно извоювана свобода е изключително висока: разрив с обществото, нерядко и с най-близките, доброволно или принудително изгнаничество. И тъкмо тук е сърцевината на романтическата харизматичност – в непостижимостта на тоталното отрицание на обществените устои с цената на горда самота и изгнаничество. Само единици, избрани личности като Байрон, Шели, Ботев и т. н. могат да бъдат метежни гении, а тяхната участ привлича магнетично и същевременно плаши средностатистическата личност.
Такива са социалнопсихологическите корени на романтическата харизматичност, но изложеното не прояснява защо тъкмо Байрон, а не някой друг от споменатите първенци на европейския романтизъм, се превръща в духовна емблема на направлението. А байронизмът е тъкмо в налагането на определен модел на личностно поведение за младите творци от няколко поколения, който тръгва тъкмо от неповторимата личност и обаяние на лорд Байрон, Тук нещата опират вече до личностната харизма (обаяние) на този забележителен творец. А тя, от своя страна, е комплекс от соматични и духовни характеристики, които многобройни поколения изследователи са се опитали да уяснят и систематизират. В началото уподобих Байрон на низвергнатия ангел Луцифер и истинността на това вече поизлиняло сравнение е може би в това, че – ако се доверим на спомените на мнозина негови съвременници – в същината на неговото обаяние се е спотайвал някакъв гибелен чар. Поетът е бил наследствено обременен и в негово лице комбинацията от капризите на случайността и неизменността на гените е довела до появата на гениална личност, в която ореолът на красотата е подчертан по неповторим начин от неочаквано уродство.
От съхранените портрети на Байрон и по свидетелствата на съвременници знаем, че той е бил изключително красив, но същевременно е имал някакъв дефект в краката (предполагам, че е имал тежка форма на плоскостъпие, бил е дюстабанлия), който придавал на походката му характерното патешко поклащане. Той не е бил комплексиран от дефекта си, или най-малкото не давал вид, бил е превъзходен за времето си спортсмен, плувал, боксирал се, фехтувал. Може и да не е страдал от недъга си, но със сигурност се чувствал обременен от греха на прачичо си, петия лорд Байрон, който при нелепа свада убил своя братовчед, съсед и приятел Чауърт. Уилиам Байрон бил оправдан за убийството от камарата на лордовете, чийто член бил, но му излязло прозвището Wicked Lord, което в документалния роман на Андре Мороа „Байрон“ е преведено като Лошия лорд, но според мене с не по-малко основание би могло да бъде и Грешния лорд. В резултат от трагичния инцидент в родовото имение на Байронови Нюстед задълго се заселил призракът на убития Чауърт.
Идеята за престъплението и изкуплението вълнувала Байрон още от младини, и то не само в религиозен план. Юношеската му любов към Мери-Ан Чауърт е първият му опит чрез любовта да бъде постигнато изкупление за извършеното някога престъпление. По-късно обаче той стига до безутешния извод, че над него тегне вечно проклятие и то ще постигне всички жени, споделили любовта му. В епилога към своя прекрасен документален роман за Байрон Андре Мороа проследява накратко съдбата на неговите любими и със затаена ирония отбелязва, че единствената, останала пощадена от проклятието, е била италианската му любовница графиня Тереза Гуичоли.
Колкото и да е рисковано да навлизаме в бездните на парапсихологическото, можем да предположим, че успоредно с укрепването на творческото му самочувствие у Байрон е нараствал бунтът и съпротивата срещу родовото проклятие. Сякаш е искал да се уподоби на падналия ангел, като върши тъмни дела, за да оправдае тегнещото върху му проклятие. Метежният гений Байрон е едновременно Манфред, Каин и Дон Жуан от едноименните му гениални творби. И досега смущава благопристойните духове любовната му връзка със сестра му Огъста Лий (тя всъщност е негова полусестра от първия брак на баща му, известен с прозвището Лудия Джак). В метафизически план тази инцестуална връзка е обяснима единствено като дързък бунт на метежния гений срещу богоустановения ред. А в по-конкретния битов план на явленията тъкмо слуховете, разпространявани из лондонския хайлайф от бившата любовница на Байрон Каролайн Лам, довеждат до семейна криза и до неочаквано бързия развод на Байрон с Анабел Милбанк.
Така че метежният гений Байрон, паднал ангел и богоборец, сякаш наистина е белязан от пръста на съдбата заради чужди и свои грехове, както в трагедиите на Софокъл, и човек неволно потръпва, когато Андре Мороа уж мимоходом известява в епилога на книгата си, че двете дъщери на поета (Ейда от Анабел и Медора от Огьста) умират на 36 години, колкото е живял и баща им. Дали и този малшанс не иде от проклятието, или е просто случайно стечение на обстоятелствата? Във всичко това има нещо наистина божествено (или по-скоро демонично), но от съвсем друг характер в сравнение с олимпийската божественост на ваймарския мъдрец Гьоте. Ако се възползваме от определението на Ницше, бихме казали, че у Гьоте доминира аполоновското, а у Байрон – дионисиевското начало. Но това е само приблизителна представа, защото и двамата трудно се побират в предпоставени схеми.
Вече предположихме, че Манфред, Каин и Дон Жуан са духовно автобиографични образи у Байрон. Манфред е метежният гений, който притежава колосална енергия, но не знае как да я употреби и накрая се сгромолясва под собствената си тежест. Каин негодува срещу несправедливостта на Бога, отказва да приеме предопределението и се превръща в богоборец, но от по-различен тип в сравнение с Прометей. Байроновият Дон Жуан е всъщност анти-Дон Жуан. Докато класическият севилски прелъстител е фустогонец, който според съвременната психоанализа не може да разреши сексуалните си проблеми и затова непрестанно се впуска в нови авантюри, „проклятието“ на Байроновия Дон Жуан е в това, че той е харесван от жените, които се стремят към него и го преследват. Такъв е бил и действителният лорд Джордж Гордън Байрон, който едва ли е бил образцовият любовник и съпруг, а и с известно пренебрежение е смятал, че жените, с които е общувал, задължително попадат в обсега на неговото проклятие.
Така че, ако се опитаме да определим байронизма като същностна характеристика и своеобразна духовна мода на романтическата епоха, тя е в комплексната харизматичност на този водещ персонаж: в метежния му дух, отхвърлящ всякакви авторитети и институции, в трагическата му самота и отроденост (синдромът на безотечественика), в шеметната му привлекателност за жените, в безкористната му готовност да отдаде живота си за една благородна кауза (гръцката му авантюра). Този харизматичен ореол има и сенчести страни (презрението към жените, инцестуалната връзка с Огъста), но с „каиновия синдром“, ако можем да ги обозначим така, те са предавали допълнителен чар на необикновената му личност. Накратко, в никоя друга личност от първата четвърт на XIX в. обобщената представа за романтическия персонаж не е намерила такова пълно покритие, както у лорд Байрон. Затова и цялостното му въздействие като творец и като романтическа личност е било необикновено силно в цяла Европа. Младият Хайне си извоювал прозвището „немският Байрон“, тъй като бил красив, а и откровено използвал някои жестове на своя прототип.
Нека не пропуснем да отбележим, че байронизмът не е само въздействието на личността, а и легендата за него. В епилога към великолепния си документален роман за Байрон А. Мороа разказва увлекателно за това, как байронизмът прераства в легенда след смъртта на поета: „Цяла Англия тази вечер се занимаваше единствено с Байрон. „Сред младежта – каза Едуард Булуър Литън – се забелязваше едно отдръпване от Байрон в полза на Шели и Уърдсуърд, но от момента, в който научихме, че вече го няма, ние се почувствахме свързани с него и той нямаше вече съперник... Толкова много от нас умираше заедно с него, че в самата мисъл за неговата смърт имаше нещо свръхестествено и невъзможно...“ Джейн Уелш писа на Томас Карлайл: „Да ми бяха казали, че слънцето или луната са изчезнали от небето, не бих получила такова ужасно усещане за празнота във вселената, както от думите: Байрон умря.“ Тенисън, който беше тогава на петнадесет години, изтича да се скрие в една гориста долинка и върху един камък сред мъхове и папрати написа: „Байрон умря.“
Във Франция много млади хора сложиха траурни ленти на шапките си. В пасажа пред театър „Фейдо“ бе изложена една картина, изобразяваща Байрон на смъртното му легло, и хората минаваха като на поклонение пред нея. Много вестници отбелязваха, че двамата най-велики мъже на века, Наполеон и Байрон, бяха изчезнали почти едновременно. В колежите „големите“ се събираха и прекарваха по един тъжен, но приятен ден в препрочитане на „Чайлд Харолд“ и „Манфред“, (Прев. Мария Дагорова)
Макар родината на поета да се оказа мащеха за него, едва ли е случайност, че Англия е рождена люлка и на Байрон, и на байронизма. Три десетилетия, след като Байрон угасна от треска в Мисолунги, пак в нея се роди друг метежен гений, комуто бе присъдена не по-малко трагична участ – Оскар Уайлд. На него за първи път му хрумна парадоксалната мисъл, че не изкуството подражава на живота, а обратно – животът черпи от изкуството най-съвършените си форми. Самият Уайлд обичал да казва, че е вложил в творбите си целия свой талант, а в живота си – своя гений. Може би не така целенасочено като Оскар Уайлд, но и Байрон превърна своя образ и живота си в произведение на изкуството, по-въздействено и от най-гениалните му творби. И това е може би най-точното и най-краткото определение на байронизма – животът на метежния гений, претворен в изкуство.
@bgmateriali.com
