МЕЧТАТА И СПОМЕНЪТ В „ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА“ ОТ ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
1. ЛИРИЧЕСКАТА ТЕМА И ХУМАНИТАРНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ВРЕМЕТО
По времето, в което по целия свят традиционният начин на живот отстъпва пред агресивно нахлуващата модерност, много поети пишат като че ли едно и също стихотворение. Неговото съдържание може да се предаде с няколко думи: „Колко нещастен, самотен и неразбран се чувствам в живота си и колко добре би било, ако можех да се върна там, в миналото си, когато бях дете и светът беше толкова топъл и прекрасен!“ Този мотив е толкова устойчив и разпространен, че едва ли можем да си обясним появата му само с психологически фактори. А на какво се дължи тази устойчивост? Причините очевидно са заложени в самата ситуация, в която се намира героят – сблъсък между две различни състояния, между две различни ценностни системи.
Животът в капиталистическия град открива пред модерния човек огромни възможности за развитие заради разкрепостяването на личността от оковите на колективното битие. Но от друга страна е твърде механичен, подчинен основно на стремежа към печалбата. В този свят на непрекъсната борба Другият вече не е приятел, а конкурент, с когото се състезавате за житейските блага. Или, както е казал един известен философ и писател: „Адът – това са другите. Те са смъртта на моите възможности.“ (Ж. П. Сартър). Но човек не може да живее в такова непрекъснато състезание и да се върти в един и същ омагьосан кръг на формализирани правила и задължения. Особено ако има лични впечатления от другия начин на живот – патриархалната топлота и емоционалната свързаност между хората. А точно такъв е случаят с първото поколение, навлизащо в света на модерността.
Тези млади хора не биха могли да останат в родния си дом, защото „Животът иска така“ – новите условия налагат и нови пътища за човешка реализация. Но там, където един такъв млад човек отива, го чака живот, който той психологически възприема като „мрачен затвор“. За да надмогне тягостните чувства, започва да се връща в спомените си към топлия свят на миналото. И в този момент с ужас осъзнава, че времето не може да се върне назад, че ходът на живота е необратим. Копнежът по завръщането е обречен. А както вече знаем, съзнанието за невъзможността да се спре неумолимият ход на времето, е основата, върху която се поражда елегичното преживяване.
Възприемайки модерния си живот като жалък и непълноценен, човекът неволно започва да се оглежда назад и по този начин за пореден път да актуализира древния мотив за пътя на странника, дума, която срещаме в най-силното място на стихотворението – неговата поанта. А човек се чувства странник, т.е. чужденец, защото е лишен от онези човешки и емоционални връзки, които го свързват с живота и с другите. Затова той има толкова остра нужда от тях – от майката, от любимата, от топлия свят на рода и приятелите. Другият човек е важен елемент от елегичното преживяване и затова най-често елегиите се пишат под формата на интимна изповед, насочена към него. В някои случаи този Друг може да бъде и самият герой, но в своето щастливо състояние от миналото. Какъвто е и случаят със стихотворението „Да се завърнеш...“ Героят говори сам на себе си, споделяйки невъзможната мечта за така желаното завръщане.
2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ
Невъзможността за обръщане хода на времето се реализира в основния конфликт, върху който се строи всяка елегия – сблъсъкът между мечтата и спомена. Всеки човек, особено младият, има нужда от мечти, от блянове, с които търси щастието си. В едно от най-ранните си стихотворения, „Брезите сладостно заспали“, Дебелянов дава ясно да се разбере какво съдържа този блян:
И блян ме сладостен люлее
за оня лъчезарен край,
де вечно щастие владее,
де вечна красота сияй.
Когато обаче човек осъзнае, че този блян е невъзможен, естествената му реакция е да се огледа назад, към миналото, да потърси спомена. Този спомен ще му даде сили да продължи, в него ще намери онези любими хора, на които може да се оплаче. В стихотворението „Да се завърнеш...“ мотивът за оплакването е въведен с израза „скрити вопли“, често служещ и за заглавие на тази творба или на цикъла от елегии, в който редакторите я включват. Оплакването е странно действие. От една страна, то е насочено към онова, което вече го няма – човек или свят. Но много по-важно е, че оплакването изразява ужаса на останалия жив, че трябва да живее с липсата. То изразява неговото отчаяние от жалкото му съществуване в настоящето, противопоставено на щастливия и емоционално наситен живот в миналото. Оплакването не е насочено към постигане на някакъв практически резултат. Единствената цел на този, който се оплаква, е да получи утеха. И затова е толкова важно на кого се оплакваме. Защото утехата, подобно на опрощението при изповедта, не може да се даде от всекиго. Утехата не е обикновено съчувствие. Тя е приемане на болката от някой друг, който е по-силен, по-жертвоготовен от нас. Утеха може да даде почти единствено само Майката, една особена фигура в живота на всеки човек, символизираща самия живот. Именно затова майката присъства толкова отчетливо в структурата на стихотворението. Но майката я няма. Тя си е отишла заедно с онзи щастлив живот, към който героят на елегията иска да се върне. И тогава става безпощадно ясно, че не само връщането е невъзможно, но и че няма кой да чуе оплакването ти, няма кой да те утеши. Воплите и спомените са излишни. И това е върхът на трагедията.
3. ГЕРОЯТ НА ЕЛЕГИЯТА КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО
За разлика от гласовете, говорещи в одите и баладите, които изразяват една типова, жанрово определена роля, гласът на говорещия в елегията принадлежи на една цялостна и емоционално пълноценна личност, на човек в истинския смисъл на думата. Този човек има своя биография, своя „път“ в живота, в който съвсем ясно могат да се определят две различни състояния – щастливото минало и жалкото настояще. Именно затова изразеното в елегията преживяване е толкова убедително и завладяващо. То обаче трябва да бъде обяснено.
А обяснението идва от основната характеристика на елегичния герой – неговата самотност, изразена чрез мотива за безприютното скиталчество. Този човек няма свое място нито в света, нито сред другите хора. Затова той така отчаяно го търси. Търси го както в пространството – в случая това е родният дом, така и сред другите – майката, любимата, приятелите. В стихотворението „Да се завърнеш...“ ролята на другия се изпълнява от майката, но и от самият герой – само че в неговото щастливо състояние. За разлика от идилията, при която щастието е свързано с една идеална представа за света, в която човек може само да се наслаждава, елегичното преживяване със своя отказ от повърхностното наслаждение вижда дори смъртта като едно катарзисно просветление – „аз дойдох да дочакам мирен заник, / че мойто слънце своя път измина...“. Просветлението обаче е осъществимо само ако героят е намерил хармонията, успял е да се върне в онзи свят, за който копнее. Когато осъзнае обаче, че завръщането е невъзможно, той отново се връща към ролята си на „печален странник“, осъден на вечно безприютно скиталчество. Това, което елегията иска да внуши с образа на един подобен герой, е нуждата да се вдълбочаваме в себе си, да осъзнаваме и емоционално да преживяваме живота си. Само тогава човекът ще се изгради като индивидуалност.
Своето послание елегията предава най-успешно, като въвлича читателя в ролята на така необходимия Друг. Независимо към кого формално се обръща лирическият герой – към майката, към любимата, към приятеля или към себе си, читателят винаги е сред заговорените. Така той влиза като органична част от житейската ситуация, самият той започва да я преживява, самият той се превръща в субект на оплакването. Това влизане на читателя в кожата на елегичния герой се различава коренно от преклонението и подражанието, към което го подтиква одата, или от съпреживяването, към което го води баладата. Много читатели споделят, че си припомнят „Да се завърнеш в бащината къща...“ в такива моменти от своя живот, когато чувстват нужда да споделят своята самота и носталгия. Те не просто се „оглеждат“ в героя, те се превръщат в самия герой. Стават едно с него. Но не се претопяват в анонимен колектив, а си остават самостоятелни личности. Или както самият Дебелянов казва: „Където всички са един и всеки все пак – сам“.
4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ ЕЛЕГИЯТА
Образът на света, който елегията изгражда, е двойствен, ценностно разделен на добър и лош, на минало и настояще. Дори може да се говори не за две различни състояния на един все пак единен свят, а направо за два различни свята.
В единия, света на традиционните общности, човекът има свое ясно определено място, дом, близки, усещане за свързаност. В „Да се завърнеш...“ този свят е описан с възможно най-големи подробности и силни емоционални акценти. В този свят природата, културата и човекът са в неразривно единство. В него вечерта „смирено гасне“, тихата нощ, разгръща „тихи пазви“, за да „приласкае скръбни и нещастни“. Домът, т.е., това, което е построено от човека, е описан като „последна твоя пристан и заслона“, в него витае светостта, представена от „старата икона“. Тук всичко е познато, всичко е на мястото си, тихо и мирно е, без дори най-малък намек за житейски бури. Този идиличен свят е обитаван от майката, очакваща своя син и винаги готова да го посрещне, прегърне и приласкае. Затова не е чудно, че героят копнее да се върне в този свят, за да намери най-сетне своето място и успокоение.
Защото светът, от който идва, е различен. В него човекът е обречен на безприютно скиталчество, дните му са „безутешни“, а животът му е натоварен с бремето на „черната умора“. В него липсва радост, липсва смисъл, липсва дори надежда. Този свят е показан като път към смъртта, която се струва неизбежна на героя, и затова той се надява поне да я посрещне мирно и тихо, защото в другия, ценностно определения като добър свят, дори смъртта може да се приеме като част от световната хармония. В „лошия“ свят човекът е „печален странник“, а между него и другите лежи непреодолима пропаст.
Най-страшното обаче е, че тези два свята са разделени от непреодолима преграда. Ако това беше единен свят, показан в две различни състояния – добро, хармонично и радостно, присъщо на миналото, и жалко, безутешно и безприютно, определящо настоящето, между тях все пак можеше да протича някакво взаимодействие, осъществявано с помощта на спомена. Известна е поговорката, че спомените топлят. Но ако между двата свята не съществува връзка, това означава, че спомените са напразни, излишни, че те нямат смисъл, както няма смисъл и мечтата да се завърнеш в бащината къща. А когато в живота на един човек и мечтите (насочени към бъдещето), и спомените (свързани с миналото) са безсмислени, какво остава от този живот?
5. МЯСТОТО НА „ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ...“ В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ
Стихотворението „Да се завърнеш в бащината къща“, което мнозина познават и като „Скрити вопли“, е сред най-обичаните и силно въздействащи творби на Димчо Дебелянов. Приживе той така и не успява да събере работите си в отделна книга и те остават само по страниците на периодичните издания. Едва след смъртта му неговите приятели събират и отпечатват единствената стихосбирка на поета - „Стихотворения“ (1920). По-късно неговият близък приятел и литературен събрат Людмил Стоянов съставя от Дебеляновите стихотворения книга, в която отделните творби са обединени в цикли, чието последователно развитие очертава цялостната биография на лирическия герой. Изглежда че Людмил Стоянов интуитивно си е давал сметка, че въздействието на всяко отделно стихотворение ще придобие нов и много по-пълен смисъл, ако бъде поставено в един цялостен контекст, очертаващ образа на една уникална и емоционално богата личност. Тази поетична биография започва с цикъла „Юношество“, в който героят е все още млад и изпълнен с мечти и блянове. Следват „Пролет“, в който мечтите за бъдещето са все още светли, „Отгласи“, събрал стихотворенията с мотиви от световната литература. Но когато животът на този тънко чувстващ и талантлив човек – лирическият герой на Димчо Дебелянов – стигне до своето пладне, сякаш светът се срутва. Идва ред на елегиите, събрани в циклите „Черна песен“ и „Скрити вопли“. Тези два цикъла представляват естествения център на Дебеляновия интимен и поетически свят, показвайки незавидната участ на един човек, лишен от свое място в света, безприютен странник и самотник. И добре че все пак Дебелянов стига до просветлението на последните си творби, в което преосмисля всички свои мотиви. Без да ги отрича, той им придава нов смисъл, напълно справедливо наречен „Тиха победа“ – както е озаглавен цикълът, събрал фронтовите му стихотворения. Но съдбата на поета е такава, че той отново се оказа прав – животът му се оказва невъзможен, също както завръщането в идиличния свят на миналото. Или както казва Атанас Далчев ,,Дебелянов откри света в мига, когато трябваше да го напусне“.
Но затова пък следващите поколения поети и многобройните читатели подхващат стиховете на Дебелянов и те започват да изразяват мечтите, копнежите и тъгите на новите поколения. А мотивът за връщането в родния дом се оказва един от водещите. Защото в своята история България преживява няколко масови емигрантски вълни от 20-те и 30-те години на 20. век, та чак до наши дни. Много млади хора напускат родината и близките си, защото „животът иска така“. Но много от тях запазват в сърцата си „скритите вопли“ и копнежите по родния дом, по майката и по хармонията на миналото. Ако ги загубят, биха престанали да бъдат човешки същества. А „кротките елегии“ на Димчо Дебелянов им помагат да запазят тези спомени живи. И в това се състои огромната сила на неговото присъствие в българската национална култура.
@bgmateriali.com
