В разказа “Ангелинка” мечти и действителност се преплитат, за да създадат представата за стремежа на човека към идеал и съвършенство. В мечтите светът задължително е по-справедлив и по-вълнуващ. Реалността е изпълнена със страдание и бедност. Мечтите са израз на духовното богатство и на надеждата, че доброто и красивото ще победят в реалния живот. Особено привлекателни са мечтите във възрастта на юношеството, когато човек опознава действителността и изгражда характера си. В тази възраст е героят на разказа “Ангелинка”. Той носи у себе си невинността и непосредствеността на изживяванията, пълноценността на възприятията и дарбата да мечтае за възвишени и стойностни неща, които обогатяват сирашката му душа.
Главният герой на разказа, дванадесетгодишното селянче, живее в една сива неприветлива действителност, в която радостите са малко, а бедността и нещастието съпътстват дните му. Останал сираче, макар че живее в семейството на добрата леля Станка, която го гледа като свое дете, той е лишен от така жадуваната майчина обич и бащина защита. Момчето има своите задължения – да пасе овцете и да носи храна на говедарите в планината, а това е далече от представите за щастливо и безгрижно детство. Ежедневието го е притиснало със своята сивота и безкомпромисност. Но героят притежава буден ум, впечатлителност и любопитство към света, които го правят различен. Душата му жадува за необикновени и непознати земи, за обич и разбирателство с хората, за тайнствени и романтични подвизи. Тази жажда се свързва с представите и мечтите за две необикновени същества – леля Дъмша и Ангелинка, за които добрата леля Станка непрекъснато говори. Те живеят някъде много далече, в столицата, и водят съвсем различен от селския живот. За героя те са част от един друг свят, който неудържимо го привлича; свят който съществува само във въображението му. Леля Станка успява да обвърже образа на далечните си роднини с представата за доброто, любовта и справедливостта. Постепенно леля Дъмша става идеал за всички деца в семейството: ”Тя съществуваше в нашето детско въображение като далечна, всемогъща и непостижима вълшебница”. Важното за тях е, че гражданката “държи сметка за всички наши добри и лоши постъпки” и така става мярка за нравственост. Във въображението на селските деца, възпитавани с фолклора и християнските легенди, нейният образ е “прекрасен и усмихнат, обкръжен от светъл ореол”. Тя е в “оня лазурен мир”, където живеят “дядо Господ и скърбящата негова майка – пречистата света Богородица”. Леля Дъмша със сигурност не е част от реалността, а от мечтите. Затова е безспорен авторитет и само споменаването на името й води до послушание и стремеж към доброто: “ние ставахме кротки и тихи и нашите добродетели се тълпяха под светото знаме на тая незрима леля Дъмша като смирено стада агнета”. Авторът ясно подчертава, че привлекателният свят на мечтите се свързва в съзнанието на момчето с християнската добродетелност и нравствената чистота. И докато леля Дъмша е безспорният недостижим идеал и авторитет, то нейната дъщеря, мъничката Ангелинка, е най-красивата и бленувана част от мечтите за този въжделен нереален свят: “На същото небе, върху което на своя слънчев трон седеше леля Дъмша, живееше още едно създание, кротко и добро, русокосо като звездица.” За юношата момичето е олицетворение на неземна красота и доброта, каквито имат като ангелчетата. Неслучайно образът на непознатата Ангелинка запълва въображението на героя през двете “чудни планински нощи под самите звезди”, които прекарва в края на всяка седмица.
Тези романтични нощи най-силно разграничават реалността от мечтите. Скучното и безрадостно ежедневие остава долу в селото. Героят заживява в богатото си въображение със стремежа си към недостижимото и прекрасното. Читателят открива една впечатлителна, чувствителна и ранима душа. Момчето се откъсва изцяло от реалността и се пренася в приказния свят на доброто и възвишеното. Там, сред “върховно планинско мълчание”, омаян от вълшебните приказки на пастирите, омагьосан от околността, то преживява своите приказни превъплъщения – става “юначен покровител”, който убива огнения змей, приказен герой, който се бори с всичко зло по земята и побеждава невидими сили. Тези превъплъщения неизменно се свързват с представата за Ангелинка – най-хубавото в неговия сирашки живот. Мечтаният образ на момичето събужда за първи път любовта в юношеското му сърце. Във въображението му тя е “мъничка, хвърчаща, прилична на някакво бяло врабче, с лице, сияещо и усмихнато като на ангелчетата, изписани в черковата”. Първата любов за момчето е свързана с представата за ангелска чистота и невинност. За това говори не само името на момичето, но и постоянното присъствие на белия цвят в описанието му.
Любовта събужда доброто и благородното в душата на героя – той спасява мислено любимата си от подземното царство, развързва страшни магии, завладява незнайни земи, т. е. става юнак над юнаците и участник в героични подвизи. Тези представи са израз на чистите му душевни пориви. Ангелинка е част от онзи мечтан свят, където героят би бил щастлив. Душата му се стреми към света на доброто и прекрасното, в който е Ангелинка: “И колко, колко желаех аз да видя с очите си царицата на моята фантазия, с която неотлъчно живеех.” В живота на бедното, ощетено от съдбата момче се случва необикновеното – мечтата става реалност. Леля Дъмша и Ангелинка посещават семейството на леля Станка на Възнесение. Денят не е избран случайно – това е голям християнски празник, свързан с пролетното обновление на света и с пречистването на душата. В този ден героят се среща със своя идеал и достига духовно извисяване. Огромно е вълнението на момчето преди идването на тези две същества, населяващи сънищата и мечтите му. При вестта за пристигането им е разочаровано, защото в писмото от града няма поздрави за него. Още по-нещастно е, че по това време трябва да бъде в планината при говедарите. Цялата тежест на понасянето с толкова търпение ежедневие, цялата горчивина от живота се стоварва изведнъж върху невръстните му плещи: “Усещах как в моето сирашко сърце се събраха всички нещастни сълзи и тръгнаха към очите ми. Отведох магарето в обора и скрит от щастливите на земята, прегърнах братски главата му и пролях пред него изблика на всичката си непоносима горчивина.” В неговата самота сълзите имат пречистваща сила. Мъката се сменя от нетърпелива радост, когато получава разрешение от леля Станка да се върне рано на Възнесение, за да види гостенките. Героят бърза с всички сили към дома в деня на празника, с неопределимо вълнение в душата и сноп иглика в ръцете. Той бърза към своята мечта, изпълваща докрай съществото му. Авторът детайлно описва неговото състояние, за да предаде възбудата му: “Краката и ръцете ми трепереха, а лицето ми трябва да е било по-бледо от игликата, която носех.” Този съдбовен за героя миг се запечатва трайно в съзнанието му и определя бъдещето му, защото в този миг не само реалност и мечта се приближават една до друга и се смесват, но защото реалността се оказва по-силна и по-красива от мечтата. Това е най-големият дар, който момчето-сираче е получавало в живота си.
Нищо не е в състояние да помрачи срещата с идеала. Леля Дъмша не отговаря на представата за недостижима вълшебница. Външният й вид е не само незабележителен, но дори отблъсващ.Елин Пелин детайлно описва портрета й:”Лице сухо,кокалесто, с цвета на ощавена гайда,с голямо мъхнато разстояние между носа и устата, с редки косми по брадата, с вежди,паднали отстрани…” Портретът й е допълнен от безвкусна смехотворна шапка с щраусови пера и избелели рози. Тя прилича на “голяма черна пеперуда”, а от устата й се подават “два стари зеленясали зъба като камъни пред някоя тъмна пещера”.Но момчето веднага усеща излъчващите се огромна любов и доброта, каквито малцина притежават и които са много по-важни от външната красота. Затова е пленено от нейния приветлив “кравешки поглед” и смирено и благоговейно целува ръката й в знак на почитание и обич. Съзнателно търсеният контраст между въображаемата и реалната леля Дъмша внушава мисълта, че духовната красота е много по-завладяваща от физическата привлекателност. Момчето, притежаващо богата душевност, веднага разбира това. Но то изживява пълно щастие в мига, когато вижда своята мечтана любов в образа на Ангелинка. Тя надминава всички сънища. С контраста тъмно – светло, с представата за много светлина и с постоянно присъстващия бял цвят авторът внушава красотата и чистотата на момичето, възприемано през погледа на безкрайно влюбеното момче. Блян, въображение и реалност се сливат и създават усещането за неизмеримо щастие и сбъдната мечта:”В нея нямаше нищо земно.” Тя е “като слънчево петно”.Всичко във вида й е нереално: и бялото й облекло, отрупано със сини и червени панделки, и меката й златиста коса, и чудният й глас. “Като на жертвеник” момчето поставя в скута й всичката иглика и се чувства недостоен и слаб,”треперещ, примрял от срам”. Срещнал идеала и любовта си, той не е готов да приеме изцяло щастието си. Затова в съзнанието му остава усещането за досега с нещо нереално: ”И до днес още, когато си спомня за тая мъничка Ангелинка, не мога да разбера истина ли беше това,или сън.”
Мечтите и стремежът за осъществяването им правят хората по-добри и благородни, а действителността – по-привлекателна. Споменът за детската мечта изпълва разказвача с радост и тъга, с носталгия по един неповторим миг от живота му и с благодарност от съприкосновението с истинското щастие.
@bgmateriali.com
