МИНАЛОТО И ПАМЕТТА В „НОЕВ КОВЧЕГ“ ОТ ЙОРДАН РАДИЧКОВ

 

          1. ЕПОХАТА, АВТОРЪТ И ТВОРБАТА

          Йордан Радичков и неговото време

          Историческият контекст
          След 9 септември 1944 г. държавата постепенно се сраства с Българската комунистическа партия; това е време на планово строителство и на икономическо развитие в съответствие с директивите на Съвета за икономическа взаимопомощ, в който България членува заедно с останалите страни от Източния блок. В обществено-политически план социализмът в България е белязан от драматично протичащи процеси, пряко свързани с политиката на Съветския съюз. Установяването му се свързва с концлагерите и със сталинисткия терор. По времето на Никита Хрушчов, който застава начело на СССР след Сталин, настъпва кратък период на демократизация, в който се възражда вярата, че е възможен „социализъм с човешко лице“. Твърде бързо обаче следват нови пристъпи на неосталинизъм. България преминава към тоталитарния режим на Тодор Живков.
          В международен план периодът на социализма протича също под знака на бурни събития, които отразяват кризисни моменти – унгарското народно въстание от 1956 г.; агресията срещу Чехословакия през 1968 г.; реформите в СССР през осемдесетте години, известни под името „перестройка“. У нас обстановката се усложнява по време на така наречения Възродителен процес, обхващащ периода 1984 – 1989 г., който представлява опит на Българската комунистическа партия да се наложи насилствена асимилация на мюсюлманското население. Всички тези процеси и събития постепенно превръщат много от комунистите идеалисти в разочаровани хора, чийто ентусиазъм е пречупен.
          След 10 ноември 1989 г. режимът на Тодор Живков е свален и се създават условия за началото на демократичното развитие на България. Извършват се редица обществено-политически и икономически промени, някои от които протичат твърде бурно. Същността на прехода, който започва през деветдесетте години на миналия век, може да бъде метафорично представена чрез заглавието на една от най-популярните Радичкови пиеси – „Суматоха“.
          За много от хората, чийто съзнателен живот е свързан с изтеклите 45 години на тоталитарна власт, промените са драматични. Това в голяма степен важи и за творците на изкуството. Дори тези от тях, които обективно и честно оценяват времето на тоталитаризма, нерядко биват обвинявани, че са бивши комунисти. Новото време поставя на сериозно изпитание тяхната гражданска съвест и морала им.

          Литературният контекст
          От 1944 до 1949 г. българската литература се развива под знака на класово-партийния подход и на безпрекословното следване на марксистко-ленинската естетика. Литературният процес е пряко направляван от Комунистическата партия. Налагат се строги идеологически и тематични рамки, с които творците са длъжни да се съобразяват. Посланията, които художествената литература от този период носи, изразяват възхвала на партията, вождовете и Съветския съюз. Тази литература заклеймява световния империализъм и идеологизира представата за миналото.
          Въпреки догматизма, който ограничава свободния творчески дух, и изкуствените естетически правила, наложени от идеолозите на партията, развитието на художествената литература не може да бъде спряно. През 50-те години на XX век като продължение на един процес, започнал още през 30-те години, се наблюдава разцвет на епическия роман. С творчеството си на забележителни белетристи се утвърждават Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев. На литературната сцена се изявяват и талантливи разказвачи, като Павел Вежинов, Георги Караславов. По-нататък – през 60-те години българската литература поема по пътя на модерното изкуство. В този период наред с писатели, като Антон Дончев, Генчо Стоев, Вера Мутафчиева, които допринасят за развиването на романовия жанр, се появява една нова вълна в литературата, чиито ярки представители са Йордан Радичков, Ивайло Петров, Николай Хайтов и др. В творбите на тези автори обективното широко епическо повествование бива заменено от нов подход – по-субективен, водещ до създаването на модерна проза.

          Житейски път на Йордан Радичков
                    • Роден на 24.10.1929 г. в село Калиманица, област Монтана.
                    • Учи в основното училище на родното си село; през 1947 г. завършва гимназия в град Берковица.
                    • През 1951 г. започва работа като кореспондент на в. „Народна младеж“; в периода 1952 – 1954 г. е редактор в този вестник.
                    • От 1954 до 1960 г. работи като редактор във вестник „Вечерни новини“.
                    • От 1960 до 1962 г. е член на сценарната комисия при Българската кинематография.
                    • От 1962 до 1969 г. е редактор и член на редакционната колегия на в. „Литературен фронт“.
                    • В периода 1973 – 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет.
                    • От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.
                    • Носител е на множество български и чуждестранни звания, ордени и литературни награди.
                    • През 2001 г. е номиниран за Нобеловата награда за литература.
                    • Умира на 21.01.2004 г. в София.

          Творчество
                    • Най-популярни произведения:
                    – белетристика: „Свирепо настроение“ (разкази, 1965, 1992), „Неосветените дворове“ (роман-пътепис, 19“), „Ние, врабчетата“ (1968), „Барутен буквар“ (1969), „Коженият пъпеш“ (1969), „Нежна спирала“ (разкази, 1983), „Верблюд“ (разкази и новели, 1984), „Ноев ковчег“ (роман, 1988);
                    – пиеси: „Суматоха“, „Януари“, „Лазарица“, „Опит за летене“;
                    – сценарии за игрални филми: „Горещо пладне“ (19“), „Привързаният балон“ (1967) и „Последно лято“ (1978).
                    • Произведенията на Радичков са преведени на 26 езика.

          2. ТВОРБАТА И НЕЙНИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА
          ИЗ „НОЕВ КОВЧЕГ“

          Космическият удавник, или въведение към Ноевия ковчег
          Съдържанието накратко

          Повествователят, от чието име се разказват историите в романа, е измъчван от истински кошмар – видение на удавник, което го преследва непрестанно, и дори когато мислите му са ангажирани с друго, част от кошмарния образ сякаш живее в съзнанието му. За първи път удавникът се появява в живота на героя разказвач в една дъждовна лятна вечер, когато той се връща от село Мусачево в София. Дъждът се превръща в ужасна буря. Сред потоците ручаща вода се мярка неестествено голямото голо тяло на удавника. Сред прорязващите небето светкавици трупът ту се появява, ту изчезва, сякаш повлечен от стихията. Всичко започва да изглежда още по-плашещо, когато сред трясъците на мълниите се дочуват странни звуци – сякаш някой духа в тръба и се смее зловещо. След като отново вижда огромния труп на удавника, отнесен от бурята между една бариера и вързани край пустееща къща кучета, а след това – отново понесен от стихията, героят разказвач решава, че видението е плод на разстроените му нерви.
          Страшният образ изчезва за дълго от съзнанието му, за да се завърне след години отново – още по-кошмарен. Сега тялото на удавника е цялото в кървящи рани, които сякаш са причинени от изтръгваните от бурята дървета. В мислите на героя разказвач се прокрадва догадка – може би космическият удавник е Икар.
          Късно вечерта, след зловещата буря, героят повествовател бива посетен от Мао Дзедун – мъртвия бивш ръководител на Китай, който изглежда състарен и тъжен и мълчаливо носи след себе си един свой портрет. След кратък безмълвен престой мъртвият си тръгва. От този момент нататък обаче той често навестява героя разказвач, като винаги носи със себе си своя портрет.
          Лятото отминава и един ден през зимата, когато е излязъл на лов за диви патици, при река Малък Искър повествователят отново вижда космическия удавник. Огромното му голо тяло с изранени плещи запълва речното корито, разбивайки с трясък леда, сковал на места водата. Именно в този момент героят разказвач е осенен от идеята да направи свой Ноев ковчег, в който да събере всички парчета от живота. Обсебен от тази идея, той сякаш вижда още много хора – художници, политици, артисти, които също като него искат да пътешестват през времето със своите плавателни корита. Всички тези хора приличат на строители в голяма корабостроителница и изглежда, сякаш всеки от тях иска да построи свой кораб. За работа се захваща и героят разказвач – в своя Ноев ковчег той се зарича да събере живи впечатления за живота – за това, което е видял с очите си и което съществува обективно.

          „...За първи път срещнах трупа му в една лятна дъждовна вечер. Връщах се от софийското село Мусачево към София с надеждата, че като стигна средногорския път, ще мога да намеря някоя попътна кола. Но вместо кола ме настигна буря. Дъждът плисна изведнъж. Заваля като из ведро. Големите крайпътни дървета се огъваха и стенеха под напора на бурята, тъй че да се търси подслон под тях, бе много по-страшно, отколкото да се върви по открития път. Само за няколко минути станах вир-вода... [...]
          ...При една от светкавиците съгледах, макар и за миг, трупа на удавник. Беше гол. Размерите му бяха неестествено големи.
          Въпреки неестествено големите му размери водата го носеше с лекота. Тя преобръщаше удавника тъй леко, сякаш преобръщаше нещо надуваемо, нещо подобно на уголемен макет на човек, направен от съвсем лека материя.
          При следващата светкавица го видях отново. Бе изправен, носеше се правостоящ през пътя, по-висок от железопътните бариери. [...]
          ...Неговите рани аз видях много по-късно, съвсем пресни, сякаш току-що ръфани от голямо животно, но не кървящи. Подир време започна да ме преследва натрапчивата идея, че това не са рани, ръфани от непознато за мен животно, и че е възможно този космически удавник да е Икар , на когото са се откъснали крилете при падането. Неговите рани ми изглеждаха като ями, откъдето са изкоренявани дървета. Но ако удавникът е бил Икар, то аз е трябвало да чуя шума и свистенето на крилата му, прашенето от тяхното откъсване, преди той да се сгромоляса при железопътния прелез и да се заблъска или понесе през клокочещата вода... [...]
          ...Късно подир полунощ, вече вкъщи, бях посетен от Мао Дзедун.
          Той се появи съвсем безшумно в стаята ми. Стоеше на прага на отворената врата, тъжен и състарен. Бе като същество от друга цивилизация. Не зная защо, но всички мъртви ми изглеждат, като че ли са от друга някаква цивилизация.
          Мао Дзедун бе много смален подир смъртта си, не по-висок от пет- или шестгодишно дете. В едната си ръка държеше отпечатък от своя собствен портрет, а с другата си ръка го приглаждаше постоянно, мъчейки се напразно да изглади гънките му. Портретът бе мачкан и тъпкан с крака. Собственикът му по всяка вероятност го бе намерил на улицата.
          Мъртвият човек се натъжаваше още повече, като виждаше, че не може да изглади гънките на смачкания си отпечатък, нито пък да изтрие петната по него. [...]
          Някой започна да шепне вътре в мене, че трябва непрекъснато да се събират трохите на живота. Цялата сиромашия и сухоежбина да се събира, като се скъта всичко и се запази, за да се пренесе през времето. Подобно на Ной, който събра и пренесе през потопа в своя ковчег цялата твар  на земята. Благодарение на това животът отново можа да се размножи. [...]
          ...Отнесеното от реката видение ми внушаваше, че трябва старателно да събера разпръснатото и да го пренеса в трюма . Но досега нали все това правех! Нали уж все ноеви ковчези ковях и правих! През целия си живот все това правих, ковчегостроителствах, макар нищо да не успях да пусна на вода! А и не зная дали някога ще се намери някой да надникне в трюма и да прелисти нещо, или само ще хвърли един бегъл поглед и ще побърза да се отдалечи.
          Въпреки това ден из ден започна да ме преследва натрапчивата идея и манията, че аз, подобно на библейския Ной, ще трябва да събера не само мизерията на своя живот, но и цялата мизерия и величественост на този въшкав живот, дето го живеем с вас, мили ми четецо! За въшкавия живот аз по-нататък ще пиша. Ако четецът има търпение, ще стигне и до въшкавия живот... Как ще бъде всичко това подредено, още не зная. Зная само, че мисълта е много натрапчива и въображението ми рисува дивни картини под сивите планини в далечината, загърнати от сиви облаци. Каква величествена сивота! [...]
          Ако умра, преди да съм завършил, и всичко край мене се разпадне, то дано моят четец не се погнуси, ами посегне към написаното. Надявам се да останат там отпечатъци от паметта... Всеки един строи кораба на своя живот и сам по себе си светът е една огромна корабостроителница. Но колкото и напрегнато да се взираме, рядко ще видим как някой малък плавателен съд се откъсва от сушата и слиза на вода. А труд в гигантската човешка корабостроителница кипи денонощно! [...]
          Наред с всичко туй разбирам, че написаното по-нататък ще страда откъм чистота на жанра. Залъгвам се с надеждата, че недостатъкът може лека-полека да се превърне в предимство. Ще имам грижата да събирам само части от живот, макар и тези части да са бедни. Но нали са части все пак от цялото... [...]
          И тъй, нагърбвам се със задачата да продължа по-нататък, като започна отново да сковавам бедния плавателен съд и лека-полека да пълня трюма му. Нямам никакви шансове за успех, но при всеки случай си казвам окуражително: „Хайде, удавнико, на добър час!“... [...]“

          ВЪШКАРЧЕТО 
          Съдържанието накратко

          Вместо да започне бележките си – строенето на Ноевия ковчег – с нещо голямо и значимо, представително за космическия XX век, героят разказвач признава, че перото му бива изкушено да разкаже най-напред за Въшкарчето. То е малко, родено недоносено, грозновато и гонено от всички диво прасе, цялото изранено и проскубано. То се бои от всичко и винаги е нащрек. С течение на времето привиква със заплахите, които го дебнат отвсякъде. Една нощ, обикаляйки край малка картофена нива, Въшкарчето се среща с огромен глиган, дошъл тук, също примамен от сладката миризма на картофи. Появата на човек с пушка, който стреля в нощта, става причината огромният глиган и дребното диво прасе да побягнат, и от този момент нататък да заживеят заедно. Глиганът покровителства Въшкарчето, но не допуска то да нарушава правото на по-силния.
          Една нощ през зимата, когато гладът все по-често напомня за себе си, старият глиган и дивото прасе остават да нощуват във висока дъбова гора. Посред нощ Въшкарчето се сепва от неочакван шум и събужда глигана. Оказва се, че сънят им е нарушен от куче, което стръвно се нахвърля срещу тях. С един замах на глигите си старият глиган убива кучето, но не след дълго цялата гора се оглася от лай и човешки гласове. Въпреки заплахата старият не помръдва и бива прострелян смъртоносно. Дивото прасе успява да се спаси, но остава отново само, докато един куршум, изстрелян ненадейно, не покосява и неговия живот – сякаш съдбата по невнимание изтървава монетата, която хвърля в игра на ези-тура, решавайки съдбите на живите твари по света.

          „Възнамерявах, да започна бележките си с нещо голямо и красиво, достойно за двадесетия космически и ядрен век, но ето, че още в самото начало ръката ми трепна и наклони перото към въшкарчето. [...]
          ...Бе се родило съвсем малко, може би още недоносено в утробата на майката. По-големите от него го гонеха непрекъснато. Когато майката лягаше да кърми новородените, силните го избутваха настрана. То обикаляше около тях, сумтеше, подтичваше напред-назад, квичеше тихо или заставаше неподвижно и съвършено озадачено. Не се дохранваше, ни един ден не позна ситостта. Растеше бавно, непрекъснато се препъваше и все повече и повече изоставаше от братята и от сестрите си. [...]
          ...Това въшкарче е едно наплашено, малко, грозно и мършаво диво прасе. (Както казва Сервантес: Извинявам се пред читателя, но това животно се нарича именно така!) Когато излизаше вечер на паша, бе все нащрек. Промъкваше се в самия край на дивечовите ниви, засети на тесни ивици до гората. Понякога пристъпваше предпазливо към някоя картофена градина или царевица, без да се отдалечава от ниските и гъсти храсти. [...]“

          ТРИ ВРАНИ 
          Съдържанието накратко

          Три черни врани се появяват внезапно сред бялата зимна приказка и кацат върху едно самотно дърво в края на гората. Опитът на героя разказвач да провокира някаква реакция у тях, се оказва неуспешен. Нищо не може да накара враните да помръднат. Те стоят така неподвижно и тежко, както черните мисли се загнездват в човешкото съзнание и не могат да бъдат прогонени оттам.

          „...Трите врани обаче продължават да стоят неподвижни в дървото. Ни една птица не помръдва. Те сякаш не чувстват никаква нужда от движение – нито да оправят перата си, нито да помръднат с глава, нито да се попощят... Наблюдавам ги продължително.
          Не отлитат и не помръдват!
          Тръгвам да обходя гората. Правя пълен кръг и отново излизам при самотното дърво. Трите врани продължават да стоят неподвижно в неговата корона.
          Изглежда, че нямат никакво намерение да отлитат наникъде.
          Тези врани постепенно ми заприличват на тежки мисли, които понякога ме връхлитат. Такива мисли обикновено долетяват изневиделица. Те сякаш се зараждат от самия въздух, от неясната и сивкава далечина, в самото време като че ли се зараждат, спускат се лениво над главата ми и щом кацнат, застават абсолютно неподвижно. Подобни черни и тежки мисли понякога стоят в главата ми с месеци и с години. Те нито гнездят, нито отлитат!... Или поне да се разшават малко!
          Но не шават!
          А защо са три тези врани, не зная и не мога да кажа.“

          НЕБЕСЕН ПРИШЪЛЕЦ. ЖАБА.
          СКИТАЩИ КУЧЕТА 
          Съдържанието накратко

          В лятната мараня покрай реката се появяват каракачани, запътени към планините на запад. В същото време свинарят Ико, сух висок човек с неестествено дълги крайници, който износва дрехи на умрели хора, води стадо свине. Група жени, които се къпят в реката, не се смущават от Ико, който прилича на призрак, защото са свикнали с присъствието му. Докато натриват гърбовете си с домашен сапун, жените виждат забулени с шалове въпреки жегата каракачанки, които, вървейки, предат или пресукват прежда на дебели вретена и скоро отминават.
          По реката се задава сама каракачанка с малко стадо овце. Тя стига до къпещите се жени и сяда на един напечен камък да си почине. Малко след това водата закипява, защото някоя от жените в реката казва, че е видяла змия. Всички излизат и започват да се взират във вира, но така и не откриват змия. Една едра, силно окосмена жена държи камък, с който се готви да смаже главата на змията. В този миг от побелялото небе към реката започва да пада сам Господ-Бог, омотавайки се в дългата си бяла риза. Той сякаш иска да каже нещо на жените, но кокалестата жена стоварва камъка върху него и той потъва към дъното. Малко след като се поокопитват, жените скачат в бързея.
          В това време при един речен завой от водата припълзява небесният пришълец. Той се оглежда и с поглед търси къпещите се жени, но успява да зърне само увитата в шалове каракачанка, седнала на камъка. Малко след това сваля ризата и заема истинския си вид – превръща се в дявол. Промяната обаче не заглушава болката от удара с камъка, и дяволът сипе проклятия към жените.
          Те продължават да се къпят, потънали в блаженство, докато не забелязват каракачанката, приближила към тях и забулена така, че лицето й не се вижда. Неочаквано кокалестата жена дава идея да я съблекат и да я окъпят. След миг куп ръце се вкопчват в шаловете и фустите на изненаданата жена. Скоро съпротивата й е сломена и безжалостните ръце на къпещите се я натискат към дъното. Малко по-късно жените се отдръпват ужасени, защото на повърхността на водата е изплувало, отпуснато и напълно безжизнено, мъртвото тяло на каракачанката.
          Привечер на мястото, където жените са се къпали, идват свинете, водени от Ико, и във водата намират удавницата. Ико е поразен, когато вижда, че изпод женските дрехи се подава мъртвото тяло на мустакат мъж.
          След злосторничеството, което извършват, жените пък тръгват към царевичака, за да вземат оставените си там дрехи. За техен ужас обаче, пред тях се появява дяволът, който с викове ги подкарва голи към ада.
          През цялото време, докато това се случва, героят разказвач си представя една неподвижно застанала в сянката на речните камъни жаба. Непомръдната, в прашните царевици остава и ризата, съблечена от престорилия се на Господ дявол. По негова воля вихрушка отнася ризата. Виждайки това, дяволът започва да се кикоти и изчезва окончателно, потъвайки в царевиците. Вихрушката отнася ризата до една нива. Там я вижда косач, който, вглеждайки се в нея, с ужас установява, че това е ризата на жена му. Миг преди да замахне с косата и обезумял от ревност да среже ризата, тя се понася в маранята пред слисания му поглед.
          По-късно, когато идва зимата и всичко побелява, едно куче с оголен хълбок, следвано от цяла глутница, намира сивкавия калъп сапун, с който къпещите се жени са търкали гърбовете си. Настървени, изгладнелите хищници се нахвърлят върху сапуна. Скоро обаче проехтяват изстрели – кучетата са избити. Ден по-късно пред погледа на повествователя се появява, влачейки се и куцайки силно, със зееща рана от куршум върху едната плешка, кучето с оголения хълбок. Зловещият му вой отеква страшно в трюма на Ноевия ковчег.

          „...стадото се рипваше с квичене и поемаше отново своя свински тръс, вдигайки прах отподире си. След него подтичваше свинарят, на когото викаха Ико.
          Ико бе сух и висок, с неестествено дълги ръце и крака. Имаше остроносо лице, високо, но тясно чело, очите му бяха сиви, дълбоко хлътнали. Той се носеше от сутрин до вечер по реката, приличен на призрак, чезнещ в леката мъгла сутрин или като неясен, трептящ силует в маранята по пладне. Дрехите му бяха винаги широки и къси. Ту се показваше с някой червен елек, ту в зелена униформена дреха, в черен брич  или в голф , или пък в нещо шаячно  и безлично. Ико износваше дрехите на умрелите и ако умрелите можеха да го видят, мисля, че щяха да останат доволни, защото той ги носеше дотогава, докато и последната кръпка, и последното копче не паднеха. [...] „Оу! Оу!“, извикваше пастирът и се понасяше подир истеричавите животни... [...]
          Тъй виждаха пастира и жените, влезли в реката да се изкъпят. Те бяха свикнали с него и със стадото му, свикнали бяха да се появяват изневиделица, и мисля, че ако някой ден забележеха стадото да се понася по небето със своя равномерен бяг и да върти то на свредел свинските си опашки, насметено от своя бос пастир с червения елек, никак нямаше да се изненадат, а щяха да продължат да се къпят в реката и да трият усърдно една на друга гърбовете си с голям калъп сивкав сапун, извънредно пестелив на пяна и тъй много икономичен, че един калъп може да се употребява през цялата година, без да бъде изтъркан. [...]
          ...Всичко бе тъй притихнало, че никой вече не можеше да различи къде пладнуват истински овце в каменното корито на реката и къде пладнуват мъртви речни камъни в каменните пладнища . Царевиците по двата бряга на реката бяха усукали зелените си листа, златната свила, хвърлена от мамулите, висеше неподвижно, жълтите слънчогледи бяха навели към земята главите си, небето избеля, избеля, стана като окото на слепец и от него се видя как се изтървава сам господ бог и започна да пада към жените, омотавайки се в дългата си бяла риза. [...]
          Вцепенените жени го зърнаха едва когато той прелетя съвсем близко над тях и падна в реката.
          Воден стълб се вдигна над реката, божията риза мигновено прилепна към божието тяло. Водният стълб се сгромоляса безшумно върху безкрайно изненадания пришълец от небето.
          Той продължаваше да притиска с една ръка мократа риза и може би щеше да каже нещо на жените, дори се опита да направи някакъв възпиращ жест със свободната си ръка, но кокалестата силно окосмена жена не му даде възможност да каже ни една дума. Тя замахна към него с камъка, решена да смаже главата му.
          Меко изхрущя божията кост под камъка, водата завъртя небесния пришълец, отмъквайки го към дъното...
          ...„Защо го уби?“ – попитаха тихо жените, мъчейки се да прикрият с ръце голотиите си.
          „Той знае!“ – рече кокалестата и силно окосмена жена. [...]
          ...А междувременно, докато нещастникът се отдалечаваше в маранята след своето стадо, малко по-надолу от къпещите се жени, на един речен завой, из водата припълзя небесният пришълец. Там реката се приближаваше до повехналите в жегата царевици. Без да излиза от водата, той повдигна глава и огледа много внимателно реката – търсеше, изглежда, къпещите се жени. Камъкът и пясъчните наноси скриваха жените, още повече че те се бяха потопили във водата...
          ...Той попипа с ръка главата си на мястото, ударено с камъка, главата го болеше силно. Потопи я във водата и я държа дълго, надявайки се водата да изтегли болката. После огледа околовръст нерадостния пейзаж и запълзя неохотно към смълчаните притихнали и усукани от горещината царевици. [...]
          Щом допълзя до царевиците, небесният старец свали ризата от себе си и я захвърли в краката си.
          Той мигновено се преобрази.
          Той доби образа на дявола. Тялото му обрасна с катранена четина, която веднага лъсна на слънцето. Добродушните му и кротки сини очи изпъкнаха и станаха жълти.
          През царевиците премина тих шепот.
          Но макар че небесният пришълец излезе от образа и подобието божие и се преобрази той в своя истински вид, то изглежда, че главата продължаваше да го боли, защото непрекъснато опипваше с ръка удареното с камъка място. [...]
          ...Забелязал съм, че колкото и да внимавам по време на писане, то почти винаги изтървавам по нещо и много често се случва да не използвам до края било някой човек, птица някоя, животно, или пък отделни предмети, разхвърляни небрежно из бележките ми. Не бих казал, че това е отпадък – не, ами просто не съумявам да използвам всичко без остатък. Ето и тук например една пъпчива жаба остана през цялото време да клечи неподвижно между камъните в речното корито. Бях я сложил в началото на маранята, мислех, че тя по един много естествен начин се вписва в общата картина и дори възнамерявах по някое време да я раздвижа и да я накарам, макар и тромаво и неохотно, да се запъти към къпещите се в реката жени. Не я раздвижих обаче, нито я накарах да смени леглото си, ами я оставих в сянката на камъните, пъпчиви и те като нея.
          Пишех и я поглеждах.
          Тя през цялото време ме наблюдаваше внимателно с изпъкналите си, едва ли не щръкнали, очи. И ето, че колкото по-дълго се наблюдавахме ние двамата, с жабата, толкова повече у мен зрееше убеждението да не я пипам, защото мислех, че ако я оставя неподвижна между камъните, то шансът й за оцеляване се увеличава, а ако я раздвижа, шансът й за оцеляване ще намалее и дори може при някое невнимателно движение да я погубя. [...]
          Когато заваля сняг и покри цялото речно корито, иззад белите гърбици се показаха няколко кучета... И ето, тичайки по реката, глутницата налетя на сивкавия калъп домашен сапун.
          Първите кучета се спряха, наведоха муцуните си, помирисаха, някои дори близнаха с грапавите си червени езици тънката луга върху сапуна. По езиците остана слаба следа от мазнина, нещо смътно и много далечно напомни тази омекнала луга, огнище може би, жарава може би, тичащи пламъци по жаравата, пушек, димящи бакърени казани – зная ли?
          Блудкав бе вкусът, но имаше живот в този гол, пъпчив и мокър отломък. [...]“

          ХЛЕБАРКАТА
          Съдържанието накратко

          Викът на самотното ранено куче разбужда хлебарките в трюма на Ноевия ковчег и това дава повод на разказвача да сподели своите размисли за хлебарките. Най-напред той се сеща за една история, разказана му от приятел, която се случила в царско време в Москва. Градоначалникът всяка сутрин закусвал кифлички, донесени от прочут майстор. Една сутрин обаче върху една от кифличките се виждала опечена хлебарка. За да се спаси от гнева на градоначалника, търговецът изяжда кифличката, казвайки, че върху нея е имало стафида. От този случай тръгва навикът различни печива да се гарнират със стафиди.
          Сам разказвачът се сеща за подобна случка, преживяна от него в Индия, където на два пъти вижда във филийките хляб нарязани заедно с него хлебарки.
          Хлебарките са навсякъде, където има трохи от човешките трапези, и са много устойчиви, по-устойчиви от самите хора.

          „Като казвам, че чак хлебарките в трюма на ковчега се размърдаха, то относно хлебарките искам да отбележа, че по мое време ги имаше много не само в трюма на малката ми лодка, но ги имаше навсякъде из селищата на планетата. А и в София също така имаше много хлебарки. Санитарно-епидемиологичната станция водеше постоянно борба в тях, наричайки ги „инсекти“. Тя поставяше различни парализиращи химически препарати по техните вървища (пътища) или ги напръскваше със специални пръскачни машини. [...]
          Аз мисля, че покрай трапезата на човека хлебарката ще съумее да превали билото на настоящето време и ще пропадне заедно с човека оттатък билото, в бъдещия свят, където освен мита за справедливост няма никакви други митове и легенди. [...]“

          КЪКРИНСКОТО ХАНЧЕ ПОДИР ЗАЛАВЯНЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ АПОСТОЛ
          Съдържанието накратко

          При опита си да избяга от своите преследвачи, Апостола увисва на плета на Къкринското ханче, защото цървулът му се закача за един от коловете. Оказва се сам срещу седемнайсет заптиета. Заптиетата претърсват Левски и започват да ровят в окървавения сняг около плета, където намират няколко сребърни меджидиета .
          На сутринта отвеждат Апостола към Ловеч с каруцата на един мливар.
          Из колибите наоколо плъзва мълва, че при залавянето Левски е имал в себе си много пари. Именно тази мълва довежда край Къкринското ханче един човек, който се прекръства над отпечатъка, оставен от тялото на Апостола, и започва да пълни със сняг котела, който носи. След време човекът води със себе си и жена. Стигайки до мястото, тя започва тихичко да се моли, а мъжът отново пълни котела със сняг. После и той потъва в молитвено мълчание. На мястото долитат гарвани, идват и още хора, които се молят и гребат сняг. Идва един куц човек. След него – три жени. Най-старата вади от пазвата си икона на Богородица и я поставя върху отпечатъка, оставен от тялото на Левски. После трите дълго и на висок глас изричат своите молитви, а след това, преди да си тръгнат, загребват сняг в престилките си.
          На мястото, където е заловен Апостола, се оказват още много хора. Те също гребат от снега около отпечатъка и се молят. Един странен човек завива отпечатъка с конски чул и с почит снема шапка над него.
          Всеки от идващите отнася със себе си сняг от мястото и го стопява с надеждата да намери от парите, изпуснати от Апостола при залавянето му. Скоро мястото около ханчето заприличва на бивак – множество хора топят сняг в котли на огньове, но никой не казва намерил ли е на дъното меджидиета, или не. Докато се случва това, при отпечатъка от тялото на Апостола идва група мъже с факли, водени от онзи, който преди е завил мястото с чул. Мъжете благоговейно коленичат около отпечатъка и играещите светлини от факлите сякаш го съживяват. Така образът му остава завинаги в паметта на събралите се хора.
          Един беден колибарин, който по здрач също е минал край ханчето и е сложил няколко шепи сняг в торбата си, след като се връща вкъщи и стапя снега в едно менче, намира на дъното му едно бяло меджидие.
          Героят повествовател разказва тази история, провокиран от една мълва, но както сам признава, тя дълго го е потискала и затова въображението му я украсява така, че в нея да има нещо светло и чисто – да има много хора около отпечатъка на Апостола, да ги има молитвените им думи. Нищо, че всеки гребе сняг и се надява да намери след стопяването му бели меджидиета.
          Когато по-късно той се опитва да разбере дали е имало такова нещо, оказва се, че никой не знае. Жената, която посреща и изпраща посетителите на Къкринското ханче в наши дни, споделя, че когато на това място идват деца и тя им разказва как Апостола е увиснал на плета, те хукват към мястото и търсят следи от кръвта му.
          А иначе истината за края на Левски е твърде болезнена – заловеният герой е откаран сред преспите на коледния сняг, без угнетеният народ, в чиято душа робството пет века е трупало снежни преспи, да разбере за трагичния му край. Повествователят, вглеждайки се в себе си, открива, че и сам той носи в душата си стари сивеещи преспи, от които може да се освободи само като ги топи, вярвайки, че под тях стоят отпечатъка от тялото на Апостола и пръснати бели меджидиета.

          „...То постепенно изстива, потънало до колене в сняг, загуглено в сняг, стъклата на малките му прозорци се заскрежават, сякаш ханчето ослепява бавно и няма да може да вижда нищо повече с побелелите си очи. В зимния здрач то напомня за живо същество, митическо и нямо, припълзяло безшумно и тайно през ниските заснежени хълмове, или припълзяло безшумно и тайно през времето и застанало на пътя край Къкрина, за да чака там едничкия син на България, Апостола Васил Левски... Бе го дочакало! [...]
          ...Но ето че из колибите и колибарските селища плъпна мълва.
          Според мълвата у Апостола са се намирали много пари, които той успял да разхвърли в снега още докато се мъчел да разкъса кордона на заптиетата, а така също и по-късно, когато видял, че всяка надежда за спасение е изгубена. [...] Би ли могъл да каже някой къде живее народната мълва, с какво се храни и как се размножава? Трудно може да се отговори на такъв въпрос. Тя се таи дълбоко в недрата на народната душа, в онзи тъмен, врящ и неизследван котел, който може да се оприличи на врящата магма в някой вулкан, димящ и стенещ в своя дълбок кратер, ръмжащ и дишащ заканително!
          Та ето че с откарването на Апостола за град Ловеч околовръст из колибите и колибарските селища плъпва мълва. И преди още мълвата да е заглъхнала и да се е разсъмнало добре, край Къкринското ханче се появи човек. [...]
          Когато човекът стигна при снежния отпечатък на Апостола, стъпкан от заптиетата, докато търсеха усърдно сребърни меджидиета, то той остави бакърения котел и без да сваля ръкавиците си, се прекръсти пред стъпкания отпечатък и пред кървавите петна около него. По кръстния знак се разбираше, че появилият се на местопроизшествието човек е християнин. След като се прекръсти, той оправи гуглата си (в смисъл че още веднъж превърза връзките й, за да не са много дълги), наведе се, започна да гребе сняг с ръце и да пълни с него котела. Като напълни съда със сняг, човекът го вдигна от земята и тръгна в посоката, откъм която бе дошъл.
          Не се мина много време и ето, че същият този човек с износената и кърпена дрешка се появи отново. Той пак носеше познатия очукан котел. Този път обаче човекът не бе сам, с него вървеше и жена. Жената бе облечена с кожухче без ръкави и се бе увила в груб вълнен шал тъй старателно, че от лицето й се виждаха само очите. Ръцете си жената криеше под плетения шал. Тя вървеше на две-три крачки подир мъжа и внимаваше да стъпва в неговите стъпки. Щом стигна плета, човекът остави своя очукан съд, а жената мина напред и се спря пред снежния отпечатък на Апостола. Тя се прекръсти набожно и застана като побита в снега, загледана в една точка. По някое време развърза шала от устата си и тогава се видя, че жената мърда устните си, молейки се безгласно. Мъжът постоя, постоя, огледа се, после се наведе и започна внимателно да гребе сняг и да пълни с него очукания котел. [...]
          Дълго време отникъде не се показваше жива душа, ако не се смята един гарван. Той летеше бавно, въртеше главата си постоянно, за да може да огледа по-добре земята под себе си, и на равни интервали грачеше дрезгаво. Птицата бе много лека, едва ли не лека като пеперуда. Зиме гарваните намират трудно храна, отслабват извънредно много, те стават леки като пеперуди. Това сравнение изглежда нелепо и смешно и дори може да подразни някого, но уверявам ви, че летящата в сивото небе птица бе много слаба, съвсем лека и летеше почти като пеперуда. Студеният вятър я подмяташе не-прекъснато, въздушните течения си играеха с нея, но тя продължаваше да върти главата си на всички страни, търсейки нещо върху засипваната със сняг земя.
          Как да намериш обаче това нещо под снега!
          Само сокерицата  има удивителната способност да вижда през снега. За тази цел сокерицата каца зимно време на някое дърво, отгоре тя започва да оглежда втренчено снега под себе си и дори ако снежната покривка е дебела половин метър, тя открива безпогрешно къде точно под половинметровия сняг има паднал желъд, шишарка или друга някаква храна... Прелитащият над Къкринското ханче гарван не можеше да види нищо под снега, нямаше той удивителната способност на сокерицата! На дрезгавите му викове никой не се обади. [...]
          ...Един през друг хората говореха, като се допълваха непрекъснато, че българският апостол бил излязъл от град Ловеч с много пари в себе си и че всичките пари били все бели меджидиета. През нощта, сражавайки се с обградилите го отвсякъде заптиета, Апостолът разхвърлял междувременно из снега белите меджидиета, които носел със себе си, за да не попаднат те в ръцете на заптиетата при залавянето му, а да останат за изстрадалия народ. Ето поради тази именно причина народът се трупаше при ханчето, събираше снега около него и го отнасяше по къщите да го стопява на огъня с надеждата, че щом снегът се стопи, то на дъното на съда ще блеснат сребърни меджидиета. [...]
          ...Подир написването на горните бележки ходих в град Ловеч да разпитвам дали са чували някой да е топил сняг и да е търсил меджидиета, но в града не бяха чували и не знаеха нищо... [...] Изглежда, че от бележките ми за Къкринското ханче, родени в моята бедна глава, само гарванът е истински. Същият този гладен и лек гарван, люшкан непрекъснато от студения вятър, който въртеше главата си на всички страни и изпращаше непрекъснато към засипаната със сняг земя своите зло-вещи позивни. [...] Няколко седмици по-късно, когато българският апостол увисва на бесилото край град София, то заснежената земя ще чуе как през зимната виелица гарванът грачи зловещо и грозно. Възможно е това да е същият онзи гарван, който подир разсъмване прелетя в унилото небе на моите бележки за ханчето! [...]
          ...Изгуби се също тъй и снежният отпечатък на българския апостол, както и широката пъртина, оставена от заптиетата, а снегът продължаваше да вали.
          И валя той още много дни и нощи, затрупвайки всичко под себе си.
          Този сняг не бе почнал да се сипе върху угнетената българска земя от Къкринското ханче. Той валеше от по-рано, засипваше селищата и пътищата и натрупваше големи преспи. Отдавна валеше този сняг, отпреди петстотин години... ту монотонен и тих, ту лепкав и мокър, ту усукващ се като някой дервиш от студения вятър, ту ситен и сипкав, носен на юруш от злите виелици. И като валя непрекъснато през всичките тези петстотин години, натрупаха се величествени преспи в душата на угнетения българин.
          Как можеше през тези преспи робът да види, че при Къкринското ханче пада неговият апостол, отпечатвайки се върху снега! А и самото ханче как можеше да види роба, когато то лежеше дълбоко под преспите на душата му, където всичко е вцепенено в своята зимна летаргия! Само сокерицата има чудната способност да вижда през преспите, това го ние отбелязахме! Но угнетеният народ не е сокерица и как тогава той може да види всичко това, още повече че ханчето не припълзя там до пътя за изстрадалия народ, а за неговия апостол пропълзя през снеговете на времето, тъй както го отбелязахме още в началото, за да може съдбата, побутвайки леко Апостола, да го отбие в ханчето, да хлопне тихо вратата зад гърба му, та по този начин човек и ханче да свържат завинаги съдбите си, не, ами да ги вплетат като зъл възел завинаги!
          Ето, така е било!... Пусто и безнадеждно!“

          МАЛАШЕВСКИТЕ ГРОБИЩА 
          Съдържанието накратко

          На Малашевските гробища е погребан братът на повествователя, починал от рак. Загубата му е тежък удар за майката, преживяла срещата със смъртта и при внезапния край на съпруга си. Повествователят признава, че след загубата на баща си усеща как животът изтича покрай него, и единственото, което със сигурност го очаква, е собствената му среща със смъртта. Писането е неговото убежище от тази мрачна равносметка и от страха. В мислите си той се завръща към библейската легенда за Каин, който, виждайки как една гургулица заравя мъртвата си сестра, става първият човек, погребал брат си в земята – майка на всички хора, която рано или късно прибира всекиго в скутите си.
          Братът на повествователя е погребан със свещеник. На гроба му е поставен ветроупорен фенер, в който слагат малко кандилце. На третия ден от погребението майката се връща от гробищата притихнала – фенерът се оказва откраднат. Повествователят с болка отбелязва, че това е работа на живота, който се е вмъкнал във вечния дом на покойниците като някой дивак и наднича иззад гробовете с грубото си сипаничаво лице.

          „...В различни посоки се движеха боядисани в черно електрокари, изпълняващи ролята на катафалки. Тези боядисани в черно електрокари се придружаваха от мургави мъже с лопати на рамо. Това бяха гробарите. Същите тези мургави мъже направиха и братовата могила, побиха кръст върху нея, побиха и ветроупорен фенер до кръста, с малко кандилце вътре. Като се разотидоха, мама заедно с още няколко жени оправи гроба. Най-накрая тя подреди цветята и запали кандилцето във фенера.
          И ето, че вътре припламна и замъждука едва забележимо пламъче. Този фенер, със своето мъждукащо пламъче, остана да споделя самотата на брат ми в неговото покоище.
          Три дни поред мама ходи на Малашевските гробища. На третия ден тя се върна много притихнала и ми каза замислено: „Знаеш ли, че са откраднали фенера от гроба на брат ти!“. Тази кражба бе работа на живота. Дори там, посред сиромашките Малашевски гробища, животът се бе промъкнал тихомълком, надничаше като някой дивак иззад гробовете и ни показваше сипаничавото си, пъпчиво и грубо лице.
          Скръбно, нали!“

          СИВИЯТ ВЪЛК, ЧЕРНОТО КУЧЕ 
          Съдържанието накратко

          Повествователят е на лов със свои приятели. Разположили са се да пладнуват под сянката на стара круша. Тъкмо тогава при тях идва черно проскубано куче, на чийто врат е завързано дърво. То гледа към ловците, сякаш иска да им каже нещо. Животното е старо. От него се носи ужасна миризма на леш. Повествователят е чувал как кучетата, овъргалвайки се в намерена от тях мърша, дават именно чрез ужасната миризма, която остава по телата им, знак на себеподобните къде има храна. Предположението, че черното куче е видяло у ловците себеподобни и е дошло да им съобщи, че е намерило леш, поражда спорове.
          И въпреки че това предположение изглежда налудничаво, повествователят мисли, че пред тях може да стои човек, преобразен в куче – наказан за ловните грехове, които е сторил. Тази мисъл го подсеща за една история, разказана от Емилиян Станев – на връщане от лов с богата плячка от пъдпъдъци, писателят става свидетел как неговият спътник убива малко птиче, дошло край едно кладенче да пие вода. Тази постъпка е жестока и безсмислена.
          Докато повествователят размишлява, най-младият от групата скача и се опитва да прогони черното куче, като гръмва напосоки с пушката си. Кучето побягва, понасяйки ударите на завързаното за врата му дърво, и скоро се изгубва в мъглата. Повествователят гледа подире му и с интерес следи как живописните картини в далечината ту изчезват в мъгла, ту изплуват от нея. Той неусетно се сеща за две стари лапландски легенди.
          В едната се разказва за нашествието на вълча глутница в област, населена с лапландци . Това се случва, когато местните пастири заедно със своите елени се придвижват през каменна врата – проход от Норвегия на юг към Швеция, в търсене на завет. Именно там, сред борови и брезови горички, се червенеят къщите на лапландците. Местните пастири (наричани самоеди), уплашени от вълчето нашествие, залагат капани, правят хайки, но усилията им са напразни. Един ден вълците идват дори пред местната църква. Сред тях се откроява водачът им – едър сив хищник. Той озъбва застрашително кървавата си муцуна в отговор на виковете на хората и повежда глутницата. Окопитили се, самоедите тръгват подир вълците и в края на пъртината, оставена от тях, намират оглозган лос. Тогава по-старите споделят предположението си, че едрият сив вълк навярно е някой човек. Спомнят си, че край брега на реката има къща, в която се е настанил непознат пришълец, когото отдавна не са виждали. Няколко по-млади пастири решават да отидат до нея и да я огледат. Заварват я празна, отворена. Вятърът е навял сняг през прага й, а върху снега личат вълчи дири. Това окончателно затвърдява предположението на самоедите, че глутницата се води от човек, превърнал се във вълк. Цяла зима хората с ужас следят злодеянията на глутницата. Окървавената муцуна на водача им продължава да им напомня за надвисналото над околността зло. Когато напролет глутницата тръгва да търси нови бърлоги из каменните пещери и стига до брод на реката, откъдето ще може да продължи към целта, водачът се навежда да пие вода. Следват го и останалите вълци. В този миг сам той, а и всички те виждат отразено във водата не вълче, а уродливо човешко лице, обрасло със сива четина. Като по даден знак вълците се нахвърлят върху водача си и само за няколко мига го разкъсват, оставяйки кървави петна в снега. След това вълците се надвесват над водата и оглеждат муцуните си, а реката поема отраженията им и ги понася по пътя си. Всеки лапландец, погледнал към реката, вижда отражението на глутницата и собствения си лик заедно с нея, а реката носи тези странни отражения надалеч – към Северния Атлантик.
          Глутницата се разделя и вълците поединично или на двойки се разпръсват на различни страни. Скоро пред пещерите в непристъпните за хората каменни пропасти се появяват малки вълчета. Самоедите еленовъди се завръщат на север през каменната врата, защото е започнало краткото, но пищно северно лято.
          През това лято, разказва втората легенда, един лапландец косач е нагазил сред зелената трева. В косенето му помага бременната му жена. Тя обръща сноповете окосена трева, а част от тях отнася да съхнат върху брезови върлини. Картината е идилична. На обяд двамата тръгват към сянката на едно дърво да си починат. Лапландката разказва на мъжа си за туптенето на малкото детско сърчице в утробата си и той внимателно слага ръка, за да до-лови пулсациите на зреещия в жената плод. Подир обяд жената остава на сянка да почива, а мъжът отново се захваща за работа. Бъдещата майка се унася в дрямка, но изведнъж се сепва, защото вижда от гората да излиза голямо черно куче. На пръв поглед то е като черния нюфаундленд на семейство самоеди, които живеят в селото – куче дружелюбно и незлобливо. Колкото повече обаче животното приближава към нея, толкова повече жълтите пламъци в очите му й говорят, че това не е добродушният нюфаундленд на самоедите, а настървен звяр, който е тръгнал да я напада. Жената храбро се отбранява с вилата. При една от атаките си кучето отхапва парче от зелената й рокля. Жената обаче е толкова решителна в своята готовност да брани живота в утробата си, че кучето в крайна сметка се оттегля към гората, отказало се от по-нататъшни атаки. Когато малко по-късно лапландката вижда мъжа си, тръгнал към нея, тя разплакана му разказва какво е преживяла. Мъжът й я успокоява, смеейки се широко, а жената с ужас вижда между зъбите му зеленото парче плат от роклята си.
          Лапландската легенда по-нататък разказва, че някои хора, без да подозират, отглеждат по едно зло куче в себе си и сами не знаят кога приемат неговия образ и се нахвърлят върху близките си, искайки да ги разкъсат.
          Ловците откликват на разказаните от повествователя легенди със смях, а той ужасен вижда между зъбите на всекиго от тях парче от своята ловна риза. Обзема го ужас, че може би и той държи между зъбите си парче от нечия риза.
         А кучето с дървото на шията не се появява по-вече. В съзнанието на повествователя обаче остава все по-ясното убеждение, че то е видяло в негово лице и в лицето на останалите ловци себеподобни и затова е извървяло пътя до кичестата круша.

          „...Лапландката е все тъй замислена, спокойна, но будна. Тя разказа на мъжа си как чувства тоновете на детското сърчице и му позволява да сложи и той ръката си, за да долови далечните, идващи като че от друга планета пулсации на зреещия в жената плод. Косачът върши това много внимателно, боейки се да не смути нежните пулсации. Подир обяда той казва на жената да почива, взема една брадва и тръгва към гората, за да насече брезови върлини. Жената остава да седи на сянка под дървото, проследявайки с поглед мъжа си. Той все повече и повече се смалява, докато накрая изчезва с брадвата в гората.
          Околовръст продължава да струи благодат.
         ...Жената се унася в дрямка, но ето, че изведнъж се сепва. Тя вижда от гората да излиза черно куче... То все повече едрее, голямоглаво и грозно... С приближаването ускорява своя бяг, без да сваля пламтящите си очи от жената... [...]
          ...Нещастницата чувства как пот започна да избива по цялото й тяло. Тя вика за помощ към далечната гора, без да изпуска от погледа си нападащото я куче... Отбранявайки се с желязната вила, започва да мисли, че това куче не е от селището, а е родено от тъмните и зли сили на гората и е пратено от тези тъмни и зли сили, за да разкъса зреещия плод в утробата й. При едно от нападенията кучето успява да захапе със зъби зелената й рокля. Жената се дръпва силно назад, замахвайки едновременно с вилата. Кучето отстъпва с ръмжене, между зъбите му се зеленее откъснато парче плат от роклята. [...]
          ...По някое време съглежда мъжа си. Той върви през окосената ливада, натоварен с брезови върлини. При неговото появяване тя усеща слабост и започва да плаче. Озадачен, мъжът хвърля брезовите върлини от рамото си и я пита защо плаче. Хълцайки, тя му разказва как в негово отсъствие я е нападнало едно грозно и големоглаво черно куче, как искало да разкъса плода в утробата й, как тя се отбранявала от него с желязната вила и как накрая кучето побягнало към гората, отнасяйки между зъбите си парче плат от нейната рокля. За да я успокои, мъжът й казва, че това са глупости, и започва да се смее.
          Тогава жената открива е ужас между зъбите на мъжа си парче плат от своята раздърпана зелена рокля.
          Лапланската легенда разказва по-нататък, че у някои хора живее едно грозно, странно и ужасно зло куче. За съжаление, те не подозират, че отглеждат в себе си това отвратително животно, и не знаят кога именно ще приемат неговия образ... [...]
          ...И ето че като разказах всичко това на живописно разположените върху могилата ловци, то те се засмяха доста пренебрежително и скептично на разказа ми. Тогава аз ги погледнах изпитателно и е тих ужас открих, че между зъбите на всеки един от тях има парче плат от моята груба ловна риза. Помъчих се подобно на тях да се засмея и аз пренебрежително и скептично, но опитът ми излезе несполучлив. Изведнъж почувствах устата си схваната, сякаш се бе парализирала. Обхвана ме ужас пред мисълта, че в този миг аз също така стискам между зъбите си несъзнателно откъснато парче плат от нечия груба ловна риза.
          Без повече да мисля, затворих очи и преглътнах.
          Това ми струваше огромни усилия. Конвулсия премина по цялото ми тяло, усетих чак е костите си как нещо бавно, тежко и лепкаво се завъртя вътре в мен и падна бавно и тежко на самото дъно на съзнанието ми. Не бих казал, че бе парче плат от груба ловна риза, но мисля, че бе някакво подобие на парче плат от груба ловна риза.
          Изпитах погнуса от него, обаче нямаше как да го изхвърля оттам. То се загнезди в съзнанието ми и по този начин остана завинаги в трюма на моя беден ковчег. [...]“

          ТЪМНИЯТ ТРЮМ 
          Съдържанието накратко

         Повествователят разказва за трюма на своя ковчег. В него е тъмно като в рог и затова той влиза вътре с фенера, който иначе пали вечер на палубата, за да не го връхлети в тъмното нещо и да не направи лодката му на трески. Благодарение на фенера в трюма може да бъдат видени всевъзможни прагове, ниши, коридори, сандъци, дървени клетки за животни, слепи стени. До една такава стена има вълчи капан със стръв, който само чака някой хищник да се улови в него.
          Мракът в трюма е гъст, тежък дъх се носи наоколо. Понякога се долавя слабо въздушно течение, което идва от отворения капак на палубата. През него проблясва далечна звезда. Звездата сякаш иска да надникне в душата на повествователя. Това му дава повод да се запита дали трюмът не е всъщност част от собствената му душа. Размислите му в тази посока продължават с признанието, че понякога в трюма се дочува шум от пера – сякаш вътре прелитат някоя птица или прилеп, и че всъщност това е някой порив на душата му, който лети, блъска се в стените и накрая пада по гръб и издъхва самотно. Смъртта на всеки порив преминава през сърцето, което тупти вътре, в трюма. Сърцето реагира на всичко, което се случва в ковчега, и понякога спира от вълнение, друг път бие учестено от радост. В трюма живее една глупава и разсеяна сойка, която пренася жълъди от едно място на друго и понеже мисли за сто неща, често изпуска някой от жълъди-те. Трясъкът от изпуснатия жълъд обаче не смущава равномерното туптене на сърцето.
          Леките течения, които се усещат от време на време в трюма, разместват тежките въздушни пластове там, но те раздвижват и самия живот, за да не заприлича той на залежал се болник, легнал на своя смъртен одър. Всъщност може би именно заради теченията животът никога не може да бъде повален на легло и не може да се залежи.
          Повествователят обобщава размислите си, като споделя мисълта, която го осенява – че трюмът на неговия ковчег може би е част от душата на света, пълна с непостижими за човека върхове и бездни.

          „Понеже в бележките си отделих твърде много място на хлебарката от трюма, то тука искам да разкажа с няколко думи и за самия трюм. Трюмът на ковчега ми е много тъмен. Като в рог е тъмно вътре и аз постоянно се препъвам из него. Обикновено вземам със себе си ветроупорния фенер от палубата. Всяка вечер паля фенер и го окачвам на палубата не за да бъда забелязван, а за да не връхлети някой отгоре ми и да превърне малката ми лодка на трески... Но и с фенера не мога да осветя навсякъде. Непрекъснато на пътя ми се изпречват високи прагове, пропадала или груби издатини, тъй че, ако човек не внимава, то той може да строши главата си! [...]
          ...Препъвайки се из тъмното, понякога си мисля, че наред с всичко този трюм е една малка, макар и нищожна част от душата на света. Не повтаря ли той всъщност и не имитира ли дълбоките ниши и теснини на световната душа?... Нейните лабиринти и слепи помещения?... Тъмните й кладенци и бездните й?... И най-после не повтаря ли онези пълни с шеметни височини и бездни вътрешни Хималаи, които човечеството катери още от зората на своето появяване и не ще успее никога да изкатери?“

          ЩЪРКОВ СНЯГ 
          Съдържанието накратко

          След като отвежда в ада жените, удавили преоблечения като каракачанка мъж, дяволът се връща при реката и се преобразява в папуняк . Там той среща Ико свинаря, който е видял изплувалия труп и ужасен хуква подир стадото си. Дяволът дори не се опитва да надникне в очите му, защото знае, че вътре в пастира е истинска пропаст, а душата му цялата е окована в синджири.
          Дяволът папуняк вижда на брега стар щъркел, който държи отпуснато едното си крило и грижливо оправя перата му. По всичко личи, че щъркелът не бърза заникъде и не обръща никакво внимание на останалите щъркели, които кръжат в небето. Късно след пладне към реката започват да прииждат щъркели, които нагазват във водата, а после отлитат към ливадите. Старият щъркел прави неуспешен опит да полети заедно с тях. Той се изкачва на високия бряг на реката и сякаш започва да танцува. Дяволът папуняк тръгва след него и скоро вижда, че зелените ливади зад реката са пълни с щъркели, които се събират, за да полетят на юг.
          Малко по-късно пред погледа му се мярка жаба и той бърза да се шмугне в царевиците, защото се бои от жаби. Не след дълго излиза, преобразен като човек. Държи в ръце жълта тиква, която е откъснал, понеже е забелязал, че хората, когато излизат от царевицата, винаги носят по нещо. В този миг обаче дяволът чува заплашителен вик и вижда човек с пушка. Това го кара да хукне с всички сили, без да изпуска тиквата от ръцете си. Човекът се отказва да го гони и гръмва във въздуха, а дяволът е набрал такава скорост, че сякаш лети. Скоро той се оказва сред щъркелите в ливадите и усеща как постепенно краката му изтъняват и почервеняват, защото сам се превръща в щъркел. Това необичайно преображение е видяно от слисания човек с пушката – полски пазач, и от стария щъркел, който, макар да не успява да полети, е поел с широки крачки към събратята си, радостен, че ги вижда.
          В паметта му нахлуват спомени за времето, когато се е учил да лети; за първите полети към южните страни; за множеството птици, които като истински летци изпадат в някаква странна еуфория, преодолявайки огромни разстояния. Унесен в спомените си, старият щъркел не забелязва, че към него са се насочили седем млади птици. Силен удар с човка в тила го отпраща на земята. Изправя се бавно, оправя смачканите пера върху нараненото си крило и чак тогава се оглежда. Младите щъркели, вперили поглед в него, излъчват увереност и сила. Един от тях го клъвва и преди още старият да е отвърнал, птиците го нападат и той се оказва на земята, пометен от крилата им. Постепенно върху него се нахвърлят още и още щъркели, които искат да го избутат далече от себе си и от ятото. Разбрал, че съпротивата е излишна, старият щъркел побягва.
          Останал сам, щъркелът се отпуска и дочаква нощта. Той знае, че тогава ще се отворят небесните коридори и щъркелите ще поемат по своя дълъг път. В диханието на мрака щъркелът долавя тиха музика, която известява, че наближава часът на тръгване. После птицата вижда звезда – своята далечна звезда, която сякаш влиза в душата му и я озарява с меката си светлина. На сутринта щъркелите политат. Малко преди това те виждат как един папуняк се измъква на зигзаг от ятото. Папунякът е забелязан и от прокудения стар щъркел, който прави последни отчаяни опити да се вдигне във въздуха, но така и не успява и дълго остава вгледан в потъващото в небето ято.
          По някое време в ливадата пристига човек с мотика – млад, но много тъжен и замислен. Човекът е дошъл да разрови и заличи всички къртичини, които се чернеят наоколо. Виждайки разхвърляната разкопана черна земя, щъркелът се упътва към човека, примамен от мисълта, че в пръстта ще намери обилна храна. Копаещият забелязва сакатата птица. Той с любопитство наблюдава как щъркелът гони един скакалец. Привлечен от гонитбата е и папунякът. После ролите са сякаш разменени и старият щърк става свидетел на това как човекът преследва една къртица, която е видял да избутва пръстта. Човекът отчаяно се мъчи да унищожи къртиците и след като не успява, ядосан отвежда вода от реката, за да наводни ливадата и така да издави къртиците. Подгонени от водата, на повърхността на земята изскачат различни твари – богата плячка за щъркела.
          През нощта, преситен, той остава сам насред наводнената ливада. По някое време, привлечена от цвърченето на мишките, които са наизскачали от наводнените си дупки, над ливадата започва да кръжи ушата нощна сова. Малко по-късно идва и лисицата, която гони мишките и с един удар на лапата си ги преобръща. Накрая отнякъде като хала с гръм и трясък в ливадата пристига и един глиган, чиято поява прогонва совата и лисицата. Щъркелът, видял неочаквания огромен противник, се готви да се защити от нападението му, но колкото и да изглежда невероятно, глиганът се изплашва от странното поклащане на бялата птица, рязко се обръща и хуква назад към царевичака, откъдето е дошъл. Бягайки, той преминава шумно през царевични и слънчогледови ниви, през бостани и стърнища, през градинките на хората. Накрая стига до една каменоломна, където се е запилял и папунякът. В края й горят огньовете на няколко варника . Глиганът преминава между тези огньове и продължава своя бяг. Подир него литва и папунякът. След дълго тичане огромното животно стига до запустялото гробище на село Калиманица – селото на разказвача, което е обезлюдено и е заличено от списъка на населените места заради строеж на язовир. В това гробище е погребан баща му.
          Два дена по-късно щъркелът, останал в ливадата, отново вижда селянина, който този път кара няколко овце и една безрога коза. Човекът е дошъл да огледа наводнената земя и е учуден, защото на останалите сухи възвишения се чернеят нови къртичини. Вглежда се в тях и му се струва, че те се движат. Започва да ги удря с тоягата си, но скоро се отказва, защото решава, че не може да преобърне реда, който природата сама е избрала да следва.
          След месец-два щъркелът се премества на завет върху една дига насред неголямо блато. Един ден той вижда ловци, които обграждат камъша и стрелят. Малко по-късно разбира, че са убили глиган и са го вързали. Това е същият глиган, който преди време е побягнал, уплашен от щъркела.
          Щъркелът остава още известно време върху дигата, а когато пада първият сняг, човекът идва отново и го прибира в плевнята си при другите животни. В плевнята щъркелът опознава всички твари, които намират подслон там – полските мишлета, един голям плъх, врабчетата, издълбали гнезда в стрехите. През пролуките на разнебитената постройка до него достигат различни миризми, които усеща за първи път – на мечи бърлоги, на бели карпатски вълци, на кучешки бяс и влашки кукурузища. Една нощ в плевнята идва неканена гостенка – ушатата нощна сова, чиято поява хвърля в ужас мишките, живеещи тук.
          Няколко дена по-късно, когато навън пада мрак, щъркелът дочува дращене от външната страна на плевнята. Не след дълго на стената се отваря дупка. През нея се виждат снегът и една лисица. Тя влиза в плевнята и застава точно срещу щъркела. Идването й отключва в паметта на птицата спомени за отминали времена, когато една лисица и един щъркел са си ходили на гости и са се гощавали с каша. Всеки от двамата е оставал гладен при гостуването си, защото домакинът му е поднасял кашата в съд, от който гостът не е можел да се храни – лисицата на щъркела в плитка чиния, а щъркелът на лисицата - в гърне с тясно гърло. Никой от двамата обаче не е издал разочарованието си.
          Сега, когато се виждат в плевнята, щъркелът и лисицата сякаш си казват, че неговият дядо и нейната баба са били тези побратими, които така и не са успели да опитат кашата, която са им поднесли, когато са си ходили на гости. Лисицата се заема да разгледа обстановката в плевнята, като едновременно с това не спира да провокира щъркела, преструвайки се, че го напада. По едно време ушатата нощна сова, която наблюдава реакциите на лисицата и щъркела, се изпуска от гредата, където се е свряла, пада надолу и тупва точно пред муцуната на лисицата. Лисицата изненадана отскача настрани и се блъсва в щъркела. Той реагира светкавично и я удря с клюна си в хълбока. Лисицата изскимтява, свива се и се претъркулва. После, виждайки, че совата лежи по гръб и едва-едва примигва с очи, с един удар на лапата си я запраща към отсрещния ъгъл на плевнята. Совата притихва, не успявайки да издаде и звук. Миг след това лисицата напада щъркела. След кратка схватка птицата успява да се изправи на крака. Известно време двамата противници се гледат право в очите, а когато лисицата отново атакува, щъркелът мълниеносно забива клюна си в окото й. Лисицата, обезумяла от болка, се хвърля в бяг из плевнята. Всички останали вътре са смутени от случилото се. Само совата тържествува и изпълва тишината със зловещ кикот, който постепенно преминава в не по-малко зловещ шепот. Внезапно някакъв шум отвън кара лисицата да спре и да се заслуша. Погледът й пада върху малка пролука в стената. Лисицата бързо се шмугва през нея. Миг след това щъркелът чува металическо щракане. После птицата разпознава гласа на стопанина. Лисицата се е хванала в заложения от него капан и той я повежда, вързана на синджир нанякъде.
         В това време повествователят е вдигнал капака на палубата на своя ковчег и гледа нощта навън, мислейки си, че Вселената прилича на гигантска плевня, в която Земята подтичва като някое малко мишле сред звездното небе, станало трошливо от студа.
          Докато повествователят размишлява за вечния порив на човека да се доближи до звездите и да разгадае тайните на Вселената, щъркелът в плевнята дочува най-напред слабо, а след това – все по-отчетливо равномерни удари, които сякаш идват от някаква наковалня. Той не знае, че невидимият работник, който не спира да се труди в нощта, е смъртта. Тя е седнала на каменоломната – направо в снега. На това място единствените живи същества, които се мяркат, са лисиците, които намират сред камънаците подслон и сушина. Смъртта седи и точи своята коса, взирайки се в нощта пред себе си. След известно време в далечината върху снега се открояват черни точки – глутница вълци. Изглежда, смъртта чака именно тях. Скоро изгладнелите вълци застават пред нея, подредени ветрилообразно. Водачът им е няколко крачки напред и видял колко е озъбена, й се озъбва и той. Другите гледат и него, и смъртта, която прилича на скелет. Без да бърза, смъртта разравя снега, върху който е седнала, и изважда дълга кост – собствената й бедрена кост. Размахва я срещу вълците, уж, че я подхвърля, но костта полита с такава сила, че вълците се сепват. Костта удря полегатото чело на водача и отскача в снега. Водачът успява да се изправи и започва да търси костта. На помощ идват и другите вълци. Намират я, но не я докосват, а наклякват благоговейно около нея. Смъртта идва, куцайки, при вълците, взема костта, почуква водача по челото почти дружески, а след това поставя костта на мястото й. Зъбите на водача затракват, козината по челото му постепенно започва да капе. Когато смъртта се връща на мястото, откъдето е дошла, и отново се залавя да остри косата си, вълците вдигат муцуните си към небето и изпълват нощта със зловещ вой.
          На другата сутрин вратата на плевнята се отваря и стопанинът въвежда вътре лисицата с изваденото око, завързана с електрически кабел. В здравото око на животното гори омраза. По обяд човекът довежда група мъже да видят уловената от него лисица, защото е истинска рядкост да бъде уловена жива лисица.
          От този момент нататък стопанинът на плевнята започва да води лисицата в каменоломната като примамка за лисигери. Подмамени от лисицата, те доверчиво приближават към нея, но това им коства живота. Човекът убива няколко лисигера и взема кожите им. Това продължава до една фатална нощ, когато лисицата за пореден път е изведена в каменоломната и при нея е дошъл странен лисигер с необичайно тънка опашка. Човекът стреля, но без да иска, не просто убива лисигера, а уцелва и лисицата. Когато вижда, че тя скимти и се мята в снега, той изскача от прикритието си и отива при нея. Тогава вижда, че убитият лисигер е крастав, а лисицата е смъртоносно ранена.
          Всичко това става пред очите на повествователя, който наблюдава случващото се в каменоломната от палубата на своя ковчег. Струва му се, че отправеният към него поглед на мъртвата лисица, сякаш го пита защо я е погубил, и той бърза да се оправдае, че за смъртта й е виновен стопанинът на плевнята. В това време в каменоломната идва смъртта. Тя вижда труповете на двете лисици и седналия до тях човек. Сякаш по даден от нея знак околността се изпълва с подвижни сенки на лисици. Самата смърт тръгва сред тези сенки и също се превръща в сянка, която сякаш бива попита от тъмнината. Сипе се сняг. Скоро труповете на мъртвите лисици са повити в бяло. Човекът си тръгва.
          Повествователят запалва ветроупорния фенер на палубата на ковчега си, вдига капака на трюма и слиза долу. Там вижда да си играят като деца еднооката лисица и краставият лисигер. При тях е дошъл и мъртвият Мао Дзедун, който им показва портрета си, смачкан и стъпкан от хиляди крака. Повява хлад и това кара повествователя да се обърне и да погледне към отвора на палубата. Там е застанала смъртта. За нейна голяма изненада, той я пита може ли е нещо да й помогне. На свой ред тя отправя към него въпрос защо мъкне всичко в своя трюм, след като няма власт над нищо и не може да обезсмърти нищо. Повествователят отговаря, че подреждайки разни неща в трюма на ковчега си, се опитва да подреди собствената си душа. Смъртта отсича, че в нейна власт е да слага последния ред и в ръцете й са всички нишки на живота. След като повествователят потвърждава, че дори безсмъртието преминава през нея, тя с трясък затръшва капака на трюма. След това преминава по палубата с костеливите си крака и изчезва.
          А в плевнята животът потича постарому. Щъркелът повече никога не вижда лисицата. Козата се окозва, раждат се първите агнета. Дните стават все по-дълги, времето омеква. Снегът се стопява. Скоро стопанинът изкарва обитателите на плевнята навън. Един ден обаче изневиделица нахлува мъгла и от небето се посипват мокри парцали сняг, сякаш някой разкъсва дрехите на зимата и хвърля по земята парчета от тази дреха. Това е краткотрайният щърков сняг. Наричат го така, защото се свързва със завръщането на щъркелите от топлите страни. Щъркелът се оживява и не спира да крачи под мокрия сняг. Нощем той чува прелитащите диви патици. В родния край се завръщат и дивите гъски, ибисите.
          Късно една вечер стопанката казва на мъжа си, че щъркелът им е донесъл дар – ще имат бебе. На другата сутрин стопанинът повежда навън стадото си от овце, козата и щъркела. Излизат извън селото. Из въздуха отново се понасят снежинки. Вгледана в тях, птицата изведнъж съзира в небето най-напред три, а след това и още един четвърти щъркел. Скоро в сивото небе се показват още щъркели. Стопанинът, видял къртичините по полето, проклетисва. А щъркелът вижда папуняка, познат му от лятото, но не успява да отвърне на поздрава му, защото вижда в ливадата ято щъркели, които стоят неподвижно и си почиват от дългия път. Тръгва към тях, подтичвайки, а когато ги доближава, ги поздравява, тракайки с клюна си. Когато го виждат, щъркелите се нахвърлят върху него и го повалят, удряйки го с клюновете си. Човекът се спуска към щъркелите с викове, опитвайки се да ги разгони. Той запраща подире им тоягата си и без да иска, с нея помита папуняка. Ударен, папунякът се премята и цопва във водата, обградила една от къртичините. Щъркелите, подгонени от човека, първо побягват, а след това политат. Когато стига до поваления от тях техен събрат, човекът го сварва легнал безжизнен в калта, с изпомачкани и изпотрошени пера. Щъркелите са отлетели, небето отново е пусто и сиво. Балканът тъне в мъгла. Повествователят е замислен кого са убили щъркелите – една недъгава птица или някой халиф, омагьосан като щъркел.

          „Надявам се четецът да си спомня как дяволът откара каещите се жени да ги вари и пече в катрана и в огньовете на своята адовница (преизподнята) за туй, че посегнаха да убият с камък собствения си сътворител господабога и в похотта си отвлякоха в реката мъжа, преоблечен в дрехите на каракачанка. [...] Като остави тия нещастници на катрана и на огъня, дяволът се върна на реката, където се преправи в образа на папуняк (циганско петле). Той се върна навреме, за да види как свинете се бият шумно над нещо във водата и го теглят със зъби, как сетне там пристигна с големи скокове свинарят, наречен Ико, как разпръсна той свинската сган и навеждайки се над водата, видя удавника. Несретникът се заоглежда с надеждата да зърне някого и да го повика за помощ. Но в този час на деня нищо не може да спре погледа му освен няколко щъркела, които се виеха в кръг високо в небето, все на едно и също място, и един унил папуняк. [...]
          ...Жабата дишаше тежко в жегата. Бе втренчила щръкналите си очи в папуняка и от време на време отваряше заканително широката си, беззъба уста срещу него, сякаш се заканваше да го нагълта. Преправеният на папуняк дявол не посмя да прекрачи по-нататък, боеше се от жаби. Той изостави щъркела и се вмъкна мигновено в царевиците. [...]
          ...„Добър вечер, побратиме!“ – каза с живите си очи лисицата.
          Тя приклекна в очакване да види как ще я посрещне щъркелът.
          Унилата птица дълго рови в паметта си. Накрая намери това, което търсеше. Размърда се, оживи се и надникна в очите на гостенката. На поздрава отвърна с поздрав: „Добър вечер, посестримо!“.
          Какво си спомни несретникът, докато ровеше из своята птича памет, та така много се оживи? Спомни си времето, когато и двамата с лисицата живееха дружелюбно и дори взаимно си ходеха на гости. И не само че си ходеха на гости, ами се и надпреварваха кой от кого да бъде по-любезен с другия. Това бе далеч назад в правремето, когато домът на живота още се изграждаше, и там, в преддверието му, стояха правостоящи и пристъпваха стеснително добродушието, наивността и благочестието. Грубостта, омразата и алчността не бяха се появили все още там. Те щяха да прекрачат прага много по-късно, но щом го прекрачеха, щяха веднага и безпардонно да се разположат из дома, оставяйки в преддверието му пристъпващите стеснително правостоящи.

          И тъй, веднъж лисицата покани щъркела на гости у дома. Покани го тя по начин най-любезен и учтив да я посети и да го нагости с гъбена каша. Щъркелът прие поканата с радост и отиде на гости на посестримата... [...] Не се мина много време и ето, че лисицата реши да иде на гости на щъркела. [...]
          „Обожавам романтичните небивалици – рече лисицата. – Разкажи ми някоя от тях, побратиме! При мен там, в пустошта и глухотата, ни легенда, ни небивалици има, а камо ли пък нещо романтично! Моля ти се, разкажи ми!“
          Щъркелът се позамисли. „Какво ли бих могъл да ти разкажа?... Бих могъл например за багдадския халиф да ти разкажа.“
          „Разкажи, разкажи, побратиме!“ – подкани го нетърпеливо гостенката.
          „В старите, все още романтични времена – започна щъркелът – един благороден багдадски халиф бил омагьосан и превърнат в щъркел... Като малък аз лично помня, че омагьосаният халиф летеше с нас от халифатите чак тук до Балканите. Живееше като всички щъркели из блатата и по мочурищата и по нищо не можеше да се различи, че е халиф. Сума време живя така!... Толкова дълго вре ме, че започнахме даже да забравяме, че е халиф!... Един ден дори съвсем забравихме!“
          Домакинът се замисли.
          Лисицата попита нетърпеливо:
          „Какво стана по-нататък е него?!“.
          „Какво стана по-нататък с него, не мога със сигурност да кажа – рече щъркелът. – Ни се чу нещо за халифа по-нататък, нито някой го видя! Свикнахме с това, че е халиф, и забравихме, че е халиф!... Обаче приказката за благородния халиф остана!... Подир халифа един ден в блатото се появи странна жаба. Тя твърдеше на висок глас и постоянно, че била омагьосана царска дъщеря. Живееше заедно с останалите жаби в блатото и им разказваше, че е принцеса, колко красива била като принцеса, как я омагьосали и я превърнали в най-проста жаба!“
          Гостенката плесна с лапи и възкликна:
          „Пустата му жаба!“ [...]
          ...Ето това си спомни несретникът, докато надничаше в очите на вмъкналата се в плевнята нощна посетителка. [...] Бе съвсем млада хищница. За първи път в живота си виждаше щъркел от толкова близко разстояние. Високите крака, опънатата шия и дългият клюн на птицата й правеха много силно впечатление. Аз не зная дали в бърлогата й бяха разказвали приказката за гъбената каша и дали тази приказка изобщо вече се разказва от старите лисици из бърлогите. Но думата побратим бе позната на лукавата нощна посетителка. Тя дори да не е и споменавана в бърлогата от старите лисици, то младите лисици, изглежда, че чувстват някакво побратимство с останалите същества. [...]
          ...Ловецът, хапан от лисица, обърна внимание на стопанина на плевнята, че ще трябва да приучва сега и лисицата, и щъркелът да ядат от една копаня . Стопанинът на плевнята му каза, че като по-седят гладни в плевнята, ще проядат! Хапаният от лисица смяташе същото. [...]
          ...Всяка вечер щъркелът пристъпваше до съда е храна и почукваше с клюн по дъното му, а лисицата все повече и повече притихваше, свиваше се и отстъпваше назад... Една вечер щъркелът видя как ослепената посестрима пристъпи гузно към очуканата алуминиева тепсия. Сниши се и опита от изсипаните в тепсията огризки. Щъркелът приближи внимателно съда и почна и той да кълве. Спазваше гостоприемството обаче! Гледаше повече посестримата да яде, а сам той опитваше съвсем пестеливо от храната. [...] А що се отнася до храната от тепсията, то и дума не можеше да става да се сравнят огризките с гъбената пракаша на дедите. [...]
          ...Запалих ветроупорния фенер на палубата. Палех го всяка вечер и го оставях да свети през нощта, да не би някой по невнимание да налети върху ковчега ми. Сетне вдигнах капака на трюма и заслизах по стълбите. Долу в трюма тичаха и си играеха като деца еднооката лисица и лисигерът. Той не гледаше на нея, че е едноока, нито пък тя от своя страна гледаше плешивините и опашката му. Мъртвият китаец се бе възползвал от идването им, за да излезе на открито, да им покаже портрета си и да предизвика тяхното съчувствие. Бе все тъй смален и тъжен. [...]
          ...Изведнъж почувствах да повява хлад. Обърнах се назад и видях горе, в отвора на палубата, да стои смъртта. Попитах доста глупаво благодетелката дали мога да й помогна е нещо и да й услужа. Това я изненада. Долната й челюст едва не се откачи от изненада. „На мен ли да услужиш и да помогнеш е нещо?“ – попита тя. „Зная, че е нищо не мога да помогна, благодетелко – отговорих й. – Попитах просто механически!“ Тя рече: „Защо мъкнеш непрекъснато и тъпчеш всичко в този трюм? Ти нито имаш власт над него, нито можеш нещо да обезсмъртиш! Тук можеш само себе си да погребеш!“. Казах на благодетелката: „Аз, благодетелко, зная, че нямам власт! Просто редя и преподреждам сухоежбината в трюма с надеждата, че по този начин ще успея душата си да подредя! Като всеки човек и аз съм пътник, затова гледам кое що за път да подредя!“. Смъртта ми рече: „Последния ред турям аз! В ръцете ми са всички ваши нишки!“. Казах й: „Ние знаем, благодетелко, че дори безсмъртието през теб минава!“. Тя рече: „Добре е да се знае!“. [...]

          СНЕЖЕН ВАЛЯК 
          Съдържанието накратко

          Повествователят продължава да стои на палубата на ковчега си. Погледът му е привлечен от деца, които си играят в снега. С пъстрите си дрешки на фона на белия сняг те приличат на малки пъстри буболечки. По думите му и със снега, и с морето децата играят до захлас. И снегът, и морето обаче остават равнодушни към техните закачки. След лудешките си игри децата се залавят да правят снежни човеци. Част от тях пък започват да търка-лят снежен валяк, който става все по-голям. Скоро обаче се запъва и децата не успяват да го помръднат. Ядосани, започват да се катерят върху него и накрая го стъпкват и изравняват със земята. Захващат се да правят нов. И той отначало се търкаля сигурно напред, събирайки сняг, ланска шума и градински боклуци. В един момент обаче се запъва и децата не успяват повече да го помръднат. Като виждат, че усилията им да поместят валяка напред, са напразни, те го изоставят и отново започват да се замерват със сняг и да се бутат. Скоро по пъртината се задават жени – майките на децата, и малчуганите хукват към тях. Поляната опустява. На нея остават да стърчат само няколко снежни човека и недобутаният снежен валяк. Вгледан в тях, повествователят си мисли, че сякаш на поляната са си играли не деца – играло си е цялото човечество, което е бутало пред себе си някаква своя съдбоносна идея. Уморено и разочаровано, то е изоставило тази идея и се е захванало със следваща – също съдбоносна идея. Повествователят признава, че мислено е с човечеството, и му помага.

          „...По пъртината откъм гората се зададоха жени. Те говореха високо и щом излязоха на поляната, веднага привикаха децата при себе си. Децата се затичаха към жените, затъвайки до колене в снега. Поляната бързо опустя. Всъщност не опустя съвсем!
          На нея останаха да стърчат няколко снежни човеци, обърнати в различни посоки, както и големият снежен валяк.
          Загледан в студената му грамада, в един миг си помислих, че не деца са си играли допреди малко в снега, а че самото човечество си е играло, като е бутало пред себе си някаква своя много важна, може би съдбоносна идея. Накрая то се е изтощило или разочаровало. Изоставило е идеята по средата на пътя и се е преместило на друго място, за да започне отново да бута пред себе си следващата своя много важна, може би съдбоносна идея.
          Мислено бях с него и му помагах.“

          ХЛЕБАРКИ ЧЕТАТ НАПИСАНОТО ЗА ХЛЕБАРКИТЕ 
          Съдържанието накратко

          Една нощ повествователят се събужда от странен шум. Струва му се, че сякаш цялото човечество се е събуло босо и обхожда неговата малка лодка. Оказва се обаче, че шумът идва от хилядите крака на множество хлебарки, които пъплят по пода на трюма, катерят се по стените и щъкат по всички посоки, блъскайки се една друга.
          След известно време повествователят разбира какво се случва – хлебарките в ковчега му са разбрали, че в бележките му става дума и за тях, и сега трескаво пъплят из дневниците му, за да прочетат за себе си. Едни от тях търсят думата „хлебарка“ и щом я открият, дават знак на другите, които прииждат, завладени от любопитство. При този подход обаче информацията, която хлебарките получават, се оказва твърде откъслечна и неясна. Въпреки това те настървено четат и правят различни предположения за смисъла на написаното – едни смятат, че то се отнася до тях само косвено и всъщност е свързано с хората, а други отстояват мнението, че освен косвено написаното се отнася за тях и съвсем пряко.
          Като цяло не са доволни от начина, по който са представени в бележките на повествователя. Реакцията на някои е твърде остра, а други призовават към спокойствие и предупреждават, че не бива да се дават прибързани оценки. Всички обаче са възмутени, когато прочитат, че според записките на повествователя те са създадени от дявола, който ги е направил от сажди, смесени със слюнката му, а когато Господ ги вижда под своята трапеза, той ги заплюва и им отрежда мрак. Подир него и човекът заплюва хлебарките, а дяволът, възмутен и от Господа, и от човека, плюе с погнуса и се отдалечава от тях. Една възмутена хлебарка не се сдържа и заявява, че също се гнуси и плюе. Другите заявяват, че ще я последват, но не успяват да направят нищо, защото в този момент върху палубата горе се потропва. Хлебарките забравят възмущението си и бързат да се изпокрият. Тропането се повтаря – някой ходи по палубата с подковани обувки.

          „Една нощ се събудих от странен шум. Имах чувството, че цялото човечество се е събуло босо и е тръгнало да обхожда босо малката ми лодка. Нищо подобно обаче нямаше! Това бе просто шумът от стотиците, а може би хиляди крака на хлебарки. Шестокраките пъплеха по пода на трюма, катереха се по стените, пълзяха по стълбите към палубата или просто щъкаха по всички посоки, като се блъскаха една друга.
          Бяха силно възбудени.
          Трябваше да мине известно време, докато се разсъня и разбера какво бе оживило тъй много шестокраките ми обитатели. Ровейки се безцелно из бележките ми, те се бяха добрали до написаното за тях. Видях, че по всичките страници на дневниците ми пъплеха хлебарки. [...]
          Някои заплитаха краката си из буквите и в препинателните знаци, но не обръщаха особено внимание на това, а като се откачаха от някоя буква, на бегом се понасяха из реда, докато отново не се закачаха някъде. Други стояха на малки купчинки между редовете или се движеха леко между тях, поспирвайки се от време на време. Бяха стари и прегърбени като галапагоски костенурки. Те за никъде не бързаха. Докато другите тичаха чевръсто по всичките посоки на текста, тези стари, прегърбени бабички душеха и следяха внимателно какво пише между редовете. Бях смаян от тях. Всичко писах собственоръчно и зная много добре, че между редовете няма абсолютно нищо, а тези почти овъглени и прегърбени хлебарки пълзяха много внимателно между редовете и четяха. Те клатеха главите си тъй неопределено, че по никой начин не можеше да се разбере одобряват ли това, което четат между редовете, или не го одобряват. Някоя от тях се спираше внезапно, замисляше се, почесваше се с крак многозначително и догонваше отишлите напред. [...]
          ...Хлебарките зарязаха написаното за хлебарките и хукнаха коя накъде види. Пръснаха се и се изпокриха мигновено.
          Тропането се повтори.
          Някой ходеше по палубата с подковани обуща.“

          НЕБЕТО ПРОКАПА 
          Съдържанието накратко

          Повествователят също е провокиран от стъпките. Той поглежда през една от пролуките между дъските и се стъписва. На палубата вижда своите мъртви приятели - писателя Емилиян Станев, актьора Григор Вачков и режисьора Методи Андонов. Емилиян Станев, облечен в ловен костюм, показва на приятелите си как турският султан тъпчел с папуците си черешовите костилки, раз-хвърляни по калдъръма под прозореца му, въобразявайки си, че така тъпче самата рая. Внезапно спира и поглежда към звездното небе. Нагоре вдигат очи и другите двама. Всички виждат как по него се носи метеорит. Григор Вачков предполага, че метеоритът не може да бъде уцелен. Емилиян Станев мълчешком снема от рамото си своята белгийска пушка, насочва я към метеорита и стреля. Удареният метеорит се пръсва и падайки към земята, пламва като бенгалски огън. Григор Вачков и Методи Андонов гледат със светнали очи. Лицата и на тримата са сиви, като на хора от друга цивилизация.
          Далече зад тях, почти на хоризонта, повествователят съзира баща си, потънал до половина в мъгли, вперил очи в ковчега, със замислено, но ведро лице. Най-млад е от всички – на трийсет и девет години. Метеоритът продължава да пада. Искрите му се посипват върху плещите на бащата. Той отърсва метеоритните сажди и продължава да гледа към сина си замислено и приветливо. Повествователят напразно се опитва да извика и да отмести капака на трюма. Остава му да гледа скъпите за него покойници, залепил лице до пролуките между дъските на палубата.
          Тримата му приятели сядат. Емилиян Станев заговаря за разни особености на жената – очевидно разговорът е започнал, преди да се появят на палубата. Другите двама са заинтригувани от думите му. Както разговарят, до краката на Григор Вачков пада голяма водна капка. По думите му небето е прокапало. Той изважда от вързопа си празна консервна кутия и я подлага на капчука. Водните капки падат в нея все по-глухо. Когато кутията се напълва, Методи Андонов я изсипва зад борда и след това отново я връща на старото й място.
          Приятелите продължават разговора си и постепенно започват да се стопяват и да чезнат в мъглата наоколо. Повествователят отново опитва да отмести капака на трюма и този път успява с лекота да го повдигне. Ковчегът се люлее наляво-надясно и за-това повествователят изпълзява на четири крака до тенекиената кутия. Тя се е препълнила и водата в нея прелива и се стича по палубата. Повествователят я плисва зад борда и я оставя на старото й място. Струва му се, че в нея капе водният часовник на самата Вселена, който отмерва изтичащото време.
          Зачуват се стъпки. В отвора на трюма се показва големият сив плъх от плевнята. Той помирисва въздуха и се плъзва по палубата, а миг след това пропада зад борда. Малко след това повествователят вижда кацнал в края на палубата унил папуняк, който сякаш се опитва да го окуражи, че не е сам на палубата. Въпреки присъствието му повествователят се усеща безкрайно самотен и заплаква, жалейки за своя беден животец.

          „Погледнах през една от пролуките между дъските и се стъписах. На палубата на малката ми лодка видях моите мъртви приятели – писателя Емилиян Станев, когото споменах по-преди, артиста Григор Вачков, с малък вързоп на рамо, и режисьора Методи Андонов, със сива гуцулска  шапка. [...] Емилиян протегна длан и малко подир това върху нея падна голяма водна капка. Подир нея падна още една... после още... и небето закапа равномерно.
          „Наистина капе! – рече Емилиян. – Ще трябва да се подложи нещо на капчука!“ [...]
Тримата продължиха да разговарят помежду си и да ръкомахат, но след като мъглата пропълзя и взе да ги обгръща нежно, аз престанах да чувам думите им. Чувах единствено водните капки... [...]
          …„Хъ! Хъ!“ – рече някой окуражително зад мене. Обърнах се. В края на палубата, до едва мъждукащия фенер, бе кацнал един съвсем унил папуняк (циганско петле). Именно този унил папуняк ми викаше: „Хъ! Хъ“, за да ме окуражи и да ми каже, че не съм съвсем сам на палубата на ковчега.
          Въпреки присъствието на папуняка или тъкмо поради това изведнъж се почувствах безкрайно сам и ми дожаля. Дожаля ми неудържимо, страшно ми дожаля за целия мой мизерен животец! Бедният мой въшкав животец!
          Дожаля ми за него и се разплаках.
          О, мой бедни животецо!
          О, мащехо моя!“

          3. ТВОРБАТА И СМИСЪЛЪТ

          Най-съществени особености на Радичковия творчески стил
                   • В жанрово отношение Радичковите творби трудно може да бъдат класифицирани в съответствие с класическите епически жанрови форми. Типичен пример в това отношение е и „Ноев ковчег“ – творба, която се определя като роман, но има твърде много основания това жанрово определение на книгата да бъде оспорвано.
                   • Най-съществената особеност на изградения от Радичков свят е заличаването на границите между реалистично и фикционално, между човека и останалите неща в света, обективно възприемани като неживи, неодушевени или пък въображаеми. Често в творбите на писателя равноправно съществуват и си взаимодействат художествени персонажи, сред които има хора, митични и модерно-фантазни същества и предмети. Художествената реалност пък съчетава в един общ повествователен поток обичайни събития, подобни на тези, които съпътстват действителния живот на хората, и невероятни, нереални случки или пък действия, наподобяващи ритуални обредни тайнства. Това създава впечатление, че писателят сякаш преобръща традиционния човешки Космос и по този начин поставя под съмнение ценности, които традиционно се приемат като устойчиви във времето.
                   • Своите образи Радичков често черпи както от фолклора, така и от различни митологични и библейски извори. Тези образи писателят включва в една обща система заедно с образи, заимствани от съвременни източници – научни, литературни, медийни. Писателят така споява образите от различни извори, че ги превръща в художествено цяло, подчинено на единна логика. Така например в „Ноев ковчег“ в обща образна система функционират повествователят, космическият удавник, небесният пришълец, Господ, дяволът, къпещите се селянки, свинарят Ико, хлебарките, сивият вълк, черното куче, мъртвите приятели на повествователя и т.н.
                   • Радичковите творби се отличават с изненадващо пресичане на различни предметни области, вследствие на което изказът се изпъстря с множество оригинални метафорични изрази. Така например в „Ноев ковчег“ животът косвено е уподобен на хляб, на „сухоежбина“ - той оставя трохи, които повествователят се чувства длъжен да събира и да пренася през времето; хората са представени като корабостроители, които строят корабите на своя живот и затова светът прилича на „огромна корабостроителница“; натрапчивите мисли са „черни врани“, които „нито гнездят, нито отлитат“; речните камъни пладнуват в „мъртвите каменни пладнища“ и не могат да бъдат различени от пладнуващите в каменното корито на реката истински овце и т.н., и т.н.
                   • Образността в творбите на Йордан Радичков се дължи не само на ярките живи метафори, но и на оригиналните сравнения, използвани от писателя. Така например пастирът Ико се носи „като летен призрак из сухото речно корито“, износвайки дрехите на умрелите; небето в жаркия летен ден е избеляло и е станало „като окото на слепец“, от което изпада сам „господ бог“; Къкринското ханче „постепенно изстива, потънало до колене в сняг, загуглено в сняг, стъклата на малките му прозорци се заскрежават“, сякаш „ослепява бавно и няма да може да вижда нищо повече с побелелите си очи“; гарваните през зимата намират трудно храна, отслабват много и „стават леки като пеперуди“; сокерицата се спуска от дървото и потъва „като камък в снега“; хлебарките, които сноват из трюма на ковчега, са „стари и прегърбени като галапагоски костенурки“ и т.н.
                   • Радичковите творби провокират читателя и чрез такова подреждане на персонажите и на събитията, в които те биват въвлечени, при което се поражда ефектът на излъганото очакване. Така например напълно неочаквано за читателя на „Ноев ковчег“ е предположението на повествователя в началото, че космическият удавник от едноименната първа част е древният Икар. Изненадващо е и това, че трите черни врани от третата глава се оказват всъщност натрапчивите мисли, които непрестанно гнетят хо-рата. Ефектът на излъганото очакване се поражда и в „Небесен пришелец. Жаба. Скитащи кучета“. В тази глава падналият от небето при къпещите се жени Господ най-неочаквано се оказва всъщност дяволът, предрешен като Бог. Забулената в шалове и увита във фусти каракачанка, която селянките удавят, пък се оказва мъж. В „Сивият вълк, черното куче“ читателят е шокиран, когато узнава, че парчето от зелената рокля на бременната лапландка, откъснато от освирепялото куче, малко по-късно се оказва между зъбите на собствения й съпруг. Невероятно е, че в края на тази глава повествователят вижда парчета от собствената си риза между зъбите на своите приятели ловци и сам чувства, че е за-хапал парче плат. Съвсем необичаен е и развоят на събитията в „Къкринското ханче подир залавянето на българския Апостол“ – свикнали сме, когато говорим за Левски и за неговата саможертва, чрез думите да се движим между полюсите на презрението към предателството и благоговението пред подвига. Радичков обаче избира коренно различна и неочаквана гледна точка към трагичната гибел на Апостола и реакцията на българите след нея.
                   • Повествованието в Радичковите творби е свързано пряко или косвено е множество други текстове. Мисълта на повествователя често отскача от основната линия на разказването към сюжети, за които се досеща по пътя на асоциацията. Тази особеност ярко се проявява и в „Ноев ковчег“. Самата идея, че живеейки, човек всъщност строи свой Ноев ковчег, в който съхранява преживяното, хвърля мост между Радичковата книга и един от най-популярните библейски митове. В „Сивият вълк, черното куче“ например подозрението, че дошлото при ловците куче е всъщност преобразен човек, отключва съхранения в паметта на повествователя спомен за двете лапландски легенди, в които е вложен мотивът за превръщането на човека в хищник. В „Щърков сняг“ пък срещата между щъркела и уловената от човека лисица става повод в повествованието да бъде вплетен по радичковски разказаната приказка „Лисицата и щъркелът“, а също и да се припомни, макар и само чрез бегло загатване, историята от „Халифът щърк“ на Вилхелм Хауф.
                   • От гледна точка на начина, по който се проявява повествователят в художествените светове, сътворени от Радичков, творбите на писателя може да се разпределят в две групи. В едната попадат тези, в които разказвачът присъства твърде дискретно, незабележимо, а читателят е провокиран да разгадава смисъла, докато проследява случващото се. В другата група творби, сред които е и „Ноев ковчег“, повествованието се води в 1 л. ед.ч. и повествователят сам е герой, който може да се определи като двойник на самия писател.

          „Трохите“ от света и живота в „Ноев(ия) ковчег“ на Йордан Радичков

          1. Ноевият ковчег като образ на човешкото възприемане на света
          Романът „Ноев ковчег“ може да се определи като труден за подреждане пъзел, в който всеки от елементите представя някакъв аспект от света – такъв, какъвто го възприема един впечатлителен и чувствителен човек, който не иска да съди другите, а по-скоро се стреми да проумее логиката на живота и е готов да прости дори това, което изглежда непростимо. Воден именно от склонността да приеме хората и света такива, каквито са, а не от порива да ги променя, Радичковият повествовател запазва в своя Ноев ковчег онова, което според него трябва да оцелее през времето и да достигне до бъдещето, за да бъде спасен светът, обживян от хората. Показателни за творческите намерения на самия писател са встъпителните думи на неговия повествовател в „Ноев ковчег“: „И тъй, нагърбвам се със задачата да продължа по-нататък, като за-почна отново да сковавам бедния плавателен съд и лека-полека да пълня трюма му. Нямам никакви шансове за успех, но при всеки случай си казвам окуражително: „Хайде, удавнико, на добър час!“. Все пак е по-добре да се удавим в океана, отколкото да се удавим на сушата!“.
          Тези думи поставят началото на едно невероятно пътешествие в безбрежния океан на живота и на човешката душа. Сам читателят се оказва във-лечен в това пътешествие и става свидетел как в своя „беден плавателен съд“ разказвачът запазва всичко, което го вълнува и тревожи; всичко, което го кара да размишлява.
          Така, понесени по вълните на времето, в Радичковия Ноев ковчег ще останат завинаги космическият удавник, който е раните по тялото си напомня древния Икар, сбъднал своята мечта да стигне слънцето, но изгубил крилата и живота си; мъртвият Мао Дзедун – смален и съсухрен, тъжно понесъл собствения си изпотъпкан портрет, който за вечни времена ще напомня каква е участта на големите диктатори; небесният пришълец, в чието лице къпещите се жени разпознават Господ, но така и не разбират, че всъщност това е дяволът; свинарят Ико, в чиито очи дяволът не иска да поглежда, защото зад тях се крие ужасяващата пропаст, в която се е превърнала окованата му в синджири душа.
          По-нататък в ковчега ще бъдат приютени българският Апостол и селяните, които идват при снежния му отпечатък, за да търсят разпилените според мълвата меджидиета; спопанинът на една плевня, подслонил неуспял да отлети щъркел; децата, правещи снежни човеци и валяци и напомнящи самото човечество, което често зарязва трудно осъществимите си идеи; мъртвите приятели на повествователя – Емилиян Станев, Григор Вачков и Методи Андонов. Всеки един от тези герои е оставил свой отпечатък в съзнанието на повествователя чрез някакъв житейски урок, който трябва да остане завинаги в учебника на живота, защото носи познание, постигнато чрез изстрадване, чрез преживяване и съпреживяване.
          Наред е хората и е митологичните и библейските същества Ноевият ковчег на Радичков приютява и много други живи твари – черните врани, напомнящи тежки натрапчиви мисли; хлебарките, създадени от дявола и дарени със способността да оцеляват при всякакви обстоятелства; гарвана, който сякаш известява гибелта на Апостола; сака-тия щъркел, който не успява да отлети в топлите страни и бива спасен от стопанина на една плевня, където преживява зимата заедно с овцете, козата, совата, полските мишки и плъха. Всички тези същества, които хората обичайно приемат като неодушевени, в художествения свят на Радичков са одухотворени и с това, което изпитват и правят, твърде много напомнят нашите собствени човешки чувства, постъпки и взаимоотношения – и радостта от приятелството, и болката от отхвърлянето, и съчувствието към по-слабия, и страха от по-силния, и завистта, и надеждата, и отчаянието...
          Така чрез сложната и многопластова образна система, която гради в своя „Ноев ковчег“, Радичков представя една философска концепция за света, в който човекът е пътешественик, призван да учи, да помни и да съхранява усвоената житейска мъдрост, в основата на която стоят любовта към живота и към хората, но и тъгата, че смъртта е непреодолима.

          2. Заглавието, началото и краят на творбата
          Библейският Ноев ковчег е символ на спасяването на живота – смислен и порядъчен, подчинен на Божия закон. В този смисъл образът му е пряко свързан и с живота, и със смъртта. Заглавието на Радичковия роман също въплъщава идеята за опазването на всичко онова, без което животът не би могъл да продължава – онова, което не бива да бъде осъдено на забвение, т.е. на смърт.
          В пряка връзка с тази идея са началото и краят на романа, които чрез словото на повествователя пряко поставят въпроса за ценността на живота – въпрос, който всъщност посочва и темата на цялата творба. В началото разказвачът е провокиран да започне своя диалог с читателя заради срещата с един труп – среща със смъртта. Тази среща провокира размислите му за това, че единственият начин да се съхрани животът, е да бъдат запомнени всички парченца от него.
          В края на творбата отново заедно се появяват смъртта, вече одухотворена, представена като зловещ скелет, който властно се разпорежда с всички живи същества, и животът – „въшкав“, но все пак мил; мизерен, но задължаващ човека да го живее, докато „водният часовник на самата Вселена“ отмерва отреденото му време, и да пази следите му.
          Така заглавието, началото и краят на „Ноев ковчег“ събират ведно вечната тема за живота и смъртта.

          3. Мотивите в творбата
                   • Водещ е мотивът за живота като пътуване през времето. Радичковият повествовател представя живота като плаване, което изправя човек пред трудни изпитания и крие множество опасности.
                   • Мотивът за живота като пътуване е пряко свързан с мотива за паметта. По време на своето житейско плаване човек трябва да съгради свой ковчег, в който да съхрани целия си човешки опит. Така с мотива за паметта в „Ноев ковчег“ е обвързан мотивът за спасението.
                   • Един от най-оригинално присъстващите в „Ноев ковчег“ мотиви е за превъплъщенията (метаморфозите). Небесният пришълец от „Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета“ най-напред се появява пред очите на къпещите се селянки като Господ, а след това се преобразява и се показва в истинския си облик – на дявол. В същата част каракачанката, която къпещите се селянки удавят, се оказва преоблечен мъж. По-нататък в хода на романа дяволът продължава да се преобразява и се превръща в човек, в щъркел, в папуняк. Вълкът и кучето от „Сивият вълк. Черното куче“ пък са преобразени човеци. Същият механизъм действа и в приказката „Халифът щърк“, която се споменава, уж между другото – там, по силата на зла магия, принцът и принцесата са преобразени в щъркел и жаба.
                   • Мотивът за удавничеството има няколко конкретни проявления в романа – героят повествовател определя себе си като удавник; провокиран е да размишлява за живота и света и да създаде своя Ноев ковчег от срещата с космическия удавник; в „Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета“ дяволът, престорил се на Господ, също е на път да се превърне в удавник, след като една от къпещите се селянки го удря по главата с камък; и в първата, и в последната част на „Ноев ковчег“ читателят става свидетел на удавянето на плъх.
                   • Различни проявления в „Ноев ковчег“ намира и мотивът за изкушението. Така например къпещите се жени от „Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета“ се изкушават да съблекат и изкъпят каракачанката, седяща на камъка до реката; селяните, до които е достигнала мълвата за разпилените от Апостола при залавянето му меджидиета, са подвластни на изкушението да събират сняг, за да търсят пари; хлебарките от „Хлебарки четат написаното за хлебарките“ са изкушени да прочетат това, което повествователят е казал за тях.
                   • Един от ключовите мотиви в „Ноев ковчег“ е мотивът за самотата. Още в началото на романа повествователят споделя своето впечатление, че хората са орисани никога да не извървят докрай пътя един към друг. По-нататък в книгата тази идея е разработена чрез различни конкретни истории: въшкарчето от едноименната втора глава е самотно, отблъснато от останалите, защото е различно; подобна е и участта на сакатия щъркел, който бива прогонен от ятото заради своята неспособност да полети; самотни и неразбрани се оказват и сивият вълк и черното куче от едноименната глава. В крайна сметка, макар в своя ковчег да е събрал толкова много и най-различни живи същества, самотен е и самият разказвач, изгубил живата връзка със своите най-близки хора.
                   • В някои от историите от „Ноев ковчег“ е вложен и мотивът за неуважението, което по принцип бива наказано. Така например къпещите се жени от „Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета“ проявяват неуважение към небесния пришълец, а след това и към каракачанката, оказала се преоблечен мъж, и биват наказани да отидат в пъкъла. Така с мотива за неуважението е обвързан мотивът за греха и възмездието.
                   • В Радичковия художествен свят своите проекции има и мотивът за гнева. Човекът от „Щърков сняг“ се гневи на къртичините, които никнат една след друга в ливадата, и напразно се опитва да ги унищожи; дяволът от „Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета“ се гневи на жените, една от които дръзва да го удари с камък. Хлебарките от „Хлебарки четат написаното за хлебарките“ пък са гневни на повествователя, който според тях ги представя в недобра светлина.

          4. Героите в романа
                   • Единството на повествованието в „Ноев ковчег“ до голяма степен се дължи на присъствието на повествователя в света на творбата. В качеството си на „строител“ на своя плавателен съд, т.е. на събирач на „мизерията“ на живота си, на „цялата мизерия и величественост на този въшкав живот“, който живеят хората въобще, той е този, който разказва различни истории, чиито герои остават в неговия Ноев ковчег, за да провокират и тревожат мисълта на читателя. През неговия поглед са видени всички парченца от света, които повествованието подрежда в странен пъзел, отразяващ „отпечатъци от паметта“. Именно въображението на повествователя ражда представата за света като една огромна корабостроителница, в която кипи денонощен труд.
          Още в първата част на творбата – „Космическият удавник или въведение към Ноевия ковчег“, се откроява една от съществените особености на присъствието на повествователя в света на цялата творба – неговото умение да приобщи читателя към идеята за построяването на Ноев ковчег, както и към всичко онова, което мисли и преживява, докато изгражда своя плавателен съд и събира в него „трохите“ на живота. Затова, проследявайки хода на повествованието, този, който приема ролята на „четец“, спонтанно става съпричастен както към споделените лични терзания на разказвача, така и към това, което през неговия поглед оживява на страниците на книгата.
         Разказвачът герой е откровен и не скрива опасенията си, че няма достатъчно сила, че трудно устоява на душевната несгода и теснота, че дните му са просмукани от делничност. С читателя той споделя и безпокойството си, че написаното от него „ще страда откъм чистота на жанра“, защото от частите живот, които се готви да събира, няма как да се получи една цялостна история.
          Най-показателно за същността на повествователя е признанието му в края на първата глава: „Нямам никакви шансове за успех, но при всеки случай си казвам окуражително: „Хайде, удавнико, на добър час!“. Все пак по-добре е да се удавим в океана, отколкото да се удавим на сушата“.
          Разказвайки за живота и за света, повествователят често споделя своите мисли за твореца на словото, за неговия труд. Личната му гледна точка за мисията на писателя е, че той трябва да събира „живи впечатления“ – това, което е видял с очи и е пипнал с пръст, но наред с това трябва и да съчинява, понасяйки бремето на постоянния спор, който в процеса на съчиняването водят мисълта и въображението, и внимавайки да не се превърне във вманиачен графоман.
          В хода на разказването повествователят непрекъснато открива и споделя някои от тайните на творческия процес. С чувство за лека самоирония в „Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета“ той признава, че колкото и да внимава, почти винаги изтървава по нещо и не съумява да използва докрай „някой човек, птица някоя, животно или отделни предмети, разхвърляни небрежно“ из бележките му. В тези случаи разказвачът се представя като сътворител на художествения свят.
          Едновременно с това в други случаи сам той е герой в някои от разказваните истории, част от които имат автобиографичен характер. Така е например в „Малашевските гробища“, където оживяват образите на негови близки хора; в „Сивият вълк, черното куче“, където разказва пред свои приятели ловци две лапландски легенди и е ужас открива, че и те, а и самият той носят в себе си по едно „грозно, странно и ужасно зло куче“ и без да знаят, понякога приемат неговия образ, за да се нахвърлят върху най-близките на сърцето си хора и да искат да ги разкъсат със зъби и нокти“.
          В глави, като „Тъмният трюм“, „Щърков сняг“, „Снежен валяк“, „Хлебарки четат написаното за хлебарките“ и „Небето прокапа“, пък повествователят приема ролята на пътешественик, който изучава своя Ноев ковчег и света, видян от палубата му. Тази нова отправна точка към живота и света му позволява да вмъкне в своя диалог е читателя още размисли за смисъла на съществуването и за човечеството и неговия път през времето. В „Тъмният трюм“ разказвачът буквално заличава границата между предметния свят и вътрешния свят на човека, като споделя странното откритие, че тайнствените шумове, които се зараждат в неговия плавателен съд, са всъщност поривите на собствената му душа. В този контекст е направено и признанието, че нищо в трюма на неговия ковчег не може да се случи, без да бъде отбелязано от сърцето.
          Така, доверявайки се на сърцето си, повествователят стига до съществени обобщения: че важни са не само „ураганните ветрове, които движат историята, въртят вятърните мелници на човечеството и мелят мливото му, за да хранят неговия дух“, а и „слабите, едва доловими въздушни течения“, които пазят живота никога да не се окаже повален на смъртен одър; че човечеството още със зараждането си се опитва, но не успява да покори пълните е „шеметни височини и бездни вътрешни Хималаи“ на световната душа; че често хората, уморени от следването на някаква идея, я изоставят и се залавят да проправят път на следваща; че човек е самотно и тъжно същество, което никога не може да се освободи от инстинктивния страх за живота си.
          Казано накратко, повествователят в „Ноев ковчег“ е наистина майстор „корабостроител“, който успява да превърне своя плавателен съд в обиталище на човещината и така да опази човешкото присъствие в света е неговите най-различни проявления като извор на смисъл.
                   • Един от преминаващите почти през цялото повествование герои в „Ноев ковчег“ е дяволът. За първи път той се появява в „Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета“, при това – преобразен като Господ. Само по себе си това превъплъщение дава повод за размисъл, свързан е един от пределните философски въпроси – има ли висша сила, която диктува реда в света и управлява живота на хората, и коя е тя. Наред е това превръщането на дявола в Господ поражда и въпроса за границата между доброто и злото.
          С появата на предрешения като Господ дявол в творбата е свързан и проблемът за греха и възмездието – къпещата се селянка, която убива падналия от небето пришълец, макар на вид той да изглежда като Господ, не дава никакво ясно обяснение на въпроса на останалите за смисъла на постъпката си. По-нататък и тя, и другите жени повличат преоблечения като каракачанка мъж към дъното на реката, но когато тръгват из царевичака, за да облекат дрехите си, не Господ, а именно дяволът се превръща в техен безпощаден съдник и ги повежда към катрана на своята „адовница“, не чувайки думите им на покаяние.
          По-нататък в хода на повествованието дяволът ще приеме още нови образи – ще се превърне в човек, в щъркел, в папуняк. При тези преображения той е и наблюдател, и участник в разни събития, и съдник на хората, и дори същество, което може да съчувства. Подгонен от един полски пазач е пушка, дяволът ще си помисли: „Лошо е да си човек“. По-нататък, в отговор на възмущението на Господ и на човека от хлебарката, дяволът ще отправи именно към тях своето възмущение и също като тях ще плюе е погнуса и ще се отдалечи. В края на последната глава „Небето прокапа“ не друг, а дяволът ще се опита да окуражи разстроения разказвач, като му покаже, че не е сам на палубата, и така да го изправи пред собствената му несигурност, пред незнанието дали дяволското присъствие не прави самотата му още по-отчайваща.
          Така образът на дявола в „Ноев ковчег“ се оказва твърде неустойчив, различен от традиционната представа за него, формирана в контекста на християнската философия за света и човека.
                   • Хората, населяващи Радичковия свят, в повечето случаи са представени, без да е налице съобразява-не е традиционните граници между реалистичното и фантастичното. И техните образи са нееднозначни, подвластни на преобразявания, подобни на тези, през които преминава дяволът. Така например Ико свинарят от „Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета“ уж е жив и все гони своето стадо, но сякаш е призрак, облечен в дрехите на мъртъвци, незабелязан от никого, е пропаст в себе си, в която душата му е овързана в синджири и всеки синджир е заключен е по няколко катинара. Ико плаши дори самия дявол, който бърза да отвърне погледа си от него.
          През оптиката на различни трансформации читателят ще види и преоблечения като каракачанка мъж; и стопанина от лапландската легенда, който се смее на страховете на жена си, но между зъбите му се зеленее парче от нейната рокля; и сивия вълк, виждащ във водата истинското си отражение – на човек.
          Немалка част от хората - герои в „Ноев ковчег“, присъстват в света на творбата и извън обичайната човешка представа за живота и смъртта. Космическият удавник е мъртвец, но оживява в съзнанието на повествователя, преследва го и тревожи мислите му. Мао Дзедун – реална историческа личност от недалечното минало, макар и смален и съсухрен, също е като жив със своето печално мълчание. В края на книгата Емилиян Станев, Григор Вачков и Методи Андонов изглеждат съвсем истински в разговора, който водят на палубата на Ноевия ковчег. Само лицата им са сиви, барутени – като на хора от друга цивилизация. Напълно правдоподобен изглежда и образът на покойния баща на повествователя, потънал до пояс в мъгли и изтръскващ от плещите си саждите, с които го посипва пръснатият от Емилиян Станев метеорит. Дори пространствено светът на творбата в този момент е преобърнат – живият повествовател е затворен в трюма на своя ковчег и не може да повдигне капака му, защото той тежи като надгробна плоча, а мъртвите са на палубата под разплаканото небе.
          Една част от хората в света на „Ноев ковчег“ изглеждат напълно реалистични, но дори и те не са представени като типични герои. Стопанинът на плевнята от „Щърков сняг“ например е гневен заради къртичините, които загрозяват земята, но се смирява, осъзнавайки, че не може да се пребори с природата. Пак той, обръщайки се към щъркела с приятелското „щърко-мърко“, ще отведе изпадналата в беда птица в плевнята си, за да я спаси от зимните студове, а после ще използва уловената в капана му лисица като примамка за лисугери, които безжалостно ще убива, за да превърне кожите им в трофеи. Същият този суров селски човек притихва „като някой дивак, когото посвещават в тайнство“, когато жена му му казва, че ще имат бебе, и „в тъмното“ се изчервява и разплаква, защото съдбата най-после се е омилостивила и е решила да го дари с рожба. Нееднозначно и необичайно е и поведението на селяните от „Къкринското ханче подир залавянето на българския Апостол“. Безмълвните им молитви над снежния отпечатък от тялото на Левски изглеждат несъвместими с надпреварата им да гребат сняг и да го топят, за да намерят разпилените от Апостола според мълвата меджидиета.
          Изобщо човекът в творбата е представен като трудно разгадаемо същество със сложен вътрешен свят, разпънат на кръст между материалното и духа, между инстинкта си на хищник и милосърдието, между страха от смъртта и порива към живота.
                   • Чрез образите на героите животни в „Ноев ковчег“ сложният многопластов пъзел, който изгражда творбата, утвърждава идеята, че светът е едно цяло; че закономерностите, които властват в него, са еднакво валидни за всички живи същества. Тази идея е наложена чрез одухотворяването на животните. Самият факт, че в някои от главите („Въшкарчето“, „Три врани“, „Хлебарката“, „Сивият вълк, черното куче“, „Щърков сняг“ и др.) повествованието се насочва основно към света на животните и равнопоставя този свят с човешкия, красноречиво говори за философската основа, върху която Радичков изгражда творбата си.
          Ключов образ в „Ноев ковчег“ е образът на смъртта. Смъртта присъства косвено или съвсем пряко навсякъде в творбата. Няма да е пресилено, ако се каже, че тя съпътства героя повествовател и останалите герои в хода на цялото повествование. Разказвачът пази в паметта си образите на своите близки мъртви – на баща си и брат си, на своите приятели Емилиян Станев, Григор Вачков и Методи Андонов. В света му неканени идват космическият удавник, напомнящ древния Икар, и мъртвият китайски диктатор Мао Дзедун. Мислите му тревожи и образът на българския апостол Васил Левски.
          Смъртта връхлита неумолимо и част от самите герои в творбата – умират глиганът и въшкарчето, лисицата и щъркелът. Повечето от тях обаче са не само жертви на смъртта, но и хищници, които сами убиват.
          Като одухотворен участник в събитията Смъртта се появява в „Щърков сняг“. В тази част от творбата тя е представена като неуморна работничка, която непрестанно се труди в студа. Седнала върху хълма над каменоломната, смъртта точи косата си, взира се в нощта и чака своите следващи жертви. Това е глутница вълци. Вслушан в техния зловещ вой, разказвачът сякаш чува натрапчивия запев: „О, мащехо моя!“. По-нататък с горчива ирония той многократно ще говори за смъртта като за „благодетелката“.
          Особено показателен за трезвото и пораждащо тъга осъзнаване, че смъртта е неизбежна и непобедима, е епизодът, в който повествователят вижда „благодетелката“ на палубата на своя собствен Ноев ковчег. Като неоспорима присъда над човешките илюзии за превъзходство над другите в света прозвучават думите й: „Последния ред турям аз! В ръцете ми са всички ваши нишки!“.

          5. Конфликтите в творбата
                   • между живота и смъртта;
                   • между човека и природата;
                   • между доброто и злото;
                   • между живата памет и забравата;
                   • между мисълта и въображението.

          6. Посланието
          Не е учудващо, че след излизането си романът „Ноев ковчег“ е определен като най-значимата книга на Йордан Радичков. Многопластовите истории, изграждащи творбата, провокират въображението и ума на читателя, оставяйки много въпроси без отговор, много недоизказани мисли. Събраните в творбата „части от живот, макар и ... бедни“, са скрепени в едно цяло от силата на творческото въображение, от една просветлена тъга, че смъртта е единствено възможната развръзка на живота, и от всепрощаващата любов към човека, който е губещ в битката за безсмъртие, но има силата да пази живота и света в своята памет.

          АКЦЕНТИТЕ НАКРАТКО

          1. Ноевият ковчег като образ на човешкото възприемане на света: Многопластовата постройка на Радичковия роман съответства на авторовата концепция за света и човека и за паметта като възможност човешкият опит да бъде пренесен през времето.
          2. Заглавието, началото и краят на творбата: Заглавието отпраща към библейската история за спасителния Ноев ковчег и става отправна точка да се осмисли Радичковата тъга, че човек е безсилен пред смъртта. Именно под знака на смъртта като доминиращо събитие в творбата са поставени и началото, и краят на романа.
          3. Мотивите: Животът като пътуване, паметта, превъплъщенията, удавничеството, изкушението, самотата, неуважението, грехът и възмездието, гневът.
          4. Героите в творбата: Ключов герой е повествователят – „строител“ на своя Ноев ковчег. През неговия поглед са видени и осмислени всички елементи, изграждащи художествения свят на творбата, както и останалите герои – хора и животни, фантастични същества от митологията и фолклора.
          5. Основният конфликт: Между живота и смъртта.
          6. Посланието: Човекът е обречен да живее със своя страх от смъртта. Единственият начин да осмисли съществуването си, е да запази всичко онова от своя живот, което си струва да оцелее през времето като част от човешкия опит.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave