МИНАЛОТО И ПАМЕТТА В ОДАТА „ПАИСИЙ“ ОТ ИВАН ВАЗОВ 

 

          1. ЕПОХАТА, АВТОРЪТ И ТВОРБАТА

          Иван Вазов и неговото време 
          Иван Вазов твори през последните десетилетия на XIX и началото на XX век. В годините преди и около Освобождението пред българската литература стоят важни задачи, свързани с националното културно строителство. Основна мисия на творците на словото от това време е превръщането на отечеството във върховна ценност, която обединява:
          – националното пространство;
          – българската история;
          – идеите за национално освобождение;
          – националния език и др.
          Годините преди Освобождението са белязани от борбата на народа ни за независимост. Това е време, в което българската литература носи възрожденски дух и издига като висша ценност свободата, а като върховна добродетел – саможертвената смърт в името на високия идеал – независимо отечество.
          В ранните стихосбирки на Вазов българският свят е представен по традиционно възрожденски начин. Възрожденският художествен модел има задачата да утвърди родината като духовна свръхценност. В творбите на поета тя е едновременно земя и майка, тя е мила, скъпа и ведно е това е свещена.
          В творчеството на Вазов образът на българското пространство се гради върху основата на представителни географски и исторически имена, традиционни знаци на България – Балкана, Рила, Пирин, Дунав, Марица; Симеон, Крум, Шишман. Ведно с този образ на българския свят стихосбирките „Гусла“, „Поля и гори“, „Звукове“, „Скитнишки песни“ създават негов нов вариант – в който се идеализира красотата на родната природа като начин за осмисляне на българското като ценност. „Епопея на забравените“ пък създава представата за специфичност и уникалност на националната история.
          След Освобождението Базовите творби запазват своя възрожденски дух, но са изпълнени и с критично отношение към следосвобожденската действителност, защото тя е твърде далеч от това, за което са мечтали и са се борили апостолите на българската свобода.

          Житейски и творчески път
          • Рождено име: Иван Минчов Вазов;
          • роден на 27 юни 1850 г. в гр. Сопот;
          • родители: Минчо Вазов – търговец, Съба Вазова;
          • образование:
          – завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с българска оригинална и преводна литература; отрано обиква руската литература;
          – през 1865 г. учи гръцки език в калоферското училище при Ботьо Петков – бащата на Христо Ботев, и е негов помощник;
          – през 1866 г. се записва в Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език; усърдно изучава френски език и се увлича от френската литература;
          • през 1868 г. се връща в Сопот, за да помага на баща си в търговията;
          • през 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество“ излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба“;
          • през 1870 г. Вазов е изпратен в Румъния да учи търговския занаят при своя чичо, търговец в град Олтеница; научава румънски език, запознава се е румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които публикува в „Периодическо списание“, списание Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др.;
          • след като не може да приеме всекидневието на търговец, избягва в Браила, където живее около 3 месеца сред българските емигранти и се среща с Ботев; животът сред хъшовете разпалва духа му на патриот и гражданин;
          • през 1875 г. се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет;
          • след преждевременното избухване на Априлското въстание през 1876 г. поради опасност да бъде арестуван емигрира в Румъния; в Букурещ става секретар на Българското централно благотворително общество; подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ и „Тъгите на България“;
          • през Руско-турската освободителна война, на която откликва с книгата „Избавление“, работи като писар на губернатора на Свищов Найден Геров, откъдето е командирован в Русе;
          • след едногодишен престой в Русе през 1879 г. заминава за Берковица, където до септември 1880 г. работи като председател на Окръжния съд;
          • през октомври 1880 г. заминава за Пловдив, столицата на Източна Румелия, за да съдейства за развитието на автономната област; избран е за депутат в Областното събрание; работи като редактор, публицист и критик, културен деец и писател; по време на Пловдивския период създава цикъла „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, стихосбирката „Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ и др.;
          • през есента на 1886 г., след събитията около 9 август, когато стават превратът срещу княз Батенберг и контрапревратът, правителството на Стефан Стамболов започва политически гонения срещу русофилите и Вазов е принуден да напусне България.
          • в Одеса, където живее до 1889 г.; в годините на емигрантството си пише романа „Под игото“, публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“;
          • от 1889 г. живее в София и твори активно; през август 1897 г. е назначен за министър на народната просвета в правителството на Константин Стоилов. През 1900 г. и през 1920 г. тържествено са отпразнувани 50-годишният и 70-годишният юбилей на писателя, народен поет.
          • Почива на 22.09.1921 г.
          • Основни теми в творчеството на Вазов: темата за родното, представена чрез:
          – борбата на българите за свобода;
          – славната история на народа ни;
          – красотата на българската природа;
          – светостта на родното слово.

          • Най-популярни произведения:

          – стихосбирки: „Пряпорец и гусла“ (1876), „Тъгите на България“ (1877), „Избавление“ (1878 г.), „Епопея на забравените“ (1881 – 1884), „Поля и гори“ (1884), „Сливница“ (1886), „Люлека ми замириса“ (1919);
          – повести: „Немили-недраги“ (1883 г.), Чичовци“ (1883 г.);
          – романи: „Под игото“ (1889 г.), „Нова земя“ (1896 г.);
          – сборници с разкази: „Разкази“ (1881 – 1901), „Драски и шарки“ (т. 1 – 1893 г.; т. 2 – 1895 г.), „Видено и чуто“ (1901 г.), „Пъстър свят“ (1902 г.), „Утро в Банки“ (1905 г.);
          – пътеписи: „В недрата на Родопите“, „Розовата долина и Тунджа“, „Великата рилска пустиня“;
          – драми: „Хъшове“ (1884 г.), „Към пропаст“ (1908 г.).

          Творческа история на „Епопея на забравените“ и на одата „Паисий“
          Както сам Вазов признава пред проф. Иван Шишманов – негов близък приятел и изследовател на творчеството му, стихотворенията, събрани под общото заглавие „Епопея на забравените“, са вдъхновени от одите на Виктор Юго и от одите на шведския поет Рунеберг. У Юго Вазов харесва „тържествения, възвишения, философския тон“, а у Рунеберг, чиито оди са посветени на шведски герои – патриотичния патос. Пряк подтик за написването на дванайсетте оди в поетическия цикъл „Епопея на забравените“ обаче е една статия на Захари Стоянов, който разказва за това при какви обстоятелства са загинали някои от Апостолите на борбата за освобождение. Творбите, включени в сбирката, са създадени по време на Пловдивския период от живота на Вазов – между 1881 и 1884 г.
          Още първият стих от одата „Паисий“ подсказва, че тя е посветена на 120-годишнината от завършването на Паисиевата „История славяноболгарская о народах и о царех и святых болгарских и о всех деяния и бытия болгарская“ – книгата, чието създаване бележи началото на Българското възраждане. По думите на самия Вазов подтик за написването на одата „Паисий“ е съзнанието за „великото значение“ на делото на първия български възрожденец.
          Поетът очевидно познава основните факти от биографията на Отец Паисий (1722 – 1773), за когото се предполага, че е роден в Банско и че след известно време, прекарано в Рилския манастир, през 1745 г. заминава в Хилендарския манастир на Атон, където игумен е брат му Лаврентий. Като йеромонах и проигумен Паисий обикаля земите, населени с българи, за да събира помощи за манастира, но и за да издирва сведения за българската история. След напускането на Хилендарския манастир се премества в Зографския манастир, където през 1762 г. завършва своята „История славянобългарска“. Именно този съдбовен за Паисий и за българите момент пресъздава в творбата си Вазов.

          2. ТВОРБАТА И НЕЙНИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

                    ПАИСИЙ

                    О, неразумни юроде! Поради что се срамиш
                    да се наречиш Болгарин?...Или не са имали
                    Болгаре царство и господарство? Ти,
                    Болгарино, не прелщайся, знай свой род и язик...“
                                                                             Паисий (1762)

                    Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки!
                    Тамо вдън горите атонски високи,
                    убежища скрити от лъжовний мир,
                    место за молитва, за отдих и мир,
                    де се чува само ревът беломорски
                    или вечний шепот на шумите горски,
                    ил на звона тежкий набожнийят звън,
                    във скромна килийка, потънала в сън,
                    един монах тъмен, непознат и бледен
                    пред лампа жумеща пишеше наведен.
                    Що драскаше той там умислен, един?
                    Житие ли ново, нов ли дамаскин,
                    зафанат от дълго, прекъсван, оставян
                    и пред кандилото сред нощ пак залавян?
                    Поличби ли божи записваше там?
                    Слова ли духовни измисляше сам
                    за във чест на някой славен чудотворец,
                    египтянин, елин или светогорец?
                    Що се той мореше с тоя дълъг труд?
                    Ил бе философ? Или беше луд?
                    Или туй канон бе тежък и безумен,
                    наложен на него от строгий игумен?
                    Най-после отдъхна и рече: „Конец!
                    На житие ново аз турих венец.“
                    И той фърли поглед любовен, приветен
                    към тоз труд довършен, подвиг многолетен,
                    на волята рожба, на бденьето плод,
                    погълнал безшумно полвина живот -
                    житие велико! Заради което
                    той забрави всичко, дори и небето!
                    Нивга майка нежна първенеца свой
                    тъй не е гледала, ни младий герой
                    първите си лаври, ни поетът мрачен
                    своят идеал нов, чуден светлозрачен!
                    и кат някой древен библейски пророк
                    ил на Патмос дивний пестинника строг,
                    кога разкривал е въз гладката кожа
                    тайните на мрака и волята божа,
                    той фърли очи си разтреперан, бляд
                    към хаоса тъмний, към звездния свят,
                    към Бялото море, заспало дълбоко,
                    и вдигна тез листи, и викна високо:
                    „От днеска нататък българският род
                    история има и става народ!“
                    Нека той познае от мойто писанье,
                    че голям е той бил и пак ще да стане,
                    че от славний Будин до светий Атон
                    бил е припознаван нашият закон.
                    Нека всякой брат наш да чете, да помни,
                    че гърците са люде хитри, вероломни,
                    че сме ги блъскали, и не един път -
                    и затуй не можат нази търпят -
                    и че сме имали царства и столици,
                    и от нашта рода светци и патрици;
                    че и ний сме дали нещо на светът
                    и на вси Словене книга да четът;
                    и кога му викат:“Българину!“ бесно,
                    той да се гордее с това име честно.
                    Нека наш брат знае, че бог е велик
                    и че той разбира българский язик,
                    че е срам за всякой, който се отрича
                    от своя си рода и при гърци тича
                    и своето име и божия дар
                    зафърля безумно като един твар.
                    Горко вам, безумни, овци заблудени,
                    със гръцка отрова, що сте напоени,
                    дето се срамите от вашия брат
                    и търсите пища в гръцкия разврат,
                    и ругайте грешно бакини си кости,
                    и нашите нрави, че те били прости!
                    Та не вашто племе срам нанася вам,
                    о, безумни люде, а вий сте му срам!
                    Четете да знайте, що в стари години
                    по тез земи славни вършили деди ни,
                    как със много кралства имали са бран
                    и била велика българската държава;
                    как свети Борис се покръстил в Преслава,
                    как е цар Асен тук храмове градил
                    и дарове пращал; кой бе Самуил,
                    дето си изгуби душата във ада,
                    покори Дурацо и влезе в Елада;
                    четете и знайте кой бе цар Шишман
                    и как нашто царство сториха го плян;
                    кой би Иван Рилски, чийто свети мощи
                    чудеса се славят до тоя ден йоще;
                    как се Крум преславний с Никифора би
                    и из черепа му руйно вино пи
                    и как Симеон цар угрите прогони
                    и от Византия приема поклони.
                    А тоя беше учен, философ велик
                    и не се срамеше от своя език
                    и кога нямаше кого да надвива,
                    той пишеше книги, за да си почива.
                    Четете и знайте, що съм аз писал,
                    от много сказанья и книги събрал,
                    четете, о, братя, да ви се не смеят
                    и вам чужденците да не се гордеят...
                    На ви мойта книга, тя е вам завет,
                    нека де преписва и множи безчет
                    и пръска по всички поля и долини,
                    де българин страда, въздиша и гине.
                    Тя е откровенье, божа благодат -
                    младий прави мъдър, а стария - млад,
                    който я прочита няма да се кае,
                    който знае нея, много ще да знае.“
                    Тъй мълвеше тоз мъж, в килията скрит,
                    със поглед умислен, в бъдещето впит,
                    който много бденья, утринни пропусна,
                    но пачето перо нивга не изпусна
                    и против канонът и черковний звън -
                    работи без отдих, почивка и сън.
                    Тъй мълвеше преди сто и двайсет годин
                    тоз див Светогорец - за рая негоден,
                    и фърляше тайно през мрака тогаз
                    най-първата искра в народната свяст.

                                                                    1882, Пловдив

          3. ТВОРБАТА И СМИСЪЛЪТ

          Съдържателни и художествени особености на „Епопея на забравените“
          „Епопея на забравените“ е творба със съдбовно важно значение за народа ни – тя е едновременно историография, проповед, публицистична полемика и в същото време – апология (възхвала) на българското. Ето най-важните съдържателни и художествени особености на Епопеята:
               • в цикъла е използван легендарният модел, който гради образа на „съвършения“ герой. Той е същностно различен от обикновения „добър човек“, защото действията и мотивите му надхвърлят проявите, присъщи на обичайното човешко поведение – този герой не просто действа, а върши чудеса;
               • цикълът обединява функциите и на историята, и на поезията, защото е и летопис на Българското възраждане, но и творба с висока художествена стойност, подчинена на идеята на автора чрез реални исторически събития да проследи пробуждането и възвисяването на Духа на българския народ;
               • ключов герой в цикъла е Словото на предтечите, което променя Духа на народа;
               • основният художествен конфликт в Епопеята е представен като драматична борба между ценностите на един робски примирен народ и ценностите на пробудения народ, приел свободата като жизнена необходимост, като идеал, който трябва да бъде постигнат; смисъл на събитията, за които се говори в цикъла, придава именно порастването на българския Дух;
               • водеща художествена техника в „Епопея на забравените“ е антитезата, чрез която се противопоставят българското и небългарското, нашето и чуждото;
               • на творческата задача, която Вазов си поставя – да представи националната история като устремно движение напред и нагоре, съответства изборът на жанрова форма на творбите, включени в Епопеята – оди (Одата е поетическа творба, която възвеличава необикновен подвиг, изключителна личност, важно за историята славно събитие. Одите прославят възвишеното, величавото. Героите в тях са представени в необикновена ситуация, изправени са пред огромно изпитание, пред препятствия, които успяват да преодолеят благодарение на изключителната си физическа и духовна сила);
               • за въздействието на одите в „Епопея на забравените“ допринасят вложените в тях елементи на ораторския стил с присъщите за него реторически техники – именно реторическите въпроси и възклицания в Епопеята най-често тласкат читателското възприятие в желаната от творбата посока и внушават определени оценки и изводи;
               • на творческата задача, която Вазов си поставя, съответства и полемичният тон на по-голямата част от одите в цикъла – лирическият говорител обичайно е в спор с назован или неназован опонент;
               • в съответствие с възрожденския художествен модел за одите от Епопеята е присъща конкретност на описанията и на художествените обобщения (Тази художествена техника доближава „Епопея на забравените“ до особеностите на житийния жанр и похвалното слово);
               • поетическият разказ за подвига на героите от Българското възраждане, които са превърнати в убедителна аргументация на тезата за величието на българския Дух, се отличава с тържествен, патетичен тон – чрез него се постига обобщеност на образа на героя, издигането му над останалите, за които е присъщо обичайното човешко поведение. Това впечатление се подсилва чрез използваните в Епопеята сравнения на героите и събитията, възвеличени в отделните оди с културни герои от световна величина, каквито са Мойсей, Христос, Сократ, Ян Хус, и със събития, останали завинаги в паметта на човечеството, като превземането на Спарта и Картаген.

          Мястото на одата „Паисий“ в „Епопея на забравените“
          Когато говори конкретно за одата „Паисий“, Вазов е твърде лаконичен, но думите му са красноречиви: „Великото значение на Паисия познавах още от статията на Дринова в браилското „Периодическо списание“. Тази оценка на поета може да обясни мястото, което той отрежда на творбата в общата композиция на Епопеята. „Паисий“ заема средищното шесто място сред общо дванайсетте творби от сбирката. Така тя става своеобразна отправна точка за прославата на героизма, проявен от българите през епохата на Възраждането – отправна точка и към подвига на водачите, пръв сред които е Левски, на когото е посветена първата ода, и към мъжествената саможертва на опълченците, възвеличена в последната ода.
          Ето как може да бъде представен графично композиционният модел на Епопеята, която не представя героите и събитията, на които са посветени отделните творби, в хронологичен ред, съответстващ на линейно протичащото време, а по сполучливото сравнение на проф. Инна Пелева наподобява обърнат конус:

          Както се вижда, в този композиционен модел ключово е мястото на три оди: „Левски“, „Паисий“ и „Опълченците на Шипка“:
               • Паисий е този, който запалва „най-първата искра в народната свяст“ и със своята История отваря първата страница на Българското възраждане;
               • Левски се превръща в Апостол на свободата, чиято саможертва за България е равна на Христовата посветеност на човечеството;
               • опълченците увенчават края на най-героичната епоха от нашето минало с подвиг, сравним с най-героичните подвизи в човешката история.

          Делото на Паисий – „...най-първата искра в народната свяст“

          1. Движението от мрака към светлината в творбата и нейната композиция

          2. Заглавието, началото и краят на творбата
          Заглавието на одата „Паисий“ е част от системата еднотипни заглавия в „Епопея на забравените“. Те назовават герои и събития, без да носят оценъчност. Самите имена на героите в цикъла, превърнали се в заглавия на отделните оди, за всеки българин въплъщават идеята за безсмъртие и подвиг. Така заглавията на творбите в Епопеята допринасят тя да се превърне в съграден със силата на словото иконостас на българската слава. На този своеобразен иконостас Паисий заслужено заема средищно място. В самата ода „Паисий“ името на героя не е споменато, а е заместено с перифрази. Показателна е разликата между тези перифрази в началото и в края – тя откроява основния конфликт в творбата – конфликта между средновековния застой и новите идеи, чийто носител е Паисий.
          Началото и краят на одата оформят своеобразна композиционна рамка. В тях звучи словото на лирическия говорител, който представя Паисий и неговото дело, като най-напред подвежда читателя да мисли за героя като за типичен представител на средновековното монашество, а в края утвърждава коренно противоположна оценка, изтъквайки, че с Историята си нейният създател хвърля „най-първите искри в народната свяст“.

          3. Мотивите в творбата
               • Водещ е мотивът за историята като памет за миналото и гарант за бъдещето на един народ.
               • Мотивът за родолюбието е обвързан с идеята за опазването на паметта за миналото на отечеството и със съзнанието за доказаните достойнства и добродетели на българите през вековете на изпитания.
               • Мотивът за дълга е интерпретиран чрез поетическия разказ за делото на Паисий, както и чрез самооценката на героя за това, на което е посветил живота си.
               • Мотивът за саможертвата е откроен в словото на лирическия говорител, който подчертава какви усилия е коствало на Паисий създаването на неговата История.

          4. Лирическият говорител и героят в творбата
               • Лирическият говорител не натрапва оценката си за епохалното дело на Паисий, но налага впечатлението за него чрез контраста между описанието на героя в началото и в края.
               • Героят в одата „Паисий“, както изобщо в цикъла „Епопея на забравените“, е представен в контекста на отношението си към България и българския народ. Паисий е характеризиран като носител на ренесансов Дух както чрез словото на лирическия говорител, така и чрез собственото си слово в монолога от същинската част. Делото му има изключителна значимост за съдбата на България – създавайки своята История, Хилендарският монах отваря първата страница от епохата на Българското възраждане.

          5. Конфликтите в творбата
               • Между средновековния светоглед, който утвърждава смирението и преклонението пред Бог като свръхценност, и възрожденската идея за свобода на Духа, пряко свързана с порива към независимост на целия народ.
               • Между родното и чуждото, представен в монолога на Паисий чрез отстояването на правото на българите да бъдат горди и неподатливи на опитите на гърците да разколебаят самочувствието на народа ни и да покорят Духа му.

          6. Посланието
          В едноименната ода от „Епопея на забравените“ е утвърдено посланието, че със създаването на своята История Паисий се превръща в духовен пастир на българите, в носител на нови идеи, на нов поглед към света. Паметта за миналото може да бъде мощен подтик към отхвърлянето на робския мрак и избора на нов път – към свободата.
          Идеята, вложена в „История славяноболгарская“ на Паисий Хилендарски, за необходимостта от писана история на един народ се изповядва и от самия Вазов. Одата „Паисий“ има значима роля в осъществяването на тази идея. Ако отново се върнем към композицията на цикъла „Епопея на забравените“, може да обобщим, че първите пет творби в него всъщност очертават кулминацията на Българското възраждане. Едва след тях Вазов се връща 120 „годин“ назад към делото на Паисий, за да пресъздаде началото на тази епоха. Така цикълът изгражда цялостния образ на Българското възраждане.

          АКЦЕНТИТЕ НАКРАТКО

          1. Смислови части. „Движение“ от мрака към светлината: Одата „Паисий“ е изградена от четири смислови части. Първата част е съвсем кратка и е изградена от двете изречения в първия стих. Тя насочва към героя и неговото дело, като в същото време пряко назовава времевата дистанция, която дели лирическия говорител от паметния момент на създаването на Паисиевата история. Началната част представя мрачно описание на манастира и на монаха книжовник, съответстващо на представата за средновековна застиналост и ограниченост на Духа. Същинската част преобръща първоначалната представа за героя чрез неговия монолог, в който чрез силата на словото започва „движението“ от мрака към просветлението на националното самосъзнание. Именно историята, създадена от Паисий, носи духовната светлина, която озарява пътя на българите към свободата. Финалната част „затваря“ композиционната рамка, „отворена“ във втората смислова част, като пряко противопоставя средновековния мрак и светлината на възраждащия се български дух.
          2. Заглавието, началото и краят на творбата: Заглавието назовава героя на творбата, без да оценява личността и делото му. Първият стих извежда „пред скоба“ акцента върху времето, което дели съвременниците на Вазов, доживели края на Българското възраждане, от момента на неговото начало. Втората и финалната четвърта част на одата оформят композиционна рамка, открояваща превръщането на „един монах тъмен, непознат и бледен“ в духовен пастир на българите, в носител на нови идеи, на нов поглед към света, озарен от духовно просветление.
          3. Мотивите: Историята, любовта към родината и дългът към нея, саможертвата в името на своя народ и неговото бъдеще.
          4. Лирическият говорител и героят: Лирическият говорител възхвалява делото на Паисий, сравнявайки го с подвига на библейския водач на евреите към Обетованата земя и с апостолската отдаденост на вярата на Йоан Богослов. Самият Паисий остава неназован по име в творбата, но духовният му подвиг бива възвеличен както чрез словото на лирическия говорител, така и чрез собственото му слово, проповядващо опазването на българската памет – гарант за бъдещето на народа ни.
          5. Основният конфликт: Между средновековната ограниченост и устремения към просветление и независимост Дух.
          6. Посланието: Един народ може да върви по пътя на напредъка само ако пази паметта за миналото си.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave