МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА“
Има творци, чиито имена се свързват с популярен литературен герой, създаден от тях, други — с определено естетическо направление, а трети — с цяла епоха. Паисий Хилендарски принадлежи към последните, защото няма българин, който да не свързва личността му със зората на националното ни Възраждане. С написването само на една книга монахът успява така да размести историческите пластове, че българският народ отново да познае своята идентичност и да пожелае да върне отнетата му свобода. С безценния си труд „История славянобългарска“ Паисий превръща 1762 година в дата с историческо значение.
Сама по себе си всяка историческа книга е своеобразен медиатор между миналото, настоящето и бъдещето на даден народ. Но обстоятелствата у нас са такива, че книгата на Паисий повече от всяка друга трябва да отрази връзката единствено между тези три времеви измерения. Миналото, станало известно на монаха благодарение на неговата любознателност, може да изиграе положителна, консолидираща роля за обезверения робски народ, защото то е белязано със значими събития, легендарни личности и славни победи. Приближено до съзнанието на съвременниците на автора, то може да се превърне в могъщ стимул за бъдеще, различно от настоящето, да събуди заспалите съвести, да провокира родолюбивите чувства.
Самият съставител на „Историята“ се захваща със създаването й, ръководен именно от тази идея, което проличава от наличието на две предисловия, едното от които е озаглавено „Ползата от историята“. Това заглавие, както и самият текст, имат и конкретно, и универсално значение. От една страна, то цели да провокира любопитството към историческите съдбини у съвременниците на Паисий, но от друга страна, с философска задълбоченост е изказана истината за ползата от познаването на миналото изобщо: „Сами по себе си да се научим не можем, защото кратки са дните на нашия живот на земята. Затова с четене на старите летописи и с чуждото умение трябва да попълним недостатъчността на нашите години за обогатяване на разума.“ В това предисловие Паисий често говори за необходимостта от обогатяване на човешките познания, за ползата от просвещение на неговите съвременници. Знанията за миналото могат да предпазят човека от пагубни страсти, от излишна суета. Просветеният ще започне да се чувства различен, ще диференцира унизителното настояще от стойностното минало и ще изпита остър свян от настоящата си участ на роб.
Второто предисловие продължава да изтъква предимствата от познанието за собствената история, но тук писателят става по-настоятелен, по-критичен и често си служи с езика на полемичното слово. Два са адресатите, към които се обръща: радетелите за българския род и родоотстъпниците. Авторът е убеден, че най-напред народът му се нуждае от поводи за национална гордост, което впоследствие да отключи национално самочувствие: „Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи.“ Посветил целия си живот да събере на едно място славата и гордостта на своя народ, трудът му би бил напразен, ако не открие сърца, в които да посее семената на националното самопознание, ако книгата му не бъде разпространена и обикната от българите. Затова оправдано е както наличието на предисловията, така и емоционалният патос, който се съдържа в тях. Не се страхува да критикува продажната същност на част от нашия народ. Той знае, че до голяма степен срамът им от родното е рожба на неграмотността им, на непознаването на българския корен. Срамува се онзи, който познава настоящето, не мечтае за бъдещето и не проявява интерес към миналото. Такива хора Паисий нарича „неразумни“ „безумци“, „глупави“, „отцеругатели“. Непримирим е хилендарецът, когато вижда отстъпничеството от родния език. За него родът оцелява чрез езика и обратно — езикът може да бъде жив само ако съществува българският род: „Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!“
Онзи, които се отрича от езика си, се отрича от миналото си, защото предците му са използвали същото слово, от което сега поколенията се отричат. Затова Паисий с основание ги нарича „отцеругатели“. Именно бащинската му любов и загриженост за съдбата на род и език е причината така емоционално и с подробности да представи образите на светите братя Кирил и Методий в частта, озаглавена „За славянските учители“. Чрез тази историческа информация авторът желае да обори „отцеругателите“, като им внуши, че не срам, а искрена, неподправена гордост трябва да изпитва всеки българин, защото „...от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и своето кръщение“.
Много често Паисиевият труд е предизвиквал спорове относно литературната или историческата принадлежност на писанието му. Една от причините за това е ролята на автора, който не се крие зад изложените исторически факти, а целенасочено представя своята личност пред бъдещите читатели на книгата му. Като човек със силно родолюбиво чувство, съставителят не може да не прояви пристрастие и да не заяви категорична позиция, да не даде своята оценка за историческите факти, както и за ефекта от неговия труд. Възраждането, чийто предвестник е той, има нужда именно от личности, от будители, от хора, които не се срамуват от българския си произход. Като типична ренесансова личност, Паисий притежава проницателност, философски прозрения за човека и битието, енергичен и неуморим търсачески дух. Настоящето може да се промени само чрез активизиране на творческия, съзидателния, бунтарския дух. И макар никъде в „Историята“ да не се призовава директно към борба, то революционната идея е заложена имплицитно. Тя прозира от самия факт, че Паисий не просто излага факти, а разкрива значението на тези факти в настоящето, учи читателите да разберат, че българско е синоним на славно, а не на срамно. И онзи, който се срамува от родното, всъщност се срамува от себе си. Авторът истински вярва в силата на словото, знае, че „в началото бе словото“ са думи, с които започва християнското писание. Затова неговото историческо слово също ще бъде начало — на едно различно, белязано със знаците на свободата, бъдеще.
За да вдъхне самочувствие на народа си, самият творец трябва да притежава такова. И той не го скрива, напротив, често пъти изтъква значението на своя принос за състоянието на книгата: „Аз видях“, „Аз прочетох много и премного книги“, „Аз ще ти отговоря...“ С това хилендарският монах отново възпитава. Като изтъква трудностите, през които е преминал, за да съществува книгата му, Паисий желае да вдъхне надежда у поробения народ, че който обикне отечеството си, може да се пребори с всякакви предизвикателства, свързани със съдбата на родината. А тази любов може да дойде от познанието за родовия корен: „Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжица за ваша полза и похвала.“ Употребеното умалително съществително „книжица“ не е проява на творческа скромност, а израз на любов, умиление към своя труд и удовлетворение от крайния резултат.
Текстът на „История славянобългарска“, особено предисловията, се характеризира с множество повторения на думи и изрази, свързани с националната принадлежност. С оглед на историческите обстоятелства обаче това е оправдано, защото именно лексика като „род“, „език“, „отечество“, „роде български“ е необходимата камбана, която да възвести новата епоха на Възраждането. В пределите и под властта на османската империя за българското самосъзнание трябва да се напомня постоянно, дори натрапчиво. В годините, появилите се Паисиеви последователи, радетели за българската свобода, стеклите се събития и последствията от тях са неоспоримо доказателство, че монахът е бил прав. Трябвало е да провокира родолюбив, да заклейми подлостта и отцеругателството, за да може „тайно и полека“ народът да стигне до своето величаво „пиянство“ (Вазов). Защото словото на Паисий Хилендарски наистина опиянява и който е разгърнал, чел или преписвал „тая книжица“, може да нарече себе си възрожденец и да се превърне в творец на историята.
Изиграла своята будителска роля, Паисиевата „История“ не принадлежи само на миналото. С яркото си и колоритно присъствие в нея писателят е нужен и днес, и винаги, докато е жив българският род и език. Както робското минало е имало необходимост от такъв пламенен родолюбец, така и свободното ни настояще се нуждае от личности, които да са коректив на приспаните ни чувства и да напомнят, че срамът от родното ни превръща в „безумци“.
София СТОЙНЕВА
@bgmateriali.com
