Обкръжаващият човека свят е драматично противоречив в съчетаването на две полюсни сили — добро и зло, живот и смърт, хармония и хаос, а човешкият ум ражда митовете като начин да се обяснят и примирят тези антиподи. Ето защо в народно-песенното творчество на българския народ има много митологични елементи и образи — отзвук от древността и неговото светоусещане. Затова и в песните за Крали Марко, като въплъщение на идеала за изключителната героична личност, има много митологически наслоявания, илюстриращи преклонението пред личността с титанични сили и борбеност.

Митологическото в песните за Крали Марко е в борбата със свръхестествени сили, представителни за света на злото, в диалога с тях и в дързостта да им се равнопостави, дори да ги победи, за да запази жизнеността на дървото на живота - връзката между световете.

Митологическите пластове най-ясно е открояват в песента „Крали Марко пуска заключените от самодива извори". Вела Самовила е почернила земята с егоистично-властното си решение да заключи дванадесетте извора в сухо дърво и по този начин лишава човека и гората от великата живителна сила на одата.

Този образ присъства в много митологии, в които светът е представен като космическо дърво, осъществяващо връзката между подземния, земния и небесния свят. Тираничното решение на самовилата обрича на гибел човека и само юнак с изключителна сила може да промени събитията, да възвърне целостта на дървото, зелено само на върха.

Битката е грандиозна, защото се води със свръхестествени сили, мобилизирани от злото:

Дочула е Вела Самовила,

па излезе от сини облаци

па хванала един сури елен

и хванала до три люти змии.

Естествено е в тази неравнопоставеност на силите да се породи страх, но смелостта той да бъде преодолян извисява образа на героя, дръзнал да се противопостави на силите на мрака, чиито знакови образи са и тези на змиите.

Крали Марко — непреклонен в решимостта да се пребори с дисхармонията, намира подкрепа в лицето на Гюргя Самовила. Този мотив напомня много за древногръцката митология, в която боговете често се намесват в съдбата на човека.

Народният певец посочва единствено верния път към преодоляване на насилието и това е борбата и упованието в собствените сили. Именно така небесната представителка на злото — Вела Самовила, е свалена долу, на почерпената от нея земя. Възстановена е хармонията, символно представена чрез разцъфтялото дърво на живота:

Та откачи тежка боздугана,

па удари Вела Самовила,

удари я по черните очи,

паднала е на черната земя.

И потекли извори студени,
извори из гора зелена.

Тази митична сила на Крали Марко откриваме и в други народни песни, посветени на него, и това е начин образът да се сакрализира. В песента „Марко убива невярната си жена, която го предава на турците" епическият герой притежава божествената способност, въпреки тежките си рани, да се мобилизира за битка в името на справедливостта:

Секло дете, секло със месото,
пресекло е свилени гайтане,
та на Марко ръцете отвърза,
а Марко си синджире от кина...

Тук вече е налице стремежът да се акцентира върху народностно-християнските мотиви за неговите подвизи, което измества митологичното към исторически-значимото. Този стремеж на народния певец е реализиран и в песента „Марковата жена Елена помага на Марко да погуби Муса Кеседжия". Думите на Крали Марко: „- Нито глава давам, нито булка!", са много близо до казаното от Балканджи Йово в историческата народна песен „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово", готов да се прости с живота, но не и с човешкото си достойнство и национална принадлежност.

Този процес е естествен, защото митът е отправната точка в историческия път на художественото развитие на героичен образ с изключителна романтичност и духовно обаяние.