Героят в старогръцката митология е вътрешен двигател на действието, докато в старогръцкия епос героите съществуват в името на художественото цяло. Те са елемент от единството на действието.
В старогръцката митология действащите лица са богове, герои и обикновени простосмъртни хора.
Героите са твърде популярни. Те заемат централно място сред митологичния персонаж и имат водеща роля при създаването на култа към героите. Смъртта им е необикновена. води ги към безсмъртие. Но в годините, отредени им на земята, сред обикновените хора, героите създават хуманните принципи на човешкото съжителство. Те са основатели на градове. Много елински полиси почитат определени герои като първи законодатели и защитници на държавността. Те слагат началото на брачните норми, разкриват тайните на някои занаяти. Развиват усета на древните хора за красота и етика чрез разказа за техните подвизи от епическия мелодичен стих.
Създава се еталонна представа за епическия герой. Той е винаги сред първите. Изявява се като законодател, творец или прекрасен воин. Героите на старогръцкия епос са учредители на спортни игри – спортното състезание е една от характерните форми на техния култ. Общогръцките празници в Олимпия, Делфи, Истъм и Немея са били посветени не само на богове – Зевс, Аполон, а и на герои – Пелопс, Херакъл.
Някои герои са свързани с ритуалите за инициация на юношите – посвещения, чрез които младежите доказват готовността си да бъдат достойни мъже. Много моменти от детството на Ахил се тълкуват като изпитания, посвещаващи го в мъжество и героизъм. Това е ритуалният акт на неговата героична инициация. Преминава през три етапа. Първият е закаляването. Родната му майка настоява да премине през огън и вода. Вторият етап е свързан с получаването на воинско възпитание при Хирон – далеч от родителите, а през третия – известно време трябва да живее сред девойки, сам облечен като девойка.
Посветени на красивата героичност, тези полухора – полубогове обричат себе си на красива смърт. Сякаш живеят, за да постигнат красивата божественост на смъртта. Високата ритуална стойност на героичната раздяла с живота разкрива изключителната красота в духовните помисли на героя. Той е винаги физически красив. Силата на тялото е сила и на ума, а красотата на физиката е красота и на духа. Усещането за съвършенство тласка героя към конфликти с богове. Силата на гнева е равна на физическата и духовна красота. Героят е цялостен и последователен като характер, поведение и позиция. Необуздан е в страстното постигане на целите. Всява страх у враговете си. Задължително е вожд и олицетворява общността, към която принадлежи. Носител е на най-ценните добродетели за хората от Античността. Притежава висока нравственост, проявяваща се в героичните му дела.
Житейската цел на епическия герой е борбата за слава. като най-храбър и силен предводител в боя трябва да е винаги пръв. Неговата героична слава е чест за рода.
Героят е призван да изпълнява волята на олимпийските богове на земята. Въвежда порядък в живота на хората, като внася справедливост и мяра за хармоничност сред елементите на хаос и дисхармоничност. Затова той е надарен с извънмерна сила и свръхчовешки възможности. Но епическият герой е лишен от безсмъртие, което остава вечна привилегия на боговете. Появява се несъответствие между ограниченото смъртно съществуване и стремежа на героя да се утвърди в полето на безсмъртието. Невъзможността за лично безсмъртие се компенсира с безсмъртието на подвига. Затова по-късно се появява определението аристократ, което е знак не за знатен произход, а за красива висока духовност, останала в паметта на поколенията. Подобна безсмъртна слава имат Ахил, Хектор, Херкулес и много други герои, оставили имената си в старогръцкия епос. Духовната слава носи безсмъртие за героя. Той се изравнява с боговете чрез вечността на героичния си подвиг, назован с неговото човешко име – знак за духовно безсмъртие. Името на героя се помни от поколенията.
Обикновените смъртни нямат право на героично минало, защото не са имали ми-сията да избършат значими деяния. Те нямат историческа индивидуалност. Тя не е опазена и предадена като „памет” за поколенията. Единствено героите запазват изключителното в своята човешка същност и след смъртта си. Паметта за героичните им деяния опазва спомена за изключителното в същността на тези обречени на красива жертвеност и духовно безсмъртие представители на човешкия род.
Епическият герой става висока мяра за подражание – еталон за красива вечност на човешката духовност. Хората, последвали примера на героите, носят дълбоката увереност, че имената им ще надмогнат забравата и ще останат вечно в паметта на поколенията.
Така в Древна Гърция се създава героичният култ към действителни исторически личности: известни атлети, основатели на колонии, спартански царе. Загиналите Воини при Маратон и Платея са също почитани като герои. Техните изключителни подвизи ги отделят от останалите смъртни, издигат ги високо над тленното и споменът за тях ги об-вързва завинаги с безсмъртието. Те влизат в категорията на героите.
За Омировите герои понятието за доблест и добродетел е едно и се отнася преди всичко към воинската дейност и спортните състезания, а след това към по-универсалните качества на човека като идеал за „висша степен на съвършенство”. Героят притежава чувство за воинска чест – собствена, на другаря или на цялата войска, която предвожда. Ахил се оттегля от битките не толкова заради отнемането на Бризеида, а защото с този акт е накърнена воинската му чест, както и честта на воините, които води.
Героите на Омир се съобразяват със система от божествени и обществени норми за нравствено поведение, наречени „айдос”. Това състояние на духа буквално означава непоносимо чувство за срам. Но самото смислово съдържание на понятието е многозначно. Означава съвест, чувство за дълг, осъзната необходимост от жертвеност. „Айдос” е ценностна система, в която водещ критерий е почитта към общественото мнение. Индивидуалните импулси и желания на героя са подчинени на мярата за обществен морал. Затова и Ахил се покорява на решението на боговете да предаде тялото на Хектор, за да не предизвика божествения гняв.
Героят не може да изпитва страх и да отстъпи пред по-силния противник. Показателен е примерът с Хектор. Той признава: „Срам ме е от троянци.”
„Айдос” е своеобразно съсловно чувство, норма за воинско поведение, което поддържа у героя страх да не бъде порицан от страна на своите другари. Аякс приканва ахейците да защитят корабите си с призивите „да бъдат мъже”, „да имат срам в душата си”. Или „айдос” е срам, на който героят е изложен пред цялата общност, причинен от заслепение, заблуда или безразсъдство, т. нар. старогръцко „ате” – анормално състояние на ума, временна лудост в резултат на въздействието на външна „демонична” сила. Но състоянието на непосилен срам е следствие и от особената, превишила етичната мяра, дързост на героите, на старогръцки „хюбрис”. Желанието на героите да се равнят с боговете ги кара да грешат. Нарушават мярата на позволеното. Агамемнон не връща Хризеида на баща й – Аполонов жрец. Ахил поругава трупа на Хектор.Всяко нарушение на героичната етика се наказва от боговете. Страданието е красиво и също води към безсмъртие.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave