ГЕО МИЛЕВ – „СЕПТЕМВРИ“
МИТОЛОГИЯ, ФОЛКЛОР, ПОЕЗИЯ И РЕЛИГИЯ В ПОЕМАТА

 

          Събитията от септември 1923 година са обект на спорове и преценки в нашата историческа наука и до днес. Те имат дълбоки последствия за националния и духовен живот на България.

          Гео Милев, възприел идеите на модернизма, разглежда септемврийските събития като израз на нарасналата мощ и сила на колектива. Като има предвид вековната смиреност на угнетените народни маси, той се възхищава от невероятния изблик на народно недоволство, от уникалното в психологическата страна на историческия факт и го претворява с огромна творческа мощ.

          Поемата „Септември“ е много динамична, емоционално наситена и многопластова. Художествената мисъл на поета е непоследователна и скокообразна, преминава от една в друга крайност, като обединява в едно минало, настояще и бъдеще, живот и смърт. Поетът се втурва в различни времена и събития от световната история, за да търси извора на онази тъмна енергия, която се напластява с векове в народната душа, избухва в сюблимни моменти с огромна мощ и кара човека да тръпне от възторг и ужас.

          Лирически герой на поемата е самият поет. Той не създава сюжет и не изобразява характери, защото художествената му задача е да даде израз на психологическите си преживявания във връзка с бунта. Поетическата същност на своята творба авторът разглежда от два странични ъгъла на зрение и изгражда два взаимно преливащи се художествени пласта — „реалистично-предметен“ и „символно-всеобщ“ (според Радосвет Коларов). На първото смислово ниво Гео Милев насочва вниманието си към конкретността на бунта с цялата му документална достоверност и разгръща представата за него като социален взрив. Във втория, идеалистичен план, поетът изгражда един недействителен, митологичен и вечен свят, неограничен във времето и пространството. На равнището на символно-всеобщия план, чрез разгръщането на система от символи и довеждането им до цели композиционни части, събитията се преосмислят и придобиват обобщен фантастично-алегоричен смисъл. Появяват се образи-символи от световната история и Библията с общочовешко значение — бог, нощ, Ханаан, слънчогледи. Художественият свят на поемата се откъсва от конкретността на събитията и се универсализира, а бунтът на българина се приравнява до всемирния модел на борбата за свобода.

          Още в началото поетът разкрива социалния и вечен смисъл на бунта: 

                         Нощта ражда из мъртва утроба 
                         вековната злоба на роба: 
                         своя пурпурен гняв — 
                         величав.

          Поетът алегорично представя вековното социално робство като „нощ“, в която онеправданите маси трупат енергия и гняв, които ще им дадат воля в техния звезден час на разплата. Подобно на библейското сътворение на света от хаос и мрак, бунтът за Гео Милев е начало на ново сътворение. А изворът на съзиждащата сила е някъде дълбоко, в тъмната утроба на времето — „мъртва“, застинала в своята несправедлива устроеност, но и раждаща, подвластна на законите на космоса. Робът е извечният носител на социалния гняв, който размества пластовете на историята. Слят в колектив, той може да претвори „хаоса“ на стария свят в хармоничен нов ред. Поради това поетът отрежда на народа ролята на централен образ в поемата. Той израства неуверено из дълбините на робската нощ и после постепенно изпълва художественото пространство. Първоначално Гео Милев подбира думи от най-примитивната лексика — „уродливи“, „сакати“, „космати“, „диви“. Реалистичният образ на въстаниците се допълва чрез изброяване, изреждане, натрупване на нови характеристики.

          В своята неосъзната сила народът настъпва стремително „величав“, „през глухи усои“, „през есенни жълти гори“, „през камънаци“...

          Поетът разрушава представата за митичната нежна и неуловима същност на понятието „народ“ в развитие — от „отприщено стадо“ до: 

                         неудържими 
                         страхотни 
                         велики:
                         НАРОД!

          Символистичният подход към носителите на свободолюбивата идея изразява авторовото отношение към народа, като използва добре познатия от символизма образ на слънчогледите, в който въплъщава красотата на човешкия стремеж към свободата:

                         Слънчогледите 
                         погледнаха слънцето!

          Със следващата противопоставена фраза: „Слънчогледите паднаха / в прах“, поетът внушава идеята за възхода и падението, оптимизма и трагизма.

          В поемата „Септември“ поетът формулира понятието „народ“ по свой оригинален начин. Първоначалният образ на робската тълпа, жадна за мъст, се трансформира в грандиозен образ на силата, а мотивът за това е вековното страдание, прераснало в гняв. Взрян в съдбата на малкия човек, авторът търси философия, която цени човешкото достойнство. Такъв е смисълът на молитвата към Бога — израз на народната воля и упование в християнския бог, вяра в свещеността на бунта. В тази връзка се появява библейският символ Ханаан — обетованата земя на Правдата. Неусетно поетът се откъсва от конкретността на мотива за бунта и разсъждава философски за смъртта като праг към нов, по-щастлив живот от земния, в който човекът ще бъде свободен.

          Огорчението, страданието и унижението на хората се натрупва в гигантска енергия и гняв. Мощта на социалното недоволство поетът превъплъщава и изгражда с поток от думи, заредени с енергия, чрез които достига до обобщението:

                         Хиляди —
                         маса —
                         народ.

          След това обобщение Гео Милев отново се извисява над конкретността на събитията и по алегорично-символен начин внушава картината на своето съвремие. Родината е завладяна от многоизмерно зло (социално, политическо, нравствено, морално). Това предизвиква у поета ужас, мрачни мисли за смърт, студ, повсеместна жестокост и подлост. Фолклорно-митичните образи на злото — „пепелянки“, „смоци“, „змейове“, „змеици“, „пещери“, „глухи хралупи“, се превръщат в знаци на примитивната, инстиктивната реакция на човека, която се отприщва в стихията на бунта. Тези типично български символи се съчетават в художествената цялост на поемата с християнско-митологичните символи — „ад“, „рай“, „Бог“, „Ханаан“. Това експресионистично съчетаване съответства на състоянието на модерната душа, която според поета се ражда в гранична ситуация „чрез едно продължително изтезание на старата езическа душа“, затворена в една средновековна черква във Фландрия. Тази модернистична философска представа Гео Милев вгражда по неповторим начин в поемата за бунта.

          Експресивността достига връх в сцените на зверското потушаване на бунта. Зловещата картина на терора внушава личното отношение на автора, който заема категорична позиция в защита на своя народ. Богатият изразен език на поета превръща текста в жива зрителна и слухова картина. На ужасяващия фон на окървавената „родна река“ и изпотъпканите „трънливи“ ниви се носи „страхотния марш на топора ударил о кокал“, смесен с военна музика и ужасните викове на „блажените жители на светлия рай“.

          Нравствената сила и трагичното величие на народа са въплътени в образа на „епически смелия поп Андрей“. Гео Милев изгражда този образ в два плана. В монументален план образът символизира народното величие — „сам“, „огромен“, „изправен — в целий си ръст“, „спокоен като гранит“, а в чисто човешки план съдържа идеята за земната преданост на смъртния човек.

          Поетът създава образ-символ на човешкия Дух: 

                         велик 
                         сюблимен, 
                         непостижим!

          Образът на поп Андрей е величествен, но изпълнен с трагизъм. Неуспехът на бунта унищожава вярата на героя в доброто и в Бога, на който е служил през целия си съзнателен живот. Прекършеният устрем към свободата подтиква „червения поп“ да се отрече от собствения си живот, загубил вече смисъл. Последната граната, изстреляна срещу божия храм, е конкретен израз на богоборчеството на поп Андрей. Без вяра и надежди, поставил в сърцето си Бога и Сатаната на една уравновесена везна като врагове на човека, героят се отправя към смъртта. Изправен гордо под бесилото, той сякаш се слива с всичко родно в една нетленна вечност. Образът му предизвиква асоциация с фолклорния образ на хайдутина и бореца за свобода в поезията на Ботев.

          „Богът“ на Гео Милев поробва човешкия дух, поглъща положителната енергия на човечеството, а му се отплаща със зло. „Богът“ в поемата „Септември“ олицетворява злото, бездушието и всичко друго, враждебно към човека. Поетът изброява имената на върховните божества на различни народи и религии, за да обяви накрая окончателното детрониране на бога:

                         ДОЛУ БОГ!

          Гео Милев дава пълното право на човешкия индивид да бъде щастлив тук, на земята, а не в абстрактното небитие. Бунтът се оказва великото тържество на неговото достойнство. В кървавите пожари човекът възкресява себе си свободен в света и с нова дързост на Духа заявява „Долу Бог!“.

          Поетът оптимистично вярва, че народът ще превземе с щурм небето и ще срути старите кумири, които се забавляват с човешкото страдание.

          Щурмът в небето е своеобразна кулминация в патетичната прослава на бунта като начало на преобразяването на света и дори на природата: 

                         Септември ще бъде май.
                         Човешкият живот
                         ще бъде един безконечен възход
                         — нагоре! нагоре!
                         Земята ще бъде рай —
                         ЩЕ БЪДЕ!

         Гео Милев заема уникално място в българската литература. Експресионистичното му творчество е наситено с оригинални идеи, внушени чрез непознат художествен език. Поезията му предизвиква богати асоциации и емоционални реакции. За пръв път в нашето литературно наследство бунтът получава философско осмисляне като пресечна точка между човека и света, хаоса и космоса, миналото и бъдещето, бляна и вечността.

Автор: Димитрина ЛАЛОВА

@bgmateriali.com

Изтеглиsave