Моделът на Ботев за човека и света

Лириката на Ботев е потресаваща картина на робската действителност. Животът на българския народ люлян в “робска люлка” е една безкрайна елегия. В своята едноименна творба „Елегия“ Ботев представя народа като живо погребан мъченик, от чието чело се лее ”пот кървав над камък гробен”. В ярки звукови и зрителни картини е представено страданието на поробените - обезправени, смазани физически и духовно. Сякаш се дочува глухия и страшен гръм на оковите - символ на робството. Поетът достига до натурализъм, когато говори за ръждата разяждаща ”глозгани кости”. Потискащата атмосфера на духовен гнет разкрита образно-емоционално, пораждат тъжни настроения, но същевременно се долавя борческата непримиримост на поета - революционер към робството. С мъжествен гняв са изпълнени стиховете, в които Ботев разкрива предателската роля на чорбаджията - поддръжник на насилието. Поетът го сравнява с “нов кърджалия в нова полуда”, ”кой продал брата - убил баща си”. С несдържана омраза говори поетът и за духовенството, което съзнателно подържа духовния мрак и робската инертност.

Неговата лицемерна същност е показана когато става дума за синовете на Лайола и Юда, които нявга са проболи на “кръста гневно в ребрата” спасителя, сега проповядват покорство и търпение: ”Търпи и ще спасиш душата?!”

В няколко свои песни той загатва за условията на личния си живот и определя отношението си към околните, като възсъздава мотиви от по-интимен характер. От споменатата скръб, която го е обземала често, от жалбите и страданията, за които сам говори, се обуславя елегичния тон в неговата поезия. Разбира се, не е трудно да се посочат изводите на скръбта в нея. Те са еднакви от субективен и обективен характер; крият се както в робската действителност, в личната обстановка, тъй и в особените негови чувствания - могат да се сведат към познатото романтично противоречие между блян и действителност. Отзивчив на всяко страдание, обзет от винаги живо патриотично и социално чувство, той не може да гледа спокойно как турчинът беснее над бащиното огнище, нито пък да понася теглото на сиромасите. При това той е далеч от отечеството си, прокуден от родната си земя, която толкова много обича и към която той мъчително се стреми. Понякога той се опитва да удави във виното своята мрачна носталгия:

“Да забравя край свой роден, бащина си мила стряха…” На чужбина, осъден на скитничество, той не намира никаква утеха и не изпитва ни една радост:

Та скитник ходя, злочест ази

и срещам това що душа мрази…

Към своя събрат по чувства се обръща:

Спътник ни са били в живота

страдания, бедност в чужбина

И за всичко това е виновна черната турска прокуда:

Но кълни, майко, проклинай

таз турска черна прокуда,

дето наз млади пропъди

по таз тежка чужбина

да ходим да се скитаме

немили, клети, недраги!

Той е самотен. Чувството на безизходна самотност не го напуска дори когато е в средата на своите другари, между най-близките си. Никой не е в състояние да го разбере и да се отнесе съчувствено към него:

Мечти мрачни, мисли бурни

са разпнали душа млада

ах, ръка си кой ще турне

на туй сърце дето страда?

Никой, Никой…..

В обръщението към майка си той още веднъж загатва за тая самотност: околните не могат да проникнат в неговата душа и да узнаят скръбта му

Отде да знаят? Приятел си нямам

да му разкрия що в душата тая,

кого аз любя и в какво аз вярвам

мечти и мисли от що страдам…

Има моменти, когато в своята усамотеност не може да понесе дори средата на онези родствени нему бунтовници, с които винаги е делял залъка си, но не винаги и душата си “Аз вече нямам мило, драго!”-възкликва той сред тях. Нищо странно в това, че той е силен човек, с твърде широка, сложна душа, с необикновен ум и безгранична воля, с надежда за подвизи се е чувствал самотен в една равнодушна среда, която останала чужда на по-дълбоките негови пориви, на съкровените движения на неговата душа.

Едно преустройство на света е неизбежно: злото е стигнало до върховната си точка, поетът негодува, че все още има проповедници на християнското смирение. Ала въпреки техните хитри проповеди, борбата кипи.