Творчеството на Дебелянов, също като творчеството на Яворов, е проблематично за описване само в границите на символизма. Действително, че Дебелянов започва като типичен символист. В творби като "Лъст", "Лъч", "Гора", "Легенда за разблудната царкиня" е налице само затворено субективно съзнание, което филтрира външния свят чрез надвременни обобщителни символи. Но в елегиите и военната лирика на поета външният обективен свят отново е тема, чрез която Дебелянов успява до достигне до скритите тайни на битието и смъртта.

Образът, който неизменно присъства в творбите на поета, е този на града. Градът за Дебеляновия субект е   неуютно пространство, пространство на скръб, което обезсмисля любовта, вярата, мечтите, разрушава хармоничния свят, заключва душата "в тъмница".Синоним на града става "пустощта огромна". Въображаемият волен живот на бохем напразно скрива една уязвима душа, ридаеща по светлите детски сънища, по двора с "белоцветните вишни", където любящата майка го чака да се върне и до днес.

В сонета "Пловдив" реалното време е издигнато до символната обобщеност на мрачна, потъпкала жизнеутвърдените ценности, социална реалност. Паралелното съществуване на минало и настояще, с конкретно противопоставените житейски ценности, в Дебеляновия контекст никога не е с изравнени ( в смисъл на равностойни) по сила контрастни характеристики. Преимущество винаги има настоящето, към което всеки път лирическият субект се връща и го приема като нежелана, но неизбежна реалност. Трагично отреденото на човека социално пространство щраква железните си челюсти. Жестът-спасение, разбиран като завръщане в миналото, в съня, в спомена се превръща в жест-смирение, тъждествено на града, който у Дебелянов е пространство, в което се вписва нерадостната участ на човека, белязана от бездомност, скитничество, безнадеждност. В сонета "Пловдив"  градът едновременно е назован "единствен дом" и " пустощта огромна". "Великата пустиня" от "Черна песен" се свързва неразривно с представата за безстрастното време, за да доосмисли ярко човешката мимолетност, мъчетелна неусъщественост и неудовлетворено скиталчество. В жестокя "миг"-прозрение от едноименната творба на поета градът открито е назован "някакъв град огрешен и позорен". Пределното окрупняване, разрастването на пространството на града води до това, че градът губи опорните си точки, спасителните си граници, метафизира се и поглъща неумолимо и гибелно човека, лишавайки го от неговото минало от неговото настояще. Зловещ е образът на града и в " Помниш ли, помниш ли,..." , където лирическият субект изрича безнадеждно "аз съм заключеник в мрачен затвор". Градът е назован "затвор", "стража", "казън" и тези негови характеристики влизат в рязък дисонанс с нежната тоналност на поетизмите "белоцветните вишни", "светъл хор", "ангели".

Нови щрихи към образа на града - "мрачен затвор" наслагват и стихотворенията "В тъмница", "Жив в заключени простори" - където градът е представен ту в необятни и необозрими , ту в не по-малко потискащи, изолирани, затворени граници. Студен е градът с неприветливите улици, пусто е сърцето му няма ги топлината и любовта.  "Тихият дом" и "тихият двор" с "белоцветните вишни" са противопоставени на "шумний", "скръбния град". Бащината къща с нейното интимно преживяно време противостои на безстрастното време на големия град. Градът за Дебеляновия субект е затвор и пустиня, но градът, със своите отрицателни психологико - нравствени характеристики, е почувстван като присъщ на самата му човешка същност.

Бездомен е една от най-честите самохарактеристики на Дебеляновия субект. В "Спи градът" самоопределението "бездомен" е заедно със "самин". Лирическият субект е "бездомен" именно, защото знае какво е дом и носталгично го призовава в паметта си при цялото съзнание за невъзвратимостта в този дом. Границата на бащиния дом е очертана не толкова от стените на стаите, колкото от оградата на двора. Трагичният бит на бащиното семейство е превърнал в дом и двора. Не случайно и Дебелянов сплита в едно образа на "тихия дом" с "тихия двор". И това отворено към природния дом битие на българина е свидетелство за цялостта и хармонията на българския традиционен живот.Тази отговорност на дома в поезията на Дебелянов се подчертава особено от антитезата, която противопоставя "тихия дом в белоцветните вишни..." на "заключеника в мрачен затвор" . Дебеляновият субект разбира бездомността си именно като "заключеник в мрачен затвор", а дома като светла отвореност към природното битие. Преди да призове в спомена си и да възкреси в словото си образа на бащината къща и "тихия дом в белоцветните вишни", Дебеляновият субект вече ги е загубил завинаги, безвъзвратно, станал е бездомник. В "Спи градът" и "Аз искам да те поння все така" граадът е обозначен чрез "черни стени", "ръмящият дъжд", в който броди верният син на "нощта неверна". Едва след интензивното изживяване на тази бездомност и самота идват носталгично призоваваните образи на дома от елигичното "Да се завърнеш в бащината къща" и "Помниш ли, помниш ли...".

В "Да се завърнеш в бащината къща" носталгичният образ на дома е предаден като "последна пристън и заслон на печален странник" дошъл да дочака "мирен заник"  в родния дом. За разлика от Яворовия ужас пред кошмарите на смъртта и гроба, Дебелянов е по-близък в своето отношение към края до емоционалносто спокойствие на Славейковия "Сън за щастие". Смъртта за Дебелянов е свързана с виденията на един "мирен заник" в уюта и спокойствието на бащиния дом. В Дебеляновото завръщане липсва мотива за блудния син, който отстъпва мястото на жаждата за спокойствие и отмора. Финалният акцент на елегиите подчертава напразността на това носталгично мечтателно видение на дома. Лирическият субект си забранява това завръщане даже и в спомена, а на края дори се усъмнява ".....................................". Пътят на Дебеляновия субект е от дома към бездомността и от бездомността към  мечтата спомен за дома. Голямото завръщане обаче в истинския дом на човека Дебеляновият субект постига във военната лирика. Тук в бездомието на войната присъстват двата истински дома. В " Нощ към Солун" домът е обозначен като "..................", В "Старият бивак" домът е самият "стар бивак" , в който "сякаш всеки в тоя малък свят бе намерил своя свят изгубен". В тези два последни дома са се приютили  войните преди безвъзвратния си път към смъртта.  Тези домове сякаш повтарят домовете на носталгичните елегии, но това е завръщане вече не в един реален битов дом, а в битийния дом, в същинската природа на човека.

Димчо Дебелянов - идеализиран спомен в огледален свят, неосъществен копнеж и блян, недосънуван сън в китния двор с белоцветните вишни; не безволев мечтател, а опит за отчаян бунт в буржоазния свят, погубил без жал стремящата се към полет душа; реалност в бляна, блян в реалността. Една търсеща себе си звезда в безкрая на Вселената, останала жива в Пантеона на безсмъртните.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave