Стихотворението „Потомка" е публикувано в стихосбирката на Елисавета Багряна „Вечната и святата". В него поетесата възвеличава женската сила във върховите моменти на духовни изпитания, подготвени от миналото:
Може би прабаба тъмноока, / в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала 6 среднощ дълбока / с някой чуждестранен, светъл хан.
Времето, превърнато в духовна ценност на човешката родова памет, е конфликтният възел, родил желание за себераздаване. От гледната точка на днешните обстоятелства и на сегашното тълкуване на взаимоотношенията между поколенията,всичко изглежда приемливо. Но Багряна изгражда и образите на родното, чрез които влиза в голямата тема за вечните ценности („крайдунавските равнини", „вятъра", пътя, поля, земята, конете).
Връзката между поколенията е изразена чрез „първичното, сетивно възприеманото". Битуващият до този момент „модел" е игнориран по няколко линии: съзнанието за родова принадлежност, уважението към мъжкото начало, което търси духовното си продължение, и покорството на жената, лишена от право на избор:
Няма прародителски портрети, / ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети, / техните лица, души, живот.
От далечното минало идва атавистичната жажда за опознаване на света с всички сетива - и то в отворените пространства на „пътя", на „полята", на безкрайната „равнина", където всичко се вижда и винаги е различно. Неслучайно изборът на сърцето е предизвикателство за лирическата героиня на Багряна:
Но усещам, в мене бие древна, / скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно, / тя ме води към греха ни пръв.
Затова аз може би обичам / необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича, / волен глас, по вятъра разлян.
Пътуването, изповядано като лирическо желание надуха, е своеобразно бягство от сковаващия догматизъм на всички табута, валидни от векове само и единствено за жената. Духът й носи езическа сила. Той я връща в явния и таен копнеж на женската й природа към жизнената сила на земните страсти, които не признават никакви условности и обвързаности. Нейното пътуване към миналото е с оглед на настоящето и бъдещето. Посоките я водят към себепознанието и себереализацията в живота. Пътуването се приема и като завръщане към изконните корени на живота, който дава равни права на всички хора и от тях зависи как ще отговорят на предизвикателствата. А себепреценката не може да не съдържа и едно условно, доста колебливо „може би" тогава, когато верността към майката земя е очевидна:
Може би съм грешна и коварна, / може би сред път ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна, / моя кръвна майчице-земя.
Творбата на Елисавета Багряна е пряко доказателство за това, че обръщането към миналото на рода е неизбежно за човека, пожелал нови духовни „пътища". Процесът на идентификация е отправната точка към универсалните ценности, които търси всеки мислещ индивид, уважаващ себе си.
Човек е склонен да престъпи обществените табута в моменти, когато е сигурен в правилността на избора си: „Затова аз може би обичам." Неизбежно е търсенето на собствена посока тогава, когато духовната личност се сблъска с ограничеността и консерватизма на средата. Силата на мислещия човек винаги се проявява в грижата за другите, чиято сигурност не е застрашена, защото промяната е в името на любовта:
Конски тропот може би кънтял е / из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала / вятърът, следите изравнил...
Тотемният образ на коня и вятърът като символен знак на волността и промяната дават ново лице на лирическата героиня, приемаща всички предизвикателства по пътя си към щастието. Опорните точки за нея в големия свят не са толкова много, но са жизнено важни за себепознанието и себеуважението й. За нея родовата памет е опит да се усети връзката с изпитанията на предишните поколения. Много по-важна е любовта, която тя не приема за грях и я защитава с цената на нарушените вековни норми в името на собствения шанс за щастие. Неслучайно точно чувствата я карат да направи съдбовния си избор сама – чрез сетивата. Нейната жертвеност е обвързана с волята за извървяване на пътя към свободата такава, каквато би желала да я има завинаги. Затова не изненадва дръзката и предизвикателна интонация, с която са заявени правата на жената в този все още мъжки свят.
Интимното изживяване в творбата на Елисавета Багряна, колкото и силна да е любовта, не би могло да се превърне в оправдание за цялостното поведение на човека, ако причинява страдание или взема жертви. Затова лирическата героиня приобщава виталното си чувство към това на своята
предшественичка, за да посочи правилността на избора.
Погледът на поетесата, идентичен с изповедното лирическо АЗ на женската й природа в „Потомка", издава нейната романтична нагласа, защото е обърнат към миналото. Собствените й критерии за време и за индивидуален избор водят до поетичен синтез на спомени с автобиографичен елемент и реализма на предметен свят, усетен сетивно. Жената от стихотворението на Елисавета Багряна не се вмества в готовите щампи за патриархалната домакиня в контекста на променящото се време. Тя е свободна и независима и затова избира символните образи на свободата- „вятъра", „равнини", „волен глас, по вятъра развян". Не се страхува да назове пряко присъствието си тук и сега като тръгване в посока, обратна на течението: „грешна и коварна ", „ в мене бие древна, / скитническа непокорна кръв." Още от първото двустишие на стихотворението става ясно, че е жена на път, а не прикована към миналото
и неговите традиции, безлична и примирена част от мъжа и неговия свят. Като търсеща и неудовлетворена личност, тя импулсивно се дистанцира от общоприетите норми и в никакъв случай не може да се определи като конформистка.
Светът на лирическата изповедница в „Потомка" е раздвижен, неустановен, първичен, земен, витален. Нейното пространство е на непроверените истини, носещи стремеж към откриването им тук и сега.
Промяната в гледната точка на жената от 20-те години на XX век се налага от развитието на социокултурната ситуация. Мисленето на образованата и талантлива жена става все по-разкрепостено и тя вече е подготвена да поеме риска и предизвикателствата на времето. Нейният бунт е насочен срещу инерцията в живота, създадена и поддържана още в далечното минало. Тя воюва срещу незачетеното право на сърдечен избор. Ненавижда закрепостеността на нравите, унижаващи търсещия й дух. Жената вече не приема насилието срещу мислещата личност и застава срещу унижаващата снизходителност на мъжа. Нейното поведение показва недвусмислено, че е жертвоготовна, решителна и настъпателна и би могла да се справи сама с всяка трудна житейска ситуация. И само понякога в сърцето й се поражда съмнение във вътрешната сила да устои срещу предизвикателствата на времето: „може би сред път ще се сломя."
В стихотворението „Потомка” водеща е идеята за участта на жената. Поетесата търси нови художествени параметри за нейната изява в разрез с общоприетите норми на живот. Чувствата на жената в поезията на Елисавета Багряна се съчетават с тези на майката. Необходима е проверка на силата, с
която се отстоява изборът „прабаба тъмноока" и „щерка твоя вярна". Неслучайно е избран символният образ на майката като земя (или обратно), за да се види приоритетната роля на жената като създателка и покровителка на живота. Свързана с трансцедентността на човешките прояви, с тайните, които трябва да бъдат разгадани, и като основен лунарен символ, земята е майка на всички живи същества и затова с нея се родее по кръв жената, дръзнала да мери сили с космогонните представи за живота.
Много трудно е индивидът да се дистанцира тотално от общността, в съприкосновение с която неизбежно съжителства. Но чрез лирическата си говорителка Багряна показва, че си заслужава да се опита да се преодолее инерцията на консервативното мислене. Нейната героиня е човек, който
иска да изживее мига пълноценно заради неговите емоционални провокации - и това е нейно право (или правото на предизвиканата „скитническа непокорна кръв").
Изповедното начало в творбата на Елисавета Багряна придава по-голяма искреност на внушението и доказва връзката между „дълга, желанието и постъпката". Нейното АЗ дава завършеност на художествената форма, вместваща в себе си поривите и мечтите на жената на всички времена. Чувствата, изповядани от лирическата героиня, в действителност са споделени с всеки човек, чувстващ се достатъчно силен, за да продължи по-нататък. Диалогът е с всяка сродна душа с езическо светоусещане, която творчески съпреживява връзката между природата и човека. Застанала пред вечната майка-земята, жената иска да разгадае неизследваните докрай тайни на битието, скрити в повторителността и кръговратите на сезоните в природата и в човешкия живот. Затова лирическата изповедница на Елисавета Багряна в стихотворението „Потомка" прави съмишленик всеки мислещ читател - не по-различен от Одисеи, който пътува към хората и местата, които истински обича.
@bgmateriali.com
