Съдбата на Елин-Пелиновите герои е особено драматична, те дълбоко изстрадват истините за собственото си битие. Притежават обаче и жизнена човешка природа, която им позволява да устоят в изпитанията. Навсякъде авторът следва своите персонажи с добродушие, разбиране, човечност, а много често със снизходителна и всеопрощаваща усмивка.

Българинът невинаги е безропотно подчинен на отредената си съдба. Въпреки постоянно преследващите го несгоди той успява да намери някакъв изход, поне да улесни съществуването си, щом не може да го промени. Виталната природа на човека му позволява да оцелее в тежките времена. Неизтощимата жизненост присъства дори в много тъжен разказ за човешката несрета като „Задушница”.

Мотивът за самотата и изоставеността е основен в разказа и се появява още във въвеждащия пейзаж, в който дори предметите носят белега на нищетата - оголели тополи, ръмящ дъжд, който отнася и последните жълти листа, изкривени и зеленясали кръстове, буренясали гробове.

Мотивът, подхванат чрез метафоричното сравнение ”печални и тъжни като вдовици”, е отнесен направо към човешкия свят. Той се появява в описанията на сирачетата, на лудия Христо, застанал до децата, на пеещия просяк, а по-късно и в диалозите на героите: за кумицата Станчо е „самичък като кукувица” ;децата му „като пиленца ще си писукат ”за майка си; ”половин човек съм станал”- казва Станчо за себе си. Пейзажите, разговорите, описанията на обстановката са начин да се разкаже за човешката несрета. Цялата печална картина носи усещането за невъзможна промяна.

Задушница е денят, в който се почитат мъртвите. Това не е просто връщане към конкретната памет, към спомена за някой близък, но и към една обща човешка представа за това, че ако тялото умира, остава да живее другата половина - душата. На Задушница се осъществява срещата между тези две същности, денят е отреден за душата. Разказът обаче доказва, че общата памет е заличена, изчезнала е от човешкия свят, помнят се само думите за нея, но липсва радостта от преживяването й. Празничността отсъства, невъзможно е събирането на душите на живите с душите на мъртвите, честването на безсмъртието на душата не се състои. 

Това, което е събрало хората на гробищата, е не сливането на „своята скръб в общата скръб за покойниците”, не заедността в невидимото, а нормата на видимото, на спазването на ритуала, при което обаче отсъства вярата. Затова на лицето на Станчо „се е отпечатало всеобщото сериозно и тъжно настроение”, а присмехулните булки, които го гледат, ”спомнят си, че е задушница - и пак правят тъжни лица”.

Героите бързат да спазят ритуала, да изрекат думите и така остават далече от смисъла на празника. Вместо единение, разбирателство, споделеност, самото говорене издава разобщеност, неразбиране: поп Серафим „сърдито се кара на жените”, учителката ”сърдито кряска на немирниците”, над тягостната гробищна картина „се носи неразбран и суетен шум”.

В деня, когато земното и отвъдното се сливат, всъщност е настъпил разпад между тях. Безчувственото слово на кумицата Дивдена издава точно невъзможността да се единят човешкото и божественото. Съветите, които дава, са по-скоро признание за това, че човешкият живот е осъден да протича без посока, без смисъл, отвъд разликата между добро и зло. Само душата дава връзката с божествената посока, а това е живот „без душа”. С празнината и мъката си Станчо не би могъл да се справи, не би могъл дори да изговори постоянната си тъга - затова и езикът му е груб.

Сред всеобщия хаос на разрушението и неживота се срещат две измъчени човешки същества - Станчо и Стоилка. И двамата са самотни хора, изгубили своите съпрузи. Неслучайно в разказа непрекъснато се повтаря темата за кукувицата и чрез нея се говори за човешката самота и несретничество -„самичък като кукувица”, ”Едната кукувица ни закука”. Жалки и безпомощни изглеждат Елин-Пелиновите „самотаци” в своя лишен от радости живот. Физическият облик на двамата и тяхното поведение съдържат знаци на осакатеното, непълноценно съществуване, довело дори до загубване на човешката същност. Станчо е „половин човек”,”укирливен”,”с оръфани мръсни ръкави на ризата”, щура се безсмислено из гробищата. Стоилка е с „широки уста, страхливо пазещи едри бели зъби”. И тя се лута самотна, унесена, олюлява се „тъжно като сухо дърво”.

Отчаянието, безсилието и безизходицата се отразяват в очите на героите. Очите на Станчо са „тъжни” и „страдалчески”, многократно е подчертано, че се пълнят със сълзи. Очите на Стоилка са „влажни и сиви като мъглите”. Животът е лишен от любов и радост, от вяра и надежда.

Събирането на Станчо и Стоилка не е събиране на желанията, нито на волята, а на”неволите”. В тъжния им „флирт” личат белезите на самотността-тук са и споменаването на мъртвите, и животът и здравето за живите, и „кукувицата”. В този разговор надделява убеждението, че трябва да се забравя, за да се живее. Животът трябва да продължи въпреки отчаянието и безизходицата. Неслучайно името на мъртвата жена на Станчо е Божана, т.е. божия невеста, а за героя е необходимо да си намери друга, земна невеста. Поменавайки мъртвите си съпрузи, Станчо и Стоилка мислят повече за оцеляването и спасението, за да се стабилизира отново техният свят. За да се върне хармонията, са нужни обич и топлота. В света на хаоса всеки от двамата самотни герои трябва да намери сродна душа, заедно с която да победи унинието, да свърже разкъсаните нишки на живота и да съгради нов свят, в който има вяра, надежда и любов. Станчо и Стоилка се събират, осъзнавайки ясно, че иначе биха си останали безцелно лутащи се „половин хора”. Преодоляна е самотата, възстановени са редът и хармонията, победен е хаосът в душите. Заобикалящият свят е все така тъжен и отблъскващ, героите не са станали по-красиви, обаче душите са просветлени, духът е обновен.
Разказът „Задушница” пресъздава тъжната орисия на селските страдалци, но и онази жизненост, която има спасителна функция и която помага да се превъзмогнат самотничеството и болката от смъртта.

 

@bgmateriali.com

Изтеглиsave