Стихотворението е написано под формата на писмо до най-близък приятел: „ Но ний деляхме сламения одър/ и тебе чувствам нужда да разкажа...". През 1934 г. един съученик на Вапцаров от морското училище му изпраща отчаяно писмо. Вместо обикновен отговор се ражда това стихотворение, след години сериозно преработено и включено в стихосбирката „Моторни песни”.
Поетическата изповед е духовна биография на лирическия субект, поглед назад към съдбовни спомени, самоанализ на извървения път, на болезненото разочарование, не строго индивидуално, а на всички онези млади хора с обща участ. Лайтмотивното обръщение: „Ти помниш ли...?", се повтаря в началото на четири последователни етапа от лиричните изживявания на героя. То подсилва особената минорна мелодия, която съпътства всяко връщане назад във времето на споменното поетично действие. Първо е осенена от красивия романтичен порив на младостта, след глоба - от горчивината на духовно житейската драма. Ярко експресивни определения: „див копнеж", „жаден взор", контрастират с образно метафоричното внушение на психологическия спад: „изстиваха последните надежди...”, „ някак много бързо ни хванаха в капана на живота".
Авторът лаконично фиксира фазите на душевния развой. Поетическата фраза е напрегната, къса, отчетлива: „Опомнихме се. /Късно. / Бяхме вързани жестоко”,
сетивно картинните сравнения - асоциативно силни: „Като на някакви животни в клетка/ светваха/ очите жадно/ и търсеха, / и молеха пощада." Тонът е особено лиричен, подчертано интимен, задушевен, както в цялата стихосбирка „Моторни песни”. Разнообразната система на повторения, характерна за Вапцаров, е изцяло подчинена на бързо променящата се емоционална скала като отразено, преживяно чувство. В напълно еднаквите синтактични конструкции струи открита болка по измамената, ограбена младост: „А бяхме млади, / бяхме толкоз млади!”, „ а беше
рано, беше много рано".
Драматичният ритъм на творбата градира възходящо. Той рефлектира и във вътрешната градация на разгърнатото метафорично сравнение при един от възловите образи в цялата поезия на Вапцаров - омразата: „като гангрена,/не,като проказа/ тя раснеше,/ разкапваше душата,/ тя сплиташе жестоките си мрежи/ на пустота/ и мрачна безнадеждност,/ тя пъплеше в кръвта,/ тя виеше с закана." В анимизираната опредметеност на поредица абстрактни понятия (на първо място дивота и омразата) се изявява мощният лиричен талант на Вапцаров.
В „Моторни песни” природата е неотделима от психологическата атмосфера на лиричните настроения, като в една и съща творба унисонът и контрастът се редуват. Така е и в „Писмо”: след хармониращия с романтичната мечта пейзаж следва контрастът с горчивата констатация: „...но ние бяхме ослепели вече”.
Отделните етапи от духовната биография на лирическия субект отчетливо са разграничени: младежки копнеж, драстично разочарование, отрезвяване в „капана на живота", раждане на омразата, трансформациите й във вяра и борба. Тази линия сама по себе си е крайно позната, дори банална, публицистично праволинейна. Но оголената азбучна истина е и лична съдба на големия поет, който я превръща в лирично послание на едно от най-силните революционни стихотворения в литературата ни.
Кръгът на нравствено идейните преображения се затваря, рамкиран от две богато асоциативни представи: „Филипините"и „едрите звезди над Фамагуста". Въпреки конкретността и точната географска фиксираност, те присъстват и с широко обобщен символен смисъл. Премазаният младежки копнеж се възвръща на друго, съвършено различно проблемно емоционално ниво.
В развоя на творбата двете лица на живота антиподно се противопоставят. Това са „капана" и бъдещето: „нашто ярко/ слънце/ ще просветне". Вапцаров властно налага в поезията си алегоричния образ „слънце" (да си припомним „Завод" - „ще снемем ние/слънцето при нас"). Двете лица на живота определят и полюсните реакции на лирическия субект: „злобата" и любовта, изразена импулсивно възклицателно: „Да знаеш ти живота как обичам..." Въпреки основните преработки, стихотворението запазва непокътнат романтичния дух, по младежки поривната импулсивност, достигнала кулминацията си при интерпретиране образа на смъртта.
Поетът е заинтригуван не от тайнството на извечния закон, а преди всичко от смъртта в едно друго битие, надповседневно, в сферата на един друг живот, жилото на героите по собствен избор или по стечение на обстоятелствата. Лирическият субект в„Моторни песни” е от тези, които сами избират своя път. Той няма самосъзнанието на герой, но между редниците също има герои. Той възприема смъртта токова спокойно, че даже шокиращо - за него тя е предварително осъзнат жребий.
Художествената интерпретация на смъртта като поетичен образ се променя във времето и всеобхватно изявява цялостната позиция на поета към света, живота и народа. В по-ранните години представата за смъртта е романтично очистена от всичко материално, тя е акт на висше самоотричане идентифициран с песен. Символното обобщение „песен" е между основните образни повторения във Вапцаровата поезия; то вариантно се променя, запазвайки същността си. В „Писмо” понятията остават в границите на метафоричното олицетворение без строго конкретно съдържание. Проблемно мелодично финалът звучи тържествено, с химически интонации и налага нравствения постулат „вяра" без прегради и съображения, сама за себе си, окрилена, необуздана. И тази поетична интерпретация се запазва трайно при Вапцаров:
Но да умреш, когато
се отърсва
земята от
отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!
В тези стихове, които са между най-нежно лиричните в „Моторни песни” саможертвата е видение, мечта, но не конкретна реалност, не концепция за живот, а младежки устрем.
В последното стихотворение, писано часове преди разстрела, поетът вижда смъртта по-различно. Не отрича нищо от вече казаното, само зрителният ъгъл е по-друг. Пред безизходната реалност илюзиите изчезват, остава единствено оголената истина, прозрението за човека и времето.
Никъде Вапцаров не е така романтично окрилен както в интерпретирането на проблема „смърт", но и никъде не е така реалистично приземен. За разлика от „Писмо”, в „Борбата е безмилостно жестока” смъртта не е мечта, песен, устрем, а неумолимост. Но лирическият субект дори не я възприема като драма. Тя е мигновение от всяка борба. Смъртта за Вапцаров не е трагичен крах. Или по-скоро той иска да внуши тази представа както на себе си, така и на тези, които ще четат стиховете му. Защото смъртта е самата борба, а тя не е трагедия. Трагичен може да бъде само животът. Борбата е моряшки възел на живота и смъртта, една идея, доказала реално фанатизма на самоотричането.
@bgmateriali.com