В годините преди Освобождението българското общество се гради от горди и борбени личности, водени от безпределна любов към отечеството и силна омраза към тираните. Именно тези хора правят своя  достоен житейски избор, който ги отвежда  по пътя на борбата за национална свобода.С готовност срещат смъртта, но тя обезсмъртява човешката им саможертва в родовата памет.

Като една истински патриотична, духовно извисена и свободолюбива личност, бунтовникът от стихотворението „На прощаване" поема пътя на борбата. Той е ръководен от чувство за отговорност и дълг към отечеството си. За свободния дух смъртта в битка за чест и правда е много по-достойна и красива, отколкото жалкото  робско примирение и всекидневната борба за оцеляване.Няма по-голяма награда за един родолюбец от тази да загине за народната свобода. Така Ботевият герой, непокорен и свободолюбив, решително тръгва по избрания от него път, водещ към  смъртта и безсмъртието в името на свободата.

Бунтовникът   осъзнава,  че вероятната „награда" за неговата жертвоготовност ще бъде смъртта му, която ще причини болка и тъга на тези, които го обичат. Загрижен за тях, отговорен за съдбата им, патриотът споделя категоричното си решение с най-скьпия на сърцето си човек - майката. Той иска прошката й, защото само тогава ще намери хармония между личен и национален избор и ще влезе „със сърце мъжко, юнашко" в открит бой с врага. В своята изповед-монолог пред майката, възпитала  у сина си непокорен и свободолюбив дух, героят търси нейната благословия.  Успокоителните думи на хайдутина-бунтовник: „Не плачи", „не тъжи ", разкриват синовната му обич и загриженост, че майката ще тъжи и скърби за смъртта му. Но думите-обръщения към нея преминават в изповед, изпълнена с омраза към тиранина. Бунтовникът зове своята „майка юнашка" с клетвено слово да предаде неговата ненавист към тирана, вярва в силата на майчината клетва:

Но кълни, майко, проклинай 
таз турска черна пробуда...

Глаголното повторение: „кълни", „проклинай"и алитерацията „таз турска черна прокуда" задълбочават действената сила на отрицателните чувства, изпитани от героя към поробителите. Робството е причина за раздялата на свободолюбивата личност с майка и родна земя. А далеч от родината, дома и близките младият емигрант се чувства самотен и отхвърлен, което е изразено чрез разгърнатия епитет „немили,клети,недраги". Бунтовникът осъзнава, че смъртта му, най-вероятният изход от борбата за свобода, е болка за майката и най-висока цена, която трябва да заплати за осъществяването на своя идеал:

Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина...

Възклицанието: „ах, утре като премина през тиха бяла Дунава", е израз на духовното пречистване, а според християнската символика - прераждане за нов  живот с нова вяра. „Бяла Дунава" е символната граница между човека емигрант и героя-борец за свобода. Но майката е дарила сина си „със сърце мъжко, юнашко", затова тя трябва да приеме с прошка и благослов избора на своето чедо. Непокорното сърце на лирическия герой въплъщава бунтовния дух на една цяла епоха. Това е време на високи мечти и стремления, в което българинът страда от робската действителност, но е готов да промени съдбата си. Най-свещеното и неприкосновено място за него е домът - интимна сфера за човешка радост на неговото „сърце мъжко, юнашко". Образът на дома е и спомен за любимата. Нейният скъп образ с „черни си очи" и „тиха усмивка"носи в сърцето си бунтовникът. Щастлив в любовта лирическият герой ще бъде единствено след извоюване свободата на България. Робството разкъсва духовните му връзки с либе,майка и родна земя. Борбата е единствен път към свободата на родината и към обичта на най-близките. Ако героят загине, баща и братя ще страдат. Те „черни  чернеят" за него. Черният цвят символизира мъката и болката от раздялата и възможната трагична развръзка Решението на бунтовника е дълбоко осмислено и мотивирано, защото не се бори само за поруганата семейна чест, а за свободата на цял народ: „на глас тичам народен". Чрез метонимията: „пьк… каквото сабя покаже", е внушен неизвестният изход на битката - героят може да загине или да се завърне като победител.

За този, който е предпочел пътя на борбата, смъртта обаче е по-реална. Тя е вътрешно преживяна и лирически изразена. Бъдещата борба е представена с метафората „куршум пропей над село". Героичната съдба на бунтовника е споделена от неговите другари, избрали също достойния път на саможертвата за народна свобода. Ботевият герой носи трагично предчувствие за близката си смърт.Майката ще страда и в този миг на лична слабост трябва да намери сили, за да отхвърли клеветите на хората с робско съзнание, които не могат да оценят жертвата му. Те са предали и вярата в душите си, и мисълта за свободата на родината си. Но в смъртта лирическият герой вижда личния си пример,който ще остави на следващите поколения. Затова той моли майка си да възпита у братята му силен и непокорен дух, който ще ги накара „силно да любят и мразят". И те ще продължат борбата за свобода.

Опозицията „високо - ниско" внушава идеята, че бунтовникът може да намери физическата си смърт, но няма да загуби духовния си живот в пространството на славата, героизма и безсмъртието. Кръвта му ще се слее с вечната българска земя. Със символите на борбата - сабята и пушката, е изразена вярата му, че братята ще продължат делото и ще наказват всеки,  осквернил българската земя.

През вековете на робство песента е била тази, която е съхранявала българщината и спомените за великите битки, подвизите на знайни и незнайни герои. Затова, ако майката не може да издържи на силната мъка, то песента ще запази и възпее подвига на бунтовника А мъката на майката и либето ще засили омразата на братята към поробителя и любовта им към всичко родно, в което се изразява и заветът на героя, представен чрез антитезата „силно да любят и мразят".

Като човек, който обича живота, лирическият герой вярва, че би могло да има и друг изход от битката - победа и завръщане у дома. Затова въображението му рисува и картина на победното завръщане. Ботев идеализира образите на юнаците, за да внуши българската сила и храброст. Чрез глаголите в градация: „берете",„късайте", „плетете", се показва силната радост на народа, който кичи победителите с бръшлян и здравец - цветя, символи на славата, щастието, свободата и живота. Бунтовникът не е сам. Той е с най-близките на сърцето си хора, защото вече е достигнал своя идеал - може да обича и да бъде обичан като свободен човек в свободна страна. С контекстовата антитеза: „две думи заветни: „свобода и смърт юнашка", е внушено, че майката вече е приела и одобрила избора на своя син. Множеството апосиопези говорят, че чувствата са прекалено силни. Авторът обаче прекъсва красивото видение, защото дългът вече зове героя:

Пък тогаз... майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

Дружина тръгва, отива..

Бунтовникът вярва, че със саможертвата си е заслужил моралната награда - народът да помни, че „умря сиромах за правда, за правда и за свобода". Защото смъртта в името на висш идеал оставя светла следа в народната памет. Така, воден от любовта си  към отечеството и омраза към тиранина, лирическият герой тръгва по страшния, но славен път на борбата за  свобода , чест и правда. Защото това са ценностите, които определят стойностите на човешкия бунт. Те изразяват и основната идея на Ботевото творчество, че “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира.”

Лирическият герой от стихотворението „На прощаване” прави своя достоен житейски избор и поема по пътя на борбата, водещ към безсмъртие на духа. Смъртта в името на народната свобода е висша саможертва за бъдещето на България.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave