(есе)
Трудно е да си изградиш представа за човек, роден и живял повече от двеста и петдесет години. Още повече, когато сведенията за живота му са няколко реда, оставена от собствената му ръка, и още толкова в спомените на съвременници. Представата за такъв човек ще се роди между редовете на написаната от него „История славянобългарска“ както и в случилото се с нея, след като от появата до днес тя се позната на всички.
Какъв човек е бил Паисий? Човек като всички изпитвал е болка, глад и жажда. Интересното е, че в края на написаното от ръката му той описва своята болка, физическите си страдания. В послеслова на историята монахът споменава, че имал силно главоболие, а така също и продължително стомашно заболяване. Написаното свидетелство, че Паисий е бил обикновен българин. Въпреки това има нещо, което го различава от другите. Той пише, че е преодолял (презрял) своите болки, само и само да напише историята. Желанието да бъде полезен, обиждането от пренебрежението на чуждиците, мисълта, че българите имат необходимост от това, което върши, се оказали по-силно от физическото страдание. И той пише един творец с непосилно главоболие.
Какъв още е бил Паисий? Човек, който обичал да върви пеш! Да, наистина е така! Отново в послеслова монахът споменава, че воден от идеята си да намери повече писано за българите, отишъл до Немската земя. Векове по-късно изследователите ще разберат, че хилендарският монах е ходил до Сремски-Карлови културен център в пределите на тогавашната Австрийска империя. Там, в богатите библиотеки той намира най-важните извори за написването на своята история. Но до тях достига след продължителни преходи, преодолявайки с уморените си крака разстоянието над две хиляди километра. Отново монахът надмогва физическото си страдание, заради духовното издигане на българите.
Последното сведение за Паисий е отново свързано с обиколките му по българските земи. В първия препис на неговата история, направен в Котел от поп Стойко Владиславов ( бъдещият епископ Софроний Врачански), е написано, че през зимата на 1871 година в Котел пристига отец Паисий, носейки своята история. Можем да кажем, да си представим как през дългите зимни нощи, високо в балканското градче, на светлината на свещ Софроний преписвал, а до него Паисий му говорел, предавайки му по този начин голямата си вяра, че написаното не само остава след човека, но и променя всички, които четат. Изглежда е говорил много убедително, щом после Софроний Врачански става един от най-големите български възрожденци. 
Наистина е трудно да въздадем в съзнанието си образ, който не е съхранен в снимка, спомен на съвременник, документи и писмени факти. Сигурно представата за човека като Паисий ще бъде по-близка до легендата и преданието, отколкото до сигурния и проверен факт. Но подобен образ е и по-въздействащ, защото при изграждането му фантазията има водеща роля. А когато фантазията говори, дори и фактите мълчат. Тя създава образа на облечен в черно расо човек, с изпита, нарязано от бръчки лице, носещо отпечатъка на болка. Той върви преметнал торба през рамо, в която носи малка книжка, наречена История. Отдалечава се. И влиза в историята.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave