ИВАН ВАЗОВ – „ЛЕВСКИ“
МРАКЪТ И СВЕТЛИНАТА
Смисълът и идеологията на поезията на Иван Вазов добиват своя върховен израз в цикъла от оди „Епопея на забравените“. Два са мотивите, подтикнали народния поет да напише това свое произведение: единият — за да възвеличае подвига на българите и тяхното славно, светло, свято и не толкова далечно минало, а другият — за да даде израз на болката от мрака, в който се намират повечето му съвременници, обърнали гръб на род и родина, вперили поглед в новото и чуждото, забравили за героизма и смъртта на онези, които им даряват живота и свободата.
Противопоставянето „мрак-светлина“ „пронизва“ лирическия цикъл. На места то е по-силно изразено, на други — е само загатнато, но присъствието му във всяка една от одите — от „Левски“ до „Опълченците на Шипка“, е неизменно.
Изборът на поета да постави на първо място в „Епопеята“ одата „Левски“, описваща най-точно и цялостно живота на българския апостол, съвсем не е случаен. Този стожер на българската революционна дейност дори след смъртта си продължава да мотивира стотици хиляди българи да продължат делото му и с патриотизма си вдъхновява народния поет, който обича България „така, както едва ли някой някога ще обича“, да й посвети своите творби.
Стихотворението започва с встъпителна част, която провокира съпричастността на читателя към избора, който трябва да направи един дякон, дал клетва да служи единствено на Бога, но и обичащ своето отечество повече от всичко друго. Читателят е свидетел на един трогателен вътрешен диалог между съвестта и дълга, между перспективата да призоваваш милостта на Всевишния в името на поробения си народ и сам да пожелаеш да се посветиш на неговото избавление от вековния тиранин. Тежък е изборът на монаха, но той чувства, че не молитвата е това, от което има нужда робът, а от действие. Дяконът твърдо вярва, че гласът му няма да се чуе не защото молитвата му няма да е искрена, а защото създателят ще „слуша“ воплите от страданията на чедата си. Този вътрешен спор е подсилен и с трикратното повторение на глагола „мисля“, който показва разпалващата се вътрешна убеденост на героя:
...мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, Живот нестърпим
…..
Мисля, че вратата на небесний рай
накъде изглеждат никой ги не знай
…..
Мисля, че човекът тук, на тоя свят
има един ближен, има един брат...
Целта е постигната. Лирическият герой вече е решил да тръгне по пътя на борбата. С категоричните думи: „Рече и излезе“, стихът се пречупва, действието става наситено и събитията следват едно след друго. Левски заразява с оптимизма и вярата си в успеха на своето дело, събужда от робския сън съотечествениците си, изтръгва ги от сковаващия ги страх. Апостолът е искрица в мрака на народната съвест:
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Но еуфорията на поета от пламенното дело на Дякона е прекъсната от редица апосиопези. Така сякаш самото стихотворение вече се превръща в един контраст, в опозиция на светлото и тъмното. Защото след замълчаването — израз на авторовата скръб, Вазов описва предателството, тази „черна измама“, която слага край, но и която се превръща във венец на саможертвата на един герой за родината си.
Автор: Мария СИМЕОНОВА
Олимпиада по БЕЛ
@bgmateriali.com
