ИВАН ВАЗОВ – „ПАИСИЙ“
МРАКЪТ И СВЕТЛИНАТА
Смисълът и идеологията на поезията на Иван Вазов добиват своя върховен израз в цикъла от оди „Епопея на забравените“. Два са мотивите, подтикнали народния поет да напише това свое произведение: единият — за да възвеличае подвига на българите и тяхното славно, светло, свято и не толкова далечно минало, а другият — за да даде израз на болката от мрака, в който се намират повечето му съвременници, обърнали гръб на род и родина, вперили поглед в новото и чуждото, забравили за героизма и смъртта на онези, които им даряват живота и свободата.
Одата „Паисий“ илюстрира мрака като всеобща слепота, като неспособност да се оцени делото и саможертвата, но не на борците за народна свобода, а на предците, на тези хора, които са направили значимо името България.
Всеизвестна е целта на Паисий да събуди националното чувство за гордост, както и да укори родоотстъпниците. Това са и допирните точки на „История славянобългарска“ с „Епопея на забравените“. В увода на лирическата творба Иван Вазов изтъква огромния труд, който полага атонският монах, за да възвеличи и предаде на българина историята му. Тук опозицията „мрак-светлина“ придобива както пряко, така и символично значение. „На лампа жумеща“ пише трудолюбивият монах, докато всичко е потънало в сън. Манастирът и околностите, всичко спи и мрак се разстила над българската земя. Краят на нощта не наближава. Няма слънчев лъч и в мрачната непросветена душа на българина. „Тъмнини дълбоки!“ — това е най-точното описание на духовното състояние на народа ни. Затова и Базовото замълчаване е недвусмислен знак за учудването, покрусата и болката от това, че дори тогава народът ни отново е отказвал да приеме и признае величието и езика си.
Монахът е малка тлееща искрица в мрачната и заспала българска съвест, но делото му е велико, то е равно на подвиг. Защото чувството за принадлежност към род и родина е причина той да остави житията, молитвите и дамаскина и да отдаде „половина живот“ на народа си, да създаде нова, свещена книга, за да се посвети и той, както Дякона, на свободата на родината си, на духовната свобода от оковите на заслепението и чуждопоклонничеството. Подобно на Левски, Паисий се явява този свещен огън, чиято светлина озарява душите на българите:
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.
Автор: Мария СИМЕОНОВА
Олимпиада по БЕЛ
@bgmateriali.com
