„НА ПРОЩАВАНЕ В 1868 г." - ИЗБОРЪТ НА СВОБОДАТА
Тази Ботева творба се ражда по конкретен повод - участието на поета емигрант в четата на Жельо войвода през 1868 година и перспективата да премине Дунава, за да се бие срещу поробителя. Но със силата на художествените си послания стихотворението се оттласква от конкретния житейски факт и се домогва до общочовешки внушения за смисъла на живота, подвига, свободата и смъртта.
Лирическият герой на Ботев е силна и волева личност, действена и борбена, с ярко подчертани родолюбиви чувства. Това е човек на активната жизнена позиция, даващ израз на страстната си любов към родина, близки, бащино огнище и на яростната си ненавист към потисника. В името на свободата Ботевият герой се сбогува с родния дом - съкровено обичан и жадуван, но робски, и поема рискования и опасен път на борбата. Той жертвоготовно обрича живота си пред олтара на отечеството.
Още заглавието на стихотворението насочва към един от основните мотиви в него - за раздялата, за сбогуването с най-съкровени неща. Заедно с това се откроява и искането на прошка. Синът, който е избрал да бъде не пазител на патриархалните ценности, а борец за свободата на отечеството, отправя своята интимна изповед към онази, която го е родила и от която търси разбиране и духовна подкрепа.
Творбата е изградена като мислено послание към майката. В текста се открояват четири смислови момента - лирически увод, в който звучат причините за направения от героя житейски избор; две въображаеми картини - на смъртта и на победата; заключителна част, разгръщаща темата за духовното обезсмъртяване на човека чрез подвига и саможертвата.
Обръщението в самото начало на поетическия текст е свидетелство за синовна обич и разбиране. В него звучи желанието на юнака да утеши онази, която му е дала живот, да успокои болката и тъгата й, но и да разкрие пред нея истината за робството и свободата. В традиционните представи майката е стожер на дома и пазител на живота. Обяснимо е страданието й от избора на сина, избор, който предполага опасности и смърт. Но лирическият герой е станал вече „хайдутин", „бунтовник" и знае коя е причината за злото - османското потисничество. Изразите с преносни значения „турска черна прокуда" и „тежка чужбина" очертават един несретен живот в изгнание, едно мъчително съществуване в принудително бездействие сред чуждо, враждебно пространство. Затова единствената достойна алтернатива за гордата, силна, свободолюбива личност е бунтовническият път:
... ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Междуметието „ах" разкрива вълнението и нетърпеливото очакване, желанието на лирическия герой час по-скоро да изпълни своята свещена мисия. А образът на реката, привидно тиха и спокойна, е символ на границата между родина и чужбина, между свобода и робство, между борческа активност и примирение. Преодоляването на тази граница означава завръщане в родината и жертвоготовност в името на нейното освобождение. Означава и пречистване от тегобите на робството и поемане по нов път. А смъртта юнакът приема като своя съдба, като най-високата цена на свободата („че може млад да загина").
Лирическият герой е духовно богата, нравствено извисена личност, нежелаеща да склони глава пред насилника и да се приспособи към робската действителност. Свободолюбието си той е наследил тъкмо от майката, която е отгледала и възпитала юначен, непокорен син, неспособен да остане безучастен свидетел на издевателствата на поробителя с родина, близки и бащино огнище. Затова именно от нея той очаква най-много разбиране, съпричастие и подкрепа:
Но кажи какво да правя
кат' ме си, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко...
В съзнанието на героя изгнаник непрестанно изплува споменът за поробената родина - мъчително сладък и скъп. Чрез мислите и мечтите си юнакът пребивава в света на своето, българското - онова обичано „там“, където е засукал първото си мляко, където са майката, бащата и братята, където се усмихва любимата. Но всички тези съкровени стойности, целият му родов свят е поруган и осквернен. Топлината и уютът на родния дом са разрушени от поробителя. Затова оставането в дома се оказва невъзможно за гордия и силен човек, познал порива към свободата. Синът, братът, любимият се превъплъщава в своеобразен месия (спасител). Той е призван да поеме пътя на борбата, за да премери сили с врага и да отвоюва от него хармонията на дома и свободата на отечеството. Гласът „народен" е художествен образ на повелите на времето, на очакванията на родолюбивите и изстрадали българи, на които трябва да откликне юнакът. И той е готов за „пътя" на борбата, за онова съдбовно „там", където ще осъществи себе си като „хайдутин", „бунтовник" и ще защити дома, любимите хора, народа и своята чест - „честта... кзнашка".
Стихотворението на Ботев „На прощаване в 1868 г." разкрива не просто времето на създаването си, но и конкретния повод за това. В посочената година поетът емигрант се записва в четата на Жельо войвода, която е трябвало да премине Дунава и да се бие с турците на територията на родината. Румънските власти обаче затварят войводата в тъмница и завръщането в отечеството се осуетява. По всяка вероятност творецът е работил по-дълго върху художествения текст, тъй като го издава чак през 1871 година. Препис на стихотворението е намерен и в тефтерчето на Левски.
Атмосферата на борческите настроения на българите през 1868 г. е пресъздадена и в Ботевата статия „Петрушан", написана по повод на преминаването от Браила в България на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през лятото на същата година. В тази статия четем следното: „Дойде пролетта на 1868 и на хиляди юнаци закипя кръвта, хиляди бяха готови да идат да измрат за свобода и в две недели да вдигнат сичкия народ на оръжие! Всеки продаваше мило за драго, всеки забравяше бедност и възраст, родители и роднини и всеки думаше: на Балкана, на Балкана!".
@bgmateriali.com
