„НА ПРОЩАВАНЕ В 1868 г." - ПРОБЛЕМЕН АНАЛИЗ

 

Исторически момент, биографични факти и художествен текст

Шейсетте години на XIX в. са белязани с нарастване на революционното напрежение у нас. Този процес е свързан с все по-активното утвърждаване на българското национално самосъзнание. Точно през това десетилетие четническото движение - важен етап от развитието на борбите ни за независимост - осъществява най-значимите си изяви. През 1868 г. самият Ботев се готви да мине Дунав с момчетата на Жельо войвода, за да се бие за свободата на България. Планът не се осъществява, но вълнението, което Ботев преживява, очаквайки в Браила тръгването за поробената родина, се излива в поетическото му завещание - в стихотворението „На прощаване".

Изповедната същност на творбата

Качеството „изповедност" е присъщо на лириката, но по своя произход то е свързано с християнската религия. Метафоричната му употреба в поезията откроява едновременно приликата и разликата между двете сфери. Поетът се изповядва на читателя така, както вярващият се изповядва на Бога. Само че църковната изповед е тайна, а поетическата - явна, насочена към максимален брой читатели. Оттук идва и загатването за поетическото изкуство като божествено по произход. Още древните гърци вярват, че не поетът пише, а божеството му диктува.
Поезията на Христо Ботев е органично изповедна. Нещо повече - част от творбите му са създадени във формата на послание до близък човек: „Майце си", „Към брата си", „До моето първо либе". Не прави изключение и стихотворението „На прощаване". Героят се обръща към своята майка, защото тя е неговата духовна опора. Другото му близко същество е либето. Майката, либето, бащата и братята образуват тематичния кръг на близките в стихотворението.
Кръгът на лирическите персонажи се разширява с юнаците, турците и тези неблагодарни българи, които ще кажат „Нехранимайка излезе"...

Връзката с фолклора

Народната песен, и по-точно юнашкият епос, е големият творчески учител на Ботев. Нейното ползотворно влияние може да се открие на различни нива в стихотворението:
• на лексикално ниво в обръщенията „мале", „майнольо", „мале - майко юнашка"; в постоянните епитети на изразите „левове златни", „иглянки пушки", „саби змии"; в риторичните обрати на мисълта и инверсиите, използвани в стихотворението;
• във възприемането на народнопесенните представи за добро и зло, за чест и позор;
• в силабическото стихосложение, на чиято база е създаден текстът.
Необходимо е да изясним смисловото различие на понятията „хайдутин" и „бунтовник", както и значението на израза „тиха бяла Дунава".
Понятието хайдутин" е исторически наложило се. Свързано е със злощастната съдба на българите, с петте века, през които те са лишени от възможността да имат собствена държава, и със стихийната съпротива срещу поробителя. Понятието „бунтовник" е актуално за Ботевото съвремие. Бунтовниците са съзнателни борци за свобода. Поетът обаче обединява понятията „хайдутин" и „бунтовник" с една добре промислена цел - да внуши идеята за приемственост в революционната борба. Получава се интересна последователност: днешните бунтовници са наследници на старите хайдути; невръстните братя ще тръгнат по пътя на батко си; потомците ще доведат до успешен край делото, започнато от съвре-менниците... Пътят на борбата е не само страшен и славен, но заедно с това е дълъг и труден.
В българския фолклор и в българската литература от времето на Ботев се открояват два големи топоса - Балканът и Дунавът. Балканът е крепост на духа, място за съпротива срещу поробителя, високо пространство на свободата. Дунавът е водно пространство, ничия територия, символична граница между роден дом и тежка чужбина.

Обръщението към майката - встъпление на творбата

Изразът „Не плачи, майко, не тъжи" безспорно идва от народното творчество. Става ясно, че героят вече е взел своето решение да тръгне по „страшния, но славен" път на борбата. Той се обръща към майката не за съвет, а защото търси разбиране, съпричастие, подкрепа, което обяснява заповедната форма на глаголите „не плачи", „не тъжи", „кълни", „проклинай".
Изключително въздействащ в началото е мотивът за първото чедо. От една страна, самият Ботев е първо чедо на своята майка. От друга - за първо чедо най-много се жали в патриархалното семейство. Силата на Ботев като поет е в умението да улови стандартните тонове на човешката емоционалност и да ги озвучи в драматичната мелодия на борбата.
Изпъква връзката роден дом - тежка гужбина, която засилва усещането за болка и носталгия по загубеното отечество. Мотивът за „немилите-недраги" изгнаници ще намери великолепно продължение в едноименната повест на Вазов. Наслагването на метафорите „черна прокуда" и „тежка чужбина" нагнетява усещането за непоносимост на робството. Да си скитник по чужда земя, е също толкова неприемливо, колкото и да си роб в своето отечество. При тази ужасяваща историческа действителност пред достойния човек има само един-единствен път - борбата за освобождение на родината.

Преминаването на Дунава

Освен че е държавна граница между Османската империя и Румъния, както и географска граница между поробена България и свободната Влашка земя, Дунавът е и вътрешна, метафорична граница в душата на юнака между свободата и робството, между мизерното съществуване на емигранта и опасния път на борбата. Затова нейното преминаване е саможертвен акт, който създава драматичния контраст между младост и смърт.
Мисълта за смъртта проблясва за първи път тук, в стиха „аз може млад да загина", повторен в края на творбата. Трагичното предчувствие за възможната гибел е основен мотив в стихотворението.
Образът на родината в стихотворението
Родината е представена изцяло като духовно понятие чрез:
• синекдохата „бащино ми огнище";
• мисълта за детството: „там, дето аз съм пораснал / и първо мляко засукал";
• мисълта за либето и неговата хубост, онагледена с два художествени детайла - черните му очи и тихата му усмивка;
• мисълта за бащата и братята, които „черни чернеят" за юнака - етимологична фигура, разкриваща по образно-емоционален начин робството.
За сравнение родината в стихотворението „Хайдути" е разкрита като географско понятие. Там песента за Чавдар войвода се носи от Странджа до Пирин, „от Цариграда до Сръбско", „от Бяло море до Дунав", по румелийски полета...

Картината на вероятната гибел

Тя е поставена на първо място, защото смъртта е естествена спътница на юнака. Метафората „куршум пропей над село" разкрива бунта като песен и революцията - като празник, а физическата смърт на героя ще го отведе до духовно безсмъртие в паметта на народа. Ботев променя популярния революционен девиз „Свобода или смърт" в „Свобода и смърт юнашка". В първия вариант свободата и смъртта са алтернативи, в Ботевия девиз смъртта на юнака е задължително условие по пътя към свободата.

Заветът към невръстните братя

Той включва три компонента, като първият компонент е „Да помнят" и „да търсят". „Да помнят" е указание да се съхрани юнашкият подвиг във времето, хората да научат героя, което може да стане по два начина - чрез разказа на майката пред невръстните братя и чрез песента. „Да търсят" е указание да се издири юнашкият гроб. И тук се стига до парадокса: юнакът няма гроб! Тялото му е разкъсано „по скали и по орляци", кръвта му е попила в черната земя. Гроб на юнака е цялата страдаща родина...
Вторият компонент: пушката, сабята и „дето срещнат душманин, / със куршум да го поздравят, / а пък със сабя помилват" - две иронични метафори, изразяващи отношението към врага. Третият компонент: „силно да любят и мразят" - а любовта и омразата са основните чувства в цялата поезия на Ботев: любов към майката, към либето, към бащата и братята, към отечеството и свободата; омраза към робството, към тези неблагодарни българи, които ще кажат за юнака „нехранимайка излезе".

Контрастите в стихотворението

Контрастите са няколко: между любовта и омразата; между герното и вялото (единствените цветове, натоварени обаче с различни значения и нюанси); между cfiuju- геската смърт и духовното безсмъртие; между страшното и славното по пътя на борбата; между тъжната майка и веселото хоро... Тук трябва да отбележим, че съществува привиден контраст между свободата и смъртта, но в поезията на Ботев те се сливат и са едно и също.

Картината на победното завръщане

Тази картина е оставена на втори план и на нея са посветени двойно по-малко стихове. Противопоставителният съюз „ако", с който започва, подсказва цялата условност на преживяването. Радостта от сполуката на делото е изразена чрез анафората „жив и здрав" и описанието на външния вид на юнаците, облечени „в дрехи войнишки", „с иглянки пушки на рамо", със „саби змии на кръста". Типичните за българската фолклорна култура вечнозелени цветя - бръшлян и здравец, поднасяни на празник, както и възклицанията „О, тогаз, майко юнашка! / О, либе мило, хубаво!" засилват празничната атмосфера.
„Свобода и смърт юнашка" е стихът, който може да се определи като смислов край и най-висока съдържателна точка на стихотворението. Думите са изписани на челото на бунтовника: „и в красно чело целуни - / красно, с две думи заветни: / свобода и смърт юнашка!".

Повторното прощаване с майката и либето

Става пределно ясно, че пътят на борбата не завършва с победното завръщане на село. Той минава през много перипетии, преди да бъде достигната крайната цел, и е поетически означен с: кървавата ръка на юнака - метафора на революционното действие. Тя обозначава саможертвата, цената, с която се плаща подвигът. Разтуптяното сърце говори за вълнението, което обзема героя при досега с любимата и с неизвестното, към което тръгва. Плагът и сълзите на либето дават израз на болката му. Изразът „не ме забравяй" подчертава важността на личния пример. Стремежът към слава не е егоистично чувство, още повече че бунтовникът не я желае самоцелно, заради самия себе си. Отказът от всичко материално е пряко свързан с идеята за духовно безсмъртие.

финалът на стихотворението

Какво внушава стихът „пътят е страшен, но славен"? Става дума за едно духовно пътуване в пространството на под¬вига, което се разгръща в два плана: път към смъртта и път към победата. Пътят е страшен, защото бунтовникът има ясното съзнание за риска, който поема. Той добре осъзнава възможните последствия, но намира вътрешни сили да преодолее обяснимото за всеки човек колебание пред лицето на смъртта. Това не е сляпото безстрашие на фанатика, а добре обмислената саможертва на човека, посветил живота си на възвишения идеал за свобода. В същото време пътят е и славен, защото всеки, който загине за свободата на отечеството, остава безсмъртен в паметта на своя народ. Противопоставителният съюз „но" не противопоставя, а напротив - обединява страшното и славното по пътя на борбата, така както се обединяват свободата и смъртта в стиха „свобода и смърт юнашка".
Какво внушава стихът „стига ми тая награда"? Той е израз на нравствения максимализъм на поета Христо Ботев и се е превърнал в емблема на българското революционно мислене. Изразява идеята за безкористния подвиг в историята. Героят се отказва от всякаква материална награда, но за сметка на това иска възможно най-голямата духовна награда - безсмъртие в паметта на народа. До забележителните нравствени понятия „правда" и „свобода" поетът войвода поставя обикновената дума „сиромах". Стремежът не е да се принизи смисълът на подвига, а само да се очовечи, да се преведе на език, достъпен за всеки човек, комуто са мили отечеството и свободата. Така идеята за приемственост в революционната борба намира своята естествена поанта.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave