„НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“ – ЖИВОТ В ИЗГНАНИЕ, ПОСВЕТЕН НА РОДИНАТА И СВОБОДАТА
Повестта „Немили-недраги“ (1883) е публикувана за първи път в сп. „Наука“. По-късно е включена в сборника „Повести и разкази“ (1891). Вазов създава творбата си на 33-годишна възраст – възраст на равносметка. Преживял е бурните революционни години, Руско-турската война, Освобождението на България. Свидетел е на героичните подвизи на хиляди знайни и незнайни борци, отдали живота си на родината. Заедно с това е съвременник на новата епоха, чийто дух няма нищо общо с величавата борбеност на революционните години.
Заглавието на повестта обичайно се извежда като цитат от Ботевото стихотворение „На прощаване“ и по-конкретно от стиховете „по тази тежка чужбина – / да ходим да се скитаме / немили, клети, недраги!“. Изразът „немили-недраги“ е познат още от народните песни. В своя „Речник на българския език“ (1895 – 1904) Найден Геров обяснява „ходи немил-недраг“ със следното: „няма си нийде никого, скита се по людските врата, по чужбина; безродний, безприютний“.
Първа глава има функцията на експозиция (въведение) в творбата – създава се подходяща нагласа към героите, настройва се към състрадание. Внушава се възхищение пред силната воля на хъшовете да оцелеят въпреки трудностите.
В тази глава са представени и основните герои. Сред тях се откроява Странджата, върху когото повествователят се спира на няколко пъти. Първо разказвачът го въвежда чрез наименованието на кръчмата („Народна кръчма на Знаменосецът!“), а после – като централна фигура от картината в кръчмата. Обрисува го като великан. Особено важни за изграждането на образа са надписът под изображението и възторжените думи, с които завършва: „Да живее храбрият Странджа – Знаменосец!“. После идва портретната характеристика на героя, без все още да е назован по име. Следят се реакциите му и разпаленото му участие в диалога. След представянето на останалите присъстващи повествователят отново се връща към стария хъш с нов, по-детайлен портрет. Вниманието обаче този път е насочено върху болнавия му вид. Накрая се назовава името му и се прави връзка с платното от стената. Описанието придобива кръгова композиция. (Изображението приключва там, откъдето е започнало – от картината с четниците.) По този начин категорично се подчертава позицията на Странджата в „кръга“ на хъшовете – ролята му на център и обединител. Подсилва се и контрастът между славното, изпълнено с подвизи минало, и мизерното настояще.
За изграждането на героите авторът ползва реални прототипи (първообрази). В образа на Бръчков пресъздава себе си. Действителна фигура е и Никола Странджата (Нено Тодоров Странджата), знаменосецът на четата на Филип Тотю. След разгрома на дружината той прави кръчма в Браила, която е втори дом за изпадналите в лишения и бедност политически емигранти. Именно там младият поет преживява няколко месеца по време на бягството си от Олтеница. Според изследователите за изграждането на образа на Спиро Македонски силно повлиява познанството на Вазов със Стефан Стамболов, чиито решителен характер и постъпки силно впечатляват поета. Твърди се, че името Македонски е избрано произволно, но то напомня за друга действителна личност – Христо Македонски, участник в четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, доживял Освобождението. Прототип на Владиков е Ботевият съмишленик и другар Велико Попов, учител в Галац.
СЮЖЕТЪТ
Сюжетът на повестта разказва за изгнаническия живот на хъшовете и за участието им в освободителната борба на българите и на другите поробени славянски народи.
Творбата започва с представянето на основните герои в тяхната естествена среда (I – III глава). Следва описание на несретния хъшовски живот (V – VII глава), на подготовката за въоръжена борба (VIII - XIII глава). Повестта завършва с включването на хъшовете в освободителната война на Сърбия и героичната смърт на повечето от тях при Гредетин (XIV – XVII глава).
Особено интересна е IV глава, която изобразява постановката на „Изгубена Станка“, в която ролите се изпълняват от самите хъшове. Тайната цел на представлението е да се съберат пари за разноски на специален човек, който да убие султана в Цариград. Това обаче не се случва, тъй като хъшовете, въодушевени от успеха си, изхарчват спечеленото по браилските кръчми.
Ключови в сюжетното развитие са срещите и въодушевените разговори в кръчмата на Странджата (I – III глава). Важни моменти са още: смъртта на Знаменосеца (V глава), преминаването на Дунава от Македонски и срещата му с Левски (X глава), битката при Гредетин (XVI - XVII глава).
Според изследователите сюжетът на повестта се разгръща в два плана, които са в непрекъснато взаимодействие и конфликт. В единия план се описва тежкото настояще на героите, всекидневната им и нелека борба за оцеляване. Това е животът, който са принудени да водят. От друга страна, присъства един висок план – този на славните сражения от недалечното минало, в които участници са били и самите хъшове, спомените за Балкана и за страдащото отечество. Това е животът, в който биха искали да се осъществят. В този план са поместени и най-съкровените им желания – мечтите за свободното и щастливото бъдеще. В последните глави от повестта двата плана се сливат, за да изградят една величава картина на подвига на героите в битката за освобождение.
Съществено значение за представянето на героите има употребата на мотива за съня. За хъшовете сънят е възможност за кратко да забравят унизителното настояще. Това е миг на отдих преди следващия ден, който идва с бедност и неизвестност.
Ключов момент във втора глава е сънят на Бръчков, чрез който се разкриват неговите мечти и въжделения. Той все още не е видял истинското лице на живота в Румъния. Все още не е изпитал теглилата на изгнаничеството. Затова и картината, която вижда насън, е вдъхновена и приповдигната. В нея се пресъздава решителната битка за свободата на отечеството. Тя е грандиозна по своите измерения. Впечатлението е, че цялата земя и всички природни стихии са съпричастни към делото. („Балканът се люлее, горите шумят, ветровете духат...“) Видяното в съня се превръща в предсказание за съдбата на Бръчков. Чрез съня се засилва контрастът между хъшовските блянове и реалността на робското настояще.
Първоначално в „Немили-недраги“ събитията се развиват в Румъния (в Браила и в Букурещ), а после се пренасят на сръбска територия. За сюжетна основа на творбата служат двете изгнаничества на поета в Румъния – в Браила през 1870 г. и в Букурещ през 1876 – 1877 г. И двата града са центрове на българската емиграция от онова време. Там се основават и български революционни комитети, чиято цел е освобождението на България. Твърди се, че през втората половина на XIX век в Браила пребивават над 20 хиляди български преселници. Така градът се оформя като своеобразна културна и революционна столица на българската емиграция. В него се издават български вестници и списания, основават се български училища, организира се съпротивителната борба. В Браила Вазов се среща с Христо Ботев, което е решаващо за формирането му като поет. В Букурещ Вазов става секретар на Българското централно благотворително общество (1876), което официално се занимава с благотворителна дейност, но всъщност целите му са революционни.
ЖАНРЪТ
„Немили-недраги“ е повест. Това е епически жанр, който стои между разказа и романа. В сравнение е разказа, където в центъра е една случка, в повестта са изнесени поредица от сюжетно свързани епизоди. Действието обхваща значително по-дълъг интервал от време. За разлика от романа, който изобразява върху широкомащабно платно епохата и описва живота на героите си в значим период, повестта се съсредоточава върху определен биографичен отрязък и следи събитията в относително по-кратко време. Броят на участниците е също по-ограничен.
Като жанр от българската литература повестта се ражда през Българското възраждане. Във Вазовите повести е налице приемственост от възрожденската традиция, но и редица нови моменти. За разлика от възрожденските повести, където в центъра на повествованието е съдбата на един герой или на едно семейство, в „Немили-недраги“ броят на героите значително е увеличен. Те нямат роднинска връзка помежду си (както често е във възрожденските повести), но ги скрепя една много по-висша родственост – принадлежността към семейството на мъчениците за свободата.
Речта на Странджата е кулминация в трета глава. Тя е един от емоционалните върхове на повестта. Съкровен израз е на възторзите на хъшовете и на техните надежди за свободен живот. За постигане на въздейственост на словото от особено значение е времевата ос „минало – настояще – бъдеще“, която го пронизва и изгражда ударните му пунктове. Движението е от героичното минало през безславното настояще към извоюването на свободното бъдеще. Важна е и пространствената перспектива, която се изразява чрез отношението „ние тук, прокудените“ – „нашите бедни братя там, поробения български народ“.
Основните моменти в речта са:
• Обръщане към недалечното минало. Припомнят се славните битки за отечеството, в които участници са и част от самите слушатели. Целта е те да бъдат изтръгнати от унинието и отчаянието, да се повдигне самочувствието им.
• Очертаване на ценностната система на хъшовете. Ударението пада върху факта, че нито парите, нито богатствата могат да ги поблазнят. За тях няма нищо по-скъпо от кръвта, пролята за отечеството. Най-високият им нравствен идеал е да принесат себе си в жертва на свободата.
• Вглеждане в настоящето. Отличава се неговата нищожност на фона на миналите подвизи. Гладът, болестта, скиталчеството – на това са обречени прокудениците.
• Съпоставка между положението на хъшовете и робското тегло на българите у дома. Изгнаниците поне имат своята свобода, но тя не може да ги радва, докато братята им са гонени, позорени и убивани.
• Поглед към бъдещето. Изгражда се сбитата картина на включването в борбата, в която Странджата отново издига байрак в Балкана. Отразени са най-съкровените мечти на героя – да бъде полезен чрез делото си и пак да поведе в сражение.
• Определението на Странджата за „хъш“. В неговите представи хъшовството е равностойно на мъченичество. То е най-висша проява на самоотричане в името на доброто на България.
• Надеждите за скорошно освобождение. Финалните думи на Странджата имат характер на пророчество, което вдъхва увереност в бъдещето и подтиква към борба.
ТЕМИТЕ
В „Немили-недраги“ основни са темите за тежката и безрадостна съдба на българските хъшове, за любовта и скръбта по родината, за саможертвата и за героическия подвиг.
Особено място заема темата за мъченичеството. Нееднократно в произведението се говори за теглата на изгнаниците и за всекидневната им борба за оцеляване. Заедно с това се налага и едно по-друго разбиране за тяхното мъченичество, при което мъченик се изравнява със светец. Както християнските мъченици безропотно понасят всички страдания и умират в името на вярата, така и българските хъшове превъзмогват несретния си живот. Те обричат себе си на великата идея за свободата на отечеството.
Друга повтаряща се тема в повестта е тази за забравата и недооценяването на извършеното от хилядите безименни борци. Тя прозвучава с особена сила във финала на пета глава в думите на повествователя за самотния край на героите, допринесли за българското освобождение. Още по-жестока е участта на тези, които доживяват свободата. Подвизите им не само че не се помнят, а и те самите са изоставени и подложени на унижение.
Важен е и мотивът за пътя, който особено се откроява във II и в X глава. Негова вариация е темата за бленувания героичен път. В мечтите си героите нееднократно се виждат в Балкана с развети знамена, в битка с поробителите.
Основен емоционален и идеен център в V глава е смъртта на Знаменосеца. Засилена е ролята на детайла в описанието на предметната обстановка. Налице е натрупване на знаци, които вещаят смърт. Такива са угасналото огнище, немитите и нахвърляни без ред съдове, дебелият и все по-напластяващ се прах. Заедно с това се чертаят и промените в облика на Странджата – смъртната бледност, хлътването на очите, потъмняването на раните по лицето. На фона на тлеещото му тяло обаче се откроява могъществото на неговия дух. Знаменосеца чака смъртта гордо, а споменът за битките го крепи въпреки болките и телесната му немощ. Мизерната обстановка подчертава трагичния край на героя, но и го възвисява. Стореното от Странджата приживе стои високо над обикновеното и материалното.
Образът на Бръчков се разкрива в нова светлина. Неговата крехка душа на поет се оказва силна в решителните моменти. Състраданието, безкористната подкрепа, съпричастността към мъките на ближния – това са все черти от портрета на младия емигрант, които се проявяват в пета глава.
ГЕРОИТЕ
В повестта „Немили-недраги“ е представена една изключително богата галерия от образи. Вниманието е насочено най-вече към съдбата на онези незнайни или забравени от историята мъченици на свободата. В центъра е обобщеният образ на българския хъш. Заедно с това всеки от героите има свои индивидуални качества, които го открояват сред останалите.
В образа на Бръчков Вазов обрисува себе си, като съчетава автобиографични моменти с мечтата си за героичен подвиг на бойното поле в името на родината. Той е въплъщение на младия идеалист. Изоставил е сигурния си дом и мирното си, но робско живеене, за да се включи активно в революцията.
Фигурата на Странджата е особено отличена сред българските емигранти. Той е изразител на високите нравствени идеали и морални ценности на българския революционер. В безрадостната атмосфера на изгнаничеството Знаменосеца внася дух на непримиримост и героическа саможертвеност. Ролята му е на закрилник, на мъдър съветник и на обединител. Биографията му пък е висок пример за житейско поведение. Затова и неговите думи се чуват и имат тежестта на завет.
Македонски е човек на бързите решения и незабавните действия. Със своята непоколебимост, безстрашие, борбена натура и готовност за саможертва той е типичен представител на българските хъшове. В образа му са въплътени характерните черти на бунтовника, кален в битките и всецяло отдаден на делото. Неслучайно за герой в премеждието в X глава е избран именно Македонски. След преминаването по страшния мост повествователят уточнява, че по подобен начин по-късно пресичат Дунава и Бенковски, и Волов. Тази уж бегла забележка издига героя от повестта в един ред с апостолите на свободата. Така още веднъж се подчертава храбростта на постъпките му, но се задава и един модел на героично поведение, присъщ на българските национални герои.
Владиков е обобщен образ на българския интелигент в изгнание. Той съчетава работата си на просветител в българското училище в Браила с ролята на координатор на революционното движение.
Образите на Хаджият, Попчето, Димитрото, Петко Мравката допълват представата за несретния живот на българските емигранти.
В повестта се очертават два типа герои. Към първите принадлежат Странджата, Бръчов, Владиков. Те са идеализирани. Към втория тип се отнасят Македонски, Попчето, Хаджият. Те са по-земни и реални, дори понякога нарушават закона с действията си. Към подобни постъпки ги тласка обаче не личната изгода, а нуждите на делото.
Специфично е мястото на историческите личности в повестта и особено на Левски. Той присъства в сюжетното действие чрез срещата с Македонски, но на практиката конкретната случка нищо не казва за Апостола. Всеобхватността на делата му няма как да се представи чрез един-единствен момент от живота му. Затова и авторът посвещава на Левски цялата XI глава, където образът му е разгърнат с широк размах и вдъхновение.
Главата, посветена на тайната мисия на Македонски, има ясно изградена композиция. Тя е важен елемент в общата постройка на повестта. В нея се демонстрира повратен момент в сюжета – преминаването от възторжени слова и мечти към конкретни действия за извоюването на свободата.
Епизодът започва с кратка експозиция, която директно насочва към предстоящото събитие – преминаването през заледената река. Очертаването на фигурата на Македонски и решителното му потегляне изпълняват функцията на завръзка. Следва градация на действието в посока към кулминация. Два са върховите моменти в откъса – сблъсъкът с обитателя на хижата за придобиване на спасителната дъска и преминаването през незамръзналата част от Дунава. В първия случай доминира грубата физическа сила. Отличава се решимостта на Македонски. Той е готов на всичко, дори на убийство, за да постигне целта си. Вторият момент – преминаването по импровизирания мост – акцентира върху духовната мощ на героя. Повествователят специално подчертава смъртната опасност, на която е изложен. Единствен знак за душевно напрежение у Македонски е прекръстването. Читателят, който обаче познава смелия хъш още от първите страници на повестта, е наясно с мотивите на тази внезапна проява на религиозност. Не за неговия собствен живот са опасенията му, а за мисията, от която зависи съдбата на народа му.
Използван е специфичен композиционен похват, при който читателят е оставен почти до края на епизода в неведение защо и при кого отива Македонски в Русчук, каква е задачата му. С разкриването й настъпва и развръзката. Това става при успешното пристигане в дома на баба Тонка. Въвеждането в подземната стаичка при Левски формално има характер на епилог (или още заключение).
Особено присъствие в X глава има мотивът за пътя. Акцентът в хода на действието пада върху изпитанията, през които минава героят, за да постигне целта си. Това са тежкото придвижване по леда, черната ивица вода насред Дунава, сблъсъкът с влаха, укриването от караула, заплахата от премръзване в тъмния ров, избягването на нощната стража в Русчук. Тези конфликтни моменти очертават трудния път на героя. Всеки от тях го поставя в гранична ситуация. Той постоянно е на ръба между живота и смъртта. Налице е скрита аналогия. Такава е и съдбата на българските борци за свобода, които трябва да превъзмогнат нечуван брой лишения и препятствия по пътя си.
Читателят още от първите редове на повестта е подготвен за това, че преминаването отвъд, завръщането в родината е не просто трудно, а неосъществимо за хъшовете. То е равносилно на смърт. Македонски постига невъзможното в името на високите идеи, на които служи.
Реката в „Немили-недраги“ има съществено място. За хъшовете Дунав е символ на българското, но той е и границата, която разделя героите от родината. Брегът на Дунав е мястото, откъдето хъшовете виждат родните хълмове. На брега на реката Македонски спира за кратко, преди да се отправи към българската земя. Там са и основните изпитания, които заплашват мисията му. Пресичането през реката е знак за ново начало за героя, но и на нова фаза в действията на хъшовете. То бележи момента на преобръщане в техния живот. Преминава се от възторжени слова и мечти към дела в името на борбата.
КОМПОЗИЦИЯТА
Повестта се състои от седемнадесет глави, които в хронологичен ред представят съдбата на хъшовете.
I глава има характер на експозиция, а последната (XVII) на епилог. В хода на действието се отличават няколко върхови кулминационни момента. Това са речта на Странджата (III глава), смъртта на Знаменосеца (V глава), преминаването на Дунава от Македонски и срещата му с Левски (X глава), епичната битка при Гредетин (XVI глава).
Формално повестта може да се раздели на две части според времето на изложените в нея събития. Първата част (I – XIII глава) обхваща живота на хъшовете в Браила, а втората част (XIV – XVII глава) започва със срещата им в Букурещ и приключва с битката при Гредетин. Между двете части има три години прекъсване, разказът за които се попълва от повествователя.
Експозицията заедно с епилога на повестта оформят една особено силна и въздействаща композиционна рамка на творбата. Те я обрамчват, като задават крайните два пункта на една траектория, маркираща жестоката съдба на българския хъш преди и след Освобождението.
Глава XVII представя епичната битка при Гредетин. Героите, наречени с умилителното „нашите приятели“, са представени на фона на една реално състояла се битка. Така мечтите им – активно да участват в освобождението на отечеството си – се сбъдват. Трагично сбъдване постига и друга тяхна мечта – да пожертват живота си в името на свободата.
Действителната цел на писателя в „Немили-недраги“ обаче е не да опише реални исторически събития, нито да сподели спомени от младежките си години. Задачата му е да припомни героичните предосвобожденски времена – времена на идеали и саможертва, на нравствена чистота и висок морал. Те са в пълна противоположност с настоящето на твореца, което е безславно и дребнаво. Последните редове от главата пренасят в следосвобожденското време, като представят нерадостната съдбата на Македонски. Контрастът между епохата на подвиг и героизъм и безидейната съвременност е изразен най-точно в думите на повествователя: „Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин!...“
ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ
Периодът на разгръщането на събитията в „Немили-недраги“ е приблизително от 1871 до 1876 г. Началото се отнася към времето, когато много от участниците в четническите въстания от края на 60-те години на XIX век се спасяват чрез изгнание в чужбина. Повестта завършва с битката при Гредетин (1876), един от върховите моменти в Сръбско-турската освободителна война, в която участват и български доброволци. Споменатите в XVII глава имена са на реални исторически личности, участвали в битките за независимостта на сръбските територии. Под ръководството на генерал Черняев е формирана руско-българска доброволческа бригада. Особено се откроява в битките фигурата на капитан Райчо Николов (капитан Райча в „Немили-недраги“), който по-късно участва и в Руско-турската война (1877 - 1878).
@bgmateriali.com
