Минаха две седмици, а Македонски беше изчезнал без да се обади. Аз съществувах, благодарение на неговото милосърдие и изведнъж бях останал гладен и без средства. Заедно с Хаджият и Попчето ядохме два-три дни на вяра у Странджата, но той изведнъж се разболя и ние останахме гладни. Огънят, където къкреше бобът угасна, съдовете и чашите стояха немити и дебел пласт прах ги покриваше. Шумната и многолюдна кръчма стана пуста. Хаджият тръгна да търси пари от някой богаташ. Замина и не се върна. Попчето остана още ден-два и той тръгна да си търси щастието. Останахме двамата със Странджата. Не можех да го оставя сам. Пари нямах, но морална подкрепа можех да му дам.Той беше много болен, кашляше, пъшкаше и нито искаше, нито можеше да се храни.Умираше, а аз не можех да му помогна и го гледах с мъка. Лицето му стана изпито и бледо, хлътналите му очи бяха блестяха, а раните му по лицето първо посиняха, а после потъмняха. Гледаше ме със сълзи на очи и ми разказваше за битките в Стара планина. Спомените за юнашкото минало му помагаха да приеме по-леко съдбата си. Юнакът знаеше, че умира, но търпеливо и гордо чакаше смъртта.Тежко му беше, че ще я срещне болен, а не в борба за свобода. Понякога споменаваше и роднините си и после пак за хъшуванията си говореше. Аз го слушах с благоговение и запомнях всяка негова дума, но болестта му напредна и той взе все по-рядко да говори. Старият герой ми благодари, че не съм го оставил да умре сам на чужда земя и е спокоен, че ще има кой да му затвори очите. Казах му да не се вълнува и да знае, че името му ще остане вечно, че е герой. Странджата ми стисна благодарно ръката. Хубаво му беше да чуе тези утешителни думи, после хвърли разсеян поглед и пак проговори. Кахъреше се, че не е богат, че няма какво да ми остави. Успокоих го, че за мен неговият пример е достатъчен. Тогава той ми каза, че в едно ковчеже е скрил две много скъпи за него неща и поиска да ги види. Отворих сандъчето и извадих нещата. На дъното намерих една връзка, в която бяха увити някои меки неща. Развързах я предпазливо и извадих една хартия и една дрипа. Хартията беше мемоарът издаден на 1867 година от Революционния комитет, а дрипата - къс от вехто знаме, на което се виждаха само думите „...или смърт!”. Това бяха величествени, славни документи. Потрепервах от вълнение. Странджата се повдигна и ги поиска. Пое ги и ги целуна, и със слаб глас ми каза да ги взема за спомен от него и да не го забравям. След два дни умря. Затворих очите на един славен българин. Продадох съдовете и стъклата, за да платя погребението. Само аз го изпратих до гроба. Такъв бе краят на предците на българското освобождение
@bgmateriali.com
