Казвам се Бръчков. Произхождам от заможно семейство. Причината за да дойда тук в Браила бе, че ми омръзна егоистичното, тихо и сигурно съществувание в магазията на баща ми. Искам да вкуся от сладостта на неизвестното и новото.Тъй като съм още млад - само на 20 години, един ден тайно реших да се кача на парахода и ето ме тук в Румъния. При слизането си от парахода , първият човек, който съвсем случайно съзрях бе един хъш. Той бе висок,с дребно и надупчено от шарка лице. Запознахме се. Това беше Македонски. Той ме заведе в кръчмата на Странджата.
Докато вървяхме към кръчмата аз с любопитство разглеждах пустеещите улици и как мъжделивите фенери едва-едва светеха. Всички магазини вече бяха затворени. От моя нов приятел разбрах, че всички кафенета и лавки, принадлежащи на българи имат гръмливи надписи. Над една се четяха думите: „Българский лев“, над друга название с големи буки: „Филип Тотю, храбрий Български войвода“, а над трета думите: „Свободна България!!!“. Но още по-интересни бяха тютюнджийските лавки. На една бе изобразен един турчин, а до него, хъш с гола сабя.Тогава хъш се наричаше всеки, който е избягал от тъмницата, от робството.
Най-после стигнахме до тази кръчмата. Имаше едно прозорче, дето бе наравно със земята, над прозорчето пишеше „Народна кръчма на Знаменосецът!“. Тя представляваше нещо като изба, към нея се слизаше по една стръмна и извита стълба. Вътре заварих още четирима хъшове. Огледах се. Видях че тази кръчма излъчваше бедност и отчаяние. Една опушена и полуразбита лампа осветяваше вътрешността. Въздухът в това помещение беше сгъстен от цигарения дим. На едната стена висяха литографически картини, които представят боевете на Хаджи Димитровата чета при Балкана. Най-любопитна бе картината, на която е изобразено село, а от него излизат няколко селяни. От лявата ѝ страна беше нарисувано село, а отпред няколко селяни предвождани от турчин с голяма чалма и с блюдо на ръце, в което стоеше пита хляб. От дясната страна също имаше една група, само че от въоръжени хора, които бяха облечени с бели хъшовски дрехи, цървули и калпаци. В средата се издигаше един великан, който държеше един червен байрак с надпис ,,СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ!. Отдолу, под тая величествена картина пишеше: „Да живее храбрият Странджа-знаменосец!“ Картината се допълваше от шестима души насядали на одърчето, в дъното на избата. Това бяха останалите хъшове.
Седнахме с Македонски на масата при другите хъшове. Той започна да разказва за боевете в Стара планина. Най-старият от тях се беше подпрял на една от стените.Той беше дълголик, жълт, сух с гъста черна брада. Слушаше внимателно разказа. От време на време челото му, на което имаше незараснали рани се набръчкваше, а пък и често прекъсваше говорещия като викаше, кашляше или го поправяше. Зяпах в устата на Македонски и жадно ловях всяка негова дума, а когато се обадеше Странджата, вниманието ми се преобръщаше в благоговение. Онзи дето разказваше беше висок мъж с дълги сиви мустаци.Той носеше едно мръсно, извехтяло палто без копчета. Никой нищо не знаеше за миналото му, освен това, че е бил войвода на една чета в Македония, може би този слух му помагаше да има такова влияние върху останалите. Наричаха го Македонски. До него седеше един друг млад мъж, който имаше сухо и длъгнесто лице, което завършваше с остра брадичка без косми. По лицето му се виждаше изражение на умора, той понякога накланяше глава и дремливо я клатеше, но се стряскаше когато старият се развика или разкашля. Викаха му Хаджият. До Хаджият седеше друг хъш, който имаше черно и набръчкано от преждевременна старост лице, той гледаше Македонски много внимателно. Бил е поп и е участвал в четата на Филип Тотя. Сега му викаха Попчето. Най-много се възхищавах на Странджата. Настоящето му се вижда тежко и безславно, но се вълнуваше при възпоминанието на славните и героични подвизи, дето ги разказваше Македонски. Този бледолик, болнав, сух като скелет човек беше Странджата - знаменосецът. Той сега държеше тази кръчма! Ето защо го гледах с такова страхопочитание.
@bgmateriali.com
