ИВАН ВАЗОВ – „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“
ПАМЕТ, ДОСТОЙНСТВО И ЗАВЕТ В РЕЧТА НА СТРАНДЖАТА

 

          Странджата е опората и душата на оцелелите от мизерията и прокудата несретници. Като дава подслон и храна на изстрадалите си сънародници, той облекчава тежкото им ежедневие, стопля ги с възможността да се срещат, да говорят за минали подвизи и да кроят планове за бъдещи битки.
           Сюжетен и идейно-емоционален център на трета глава от повестта е речта на стария знаменосец. В нея каленият в битки хъш дава израз на болката, вълнението, спомена и надеждата си за България. Той е убеден, че отечеството има нужда от своите мъченици и герои. Затова братята емигранти трябва да помнят славното минало на жертвен героизъм, да преодолеят драмата на своето мизерно настояще и да се съхранят в името на бъдещето, когато народът ще ги призове, за да проливат отново кръвта си за свободата му. С тези свои внушения вълнуващата реч на Странджата умиротворява хъшовете, успокоява насъбралата се в душите им горчилка, връща достойнството им на българи и патриоти и сплотява сърцата им в изживяването на мечтата за борба в името на свободата на родината.
          В рамките на тази глава, както и в цялата повест, се преплитат битовото ежедневие и възвишеният идеал за подвиг и саможертва пред олтара на отечеството. Началото на текста „приземява“ храбрите, свободолюбиви мъже в изтощени, измъчени хора, нетърпеливи да утолят глада и жаждата. Степенуването на глаголни форми, натрупването на определени съгласни („з“, „г“, „х“) изграждат слухова и зрителна представа за действията на героите: „Скоро обядът се почна шумно, устните засърбаха, устата загвачиха, гърлата загълтаха“. Под въздействието на киселото евтино вино разговорите стават все по-оживени. Всеки иска да изкаже мнението си за „политиката“, за „народните изедници“, за „по-ланските битки в полетата на България“ – все теми, актуални и значими за някогашните поборници за свобода, сега пренебрегнати, мизерстващи и отчаяни. Скоро разговорът преминава в разгорещен спор.
          Поводът за речта на стария знаменосец е обикновен – спречкването между неговите събратя по въпроса за скъперничеството на чорбаджиите. Но истинската причина за словесната престрелка и унизителните обиди е събралото се в душите на тези „немили-недраги“ страдалци огорчение от несретния живот, от несправедливото и презрително отношение на околния свят, от принудителното бездействие. И тъкмо в най-напрегнатия момент, когато всички стават невъздържани и войнствени, се намесва Странджата, за да успокои ситуацията, да умиротвори кипналите страсти и овладее отрицателните чувства.
          В началото на своето слово той дава израз на гордостта и удовлетворението си от това, че е между своите братя, с които дели и мъките, и тревогите, но също така спомените и надеждите. Знаменосеца е убеден, че славните битки не са забравени, че не са отишли напразно усилията и жертвите. Той вярва, че тъкмо тези жертви са активизирали народа и са го възпламенили за борба с поробителя. На фона на героичното минало рязко се откроява безславното, потискащо със своето еднообразие и с принудително бездействие настояще. Но тъкмо съзнанието за изпълнения дълг към родината дава сили и воля за живот на измъчените и изтерзани несретници. Те не са жертвали живота си нито за пари, нито за имоти. Единствената отплата, която жадуват, е освобождението на България. С тези думи Странджата разпалва още повече патриотизма на своите съотечественици, вдъхва им морални сили твърдо да устояват на изпитанията.
          Знаменосеца съзнава колко мъчителни са гладуването, скиталчеството, отчуждението и най-вече бездействието за онези, които в миналото са проливали кръвта си за най-справедливата кауза – свободата на народ и родина. Болезнено, но мъжествено страдание блика от думите: „Станахме баби... Ах! Братя мили!“.
          За да повдигне духа на хъшовете и открои тяхната върховна мисия, Странджата сравнява съдбата на емигрантите в чужбина и положението на сънародниците им в България. Картината на робското страдание на народа е поразяваща със силата на своите внушения. Гаврата на поробителя с българите е разкрита посредством степенуването на глаголи: „... турците глобят, събличат, убиват, позорят...“. Затова колкото и страдалчески да е животът в чужбина за тези „немили-недраги“ скиталци, те поне имат свободата си. А свободата е много и тя е, която ще ги спаси от отчаянието.
          Странджата откроява пред хъшовете техния дълг към отечеството. Именно в тези тежки робски времена народът най-много се нуждае от своите мъченици и герои. Затова в името на народа хъшовете са длъжни да се съхранят и оцелеят и да не се поддават на безразличието и безверието въпреки тежките изпитания. Те са призвани да принесат себе си в жертва пред олтара на родината, защото „Народ без жертви не е народ“. Ораторът насочва вниманието на своите слушатели към отговорността им да бъдат изпълнители на свещена мисия: „... хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик“. А колкото повече мъченици има България, толкова по-скоро тя ще постигне свободата си. В думите на стария знаменосец се открояват оптимизмът, увереността, че скоро ще настъпи часът на истината и обречените на бездействие в настоящето герои ще произнесат заветните думи „смърт или свобода“. Мисълта, че няма да издъхнат „като кучета“ далеч от свидното отечество, а ще паднат в бой за свободата му, изпълва сърцата на всички със светлина и надежда. Странджата обобщава извисилата се над страданието патриотична гордост чрез възторжения вик: „Да живее България!“.
          Това е най-наситеният емоционално миг, в който се изливат възторгът и опиянението от единението с родината. Всички повтарят възгласа и кръчмата заехтява от радостта им. Разединените доскоро герои се обединяват отново, пречистват душите си от злото и обидите, погледите им стават благородни и дръзки. Всички те се превръщат във въплъщение на една идея, на една високонравствена мисия.
          В този момент на духовно извисяване хъшовете са представени през очарования поглед на младия Бръчков, виждащ пред себе си не борещи се за оцеляване мъже, а величави герои: „Сториха му се, че това са висши същества, родени за страдания, за борба и за слава – не като другите смъртни...“. За младежа Странджата е пример за себераздаване в името на България, за всеотдайно служене на идеала.
          Силните думи на Знаменосеца връщат на хъшовете изгубения смисъл на тяхното съществуване. Чрез наздравиците те изразяват както уважение към стария патриот, така и доверие към младия поет, когото приемат в своята общност. При „кръщението“ и Бръчков като Странджата е вдигнат на ръце. Така символично младежът се превръща в наследник и продължител на славното дело на стария знаменосец.
          Светли спомени, приповдигнато борческо настроение и велики чувства напират в гърдите на хъшовете и намират израз в патриотичната песен. Чинтуловата бунтовна мелодия „Тръба звучи, Балкан стене“ сплотява наследниците на Хаджи Димитър и Филип Тотю. Тя сгрява сърцата им и съединява душите им чрез копнежа по свободата. В нея емигрантите изливат гнева и мъката си от робската участ на отечеството, нетърпението по-скоро да настъпи часът на делото.
          Песента изпълва тясното пространство на кръчмата и излиза на улицата, за да прикове погледите на любопитните минувачи към въодушевлението на една шепа изтерзани, но героични мъже. Чрез тази бунтовническа мелодия те доказват на себе си и на другите силата на своя дух, волята си да изпълнят свещения дълг към родината.
          Когато и последният куплет на песента е изпят, хъшовете са успокоени и просветлени, възвърнали душевната си хармония. Мрачните им доскоро лица засияват с блясъка на най-искрения и свят патриотизъм, който лекува ранените им души. А в контраст с това родолюбиво въодушевление прозвучава презрителният и пълен с неразбиране коментар на румънските минувачи: „Булгари беци!... пияни българи!“.
          Последният сюжетен момент – разпределението на ролите за представлението – още веднъж доказва несъкрушения от тежкия живот в чужбина бунтовен дух на героите.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave