ИВАН ВАЗОВ – „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“
СУРОВИЯТ ДЕЛНИК И МЕЧТАТА ЗА ПОДВИГ И САМОЖЕРТВА
Първата глава на повестта изгражда първоначалната представа за браилските хъшове, насочва към характерното във физическия облик и духовното излъчване на Странджата и Македонски, Хаджият и Попчето. Втората глава добавя нови черти към образите им и очертава контурите на техния събирателен портрет. Тук повествователят прекъсва разказа за събитията, за да даде пряк израз на вълненията и преценките си за героите. Този момент от творбата е подчертано емоционален и обобщава идейните и́ послания.
Началото на втора глава насочва вниманието към съня, който дава възможност на героите да си отдъхнат от грижите и тегобите на мизерното всекидневие, а на повествователя – да открои своята гледна точка на родолюбец и да формулира идеите си за съдбата на хъшовете, раздвоена между несретата и мечтата, между умората и надеждата, между принудителното бездействие на настоящето и вярата в бъдещето. Тази част от текста отклонява читателя от сюжета, но го ангажира пряко с емоциите и преценките на повествователя, с неговото възхищение пред достойнството и духовната сила на тези мъже, посветили живота си на свободата на отечеството.
Трагичният, несретен делник на изгнаниците е разкрит чрез поредица от изрази, които насочват към умората и безсънието („хлътнали от бдения и невъздържание очи“), глада и мизерията („недояли корми“), скиталчеството и непрекъснатите изпитания („отслабнали и обелени от скитание крака“). Угнетяващо за хъшовете е противопоставянето между тяхната бедност и красотата и богатството на румънския град. Тези мъже често се питат докога ще продължава убийственото ежедневие в чуждата страна, но не намират отговор. Въпросите са болезнен вик на страдащите им, изпълнени с носталгия по родината сърца. За да открои още по-ярко трагедията на хъшовската съдба, повествователят разчита на сравнението на живота на героите в чужбина с гостоприемството, което безлюдният морски бряг дава на изхвърлените от бурята корабокрушенци: „Бяха сред обществото, но бяха в пустиня“. Румънският град обрича хъшовете на самота, неразбиране и презрение и така още повече задълбочава болката им.
Героите на повестта са един „нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава“. Тази характеристика очертава сложното им ежедневие, пулсиращо между мизерията и патриотичната всеотдайност, между страданието и героичния подвиг, между смазващото настояще и мечтата за славното бъдеще. Онези, които са се били храбро за отечеството, сега са ненужни, оцеляващи мъчително, отритнати, в конфликт с чуждия свят и със самите себе си, с усещането за едно лишено от смисъл съществуване.
Любовта и носталгията по България карат ограбените от настоящето герои често да отиват на брега на Дунава, да съзерцават родината и да копнеят за нея. Чрез степенуваните олицетворения („усмихва им се, вика ги, говори им...“) тя сякаш оживява, за да направи още по-силни и болезнени техните мечти. Дунавът се синее между тях и нея „като една бара“. На хъшовете им се струва, че само една крачка да направят, и ще бъдат в родината. Оказва се обаче, че тази граница – едновременно част от своето и от чуждото пространство – е непреодолима. Затова любовта и страстният копнеж по родината избликват с огромна сила в обръщението към нея.
Така в отклонението от сюжета повествователят дава представа за отношението си към героите – разбиране и съпричастие към драмата на мизерното им съществуване в един чужд и неразбиращ ги свят и възхищение от духовната сила и стоицизъм на тези мъже, понасящи с достойнство изпитанията в името на най-святата кауза – свободата на отечеството. След това отново се подновява ходът на сюжета. Вниманието се насочва към съня на Бръчков, в който се отразява копнежът на героя за подвизи и приключения. Впечатленията на младия идеалист от Странджата и другите хъшове, от тяхното героично минало са толкова силни, че се превръщат за него в един жив пример за пламенен патриотизъм. Новите събратя оживяват в съня на младежа и той ги вижда не като окаяни страдалци, а като величествени и силни мъже, борещи се за свободата на България. В съня си Бръчков дава образ на една мечта.
Последният сюжетен момент в тази глава е събуждането на младежа, което го връща от света на приключенията в света на сивото ежедневие. На сутринта, отваряйки очи, той осъзнава, че не е на Балкана, а в бедната кръчма на Знаменосеца. Повествователят откроява противопоставянето между красотата на съня и сивотата на настъпващия нов ден. След като насън е бил във вихъра на героични битки, сега Бръчков е пак в настоящето, където хъшовете са обречени на принудително бездействие и еднообразно съществуване. И за да даде израз на приобщаването си към хъшовския живот и съдба, младият идеалист и патриот подменя турския си фес с един овехтял калпак, който му дава Странджата. Чрез този жест двайсетгодишното момче влиза в света на хъшовете и е призвано да наследи идеалите и юначеството им.
Макар и страдалци в настоящето, героите на повестта са доблестни мъже с борческо съзнание, обръщащо погледите им назад към спомените за патриотичната жертвеност, но и напред към бъдещето и надеждата за нови подвизи в името на отечеството. Мисълта за България крепи духовете и им дава сили да преодолеят изпитанията и да живеят в името на жадуваното „утре“, когато отново активно ще се включат в борбата за честта и свободата на народ и родина. Залог за успеха на делото е приемствеността на идеите от младото поколение борци, разкрито в повестта чрез образа на Бръчков.
@bgmateriali.com
