ИВАН ВАЗОВ – „НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“
ХЪШОВЕТЕ МЕЖДУ СТРАДАНИЕТО И ГЕРОИЗМА

 

          „Немили-недраги“ е повест за съдбата на българските хъшове в Браила, за трудния им живот на изгнаници и страдалци, обречени на принудително бездействие далеч от родината. Но творбата повествува и за съхранената им гордост на борци и патриоти, готови да пожертват живота си, когато отечеството ги призове. Обстановката, в която живеят героите, е мрачна, потискаща, тягостна. Ежедневието им е мъчително, белязано със знаците на мизерията, безприютността, борбата за хляба. Те са отритнати и презрени от румънското общество, нежелани в чуждия град, свободни, но далеч от свидното отечество. Единственото им убежище от самотата и отчуждението е кръчмата на Странджата. Тя, макар и бедна, им дава огромно богатство – възможността да бъдат заедно, да се подкрепят, да устояват на изпитанията на настоящето, но и да си спомнят с гордост за славното минало и да мечтаят за подвизи и героична жертвеност в бъдещето, когато пак ще проливат кръвта си за родината.
          Първата глава от повестта „Немили-недраги“ има въвеждащ характер. Тя хвърля светлина върху епохата, в която се развива действието, и изгражда първоначалната представа за обстановката и героите.
          Началото на творбата насочва вниманието към Браила – румънския град, в който живеят прокудените от родината герои. Далеч от България, те страдат за топлината на бащиното огнище, за уюта и хармонията на родния дом. В душите им е пусто и празно. Тази идея е внушена чрез пейзажното изображение, с което се открива повествованието. Нощна Браила е мрачна, студена и отблъскваща. Думите, които изграждат атмосферата на пустота и безнадеждност, са „нощ“, „мъгла“, „мъжделиви фенери“, „мрак“. Тъмният град и притихналите улици са ярки художествени детайли, очертаващи контурите на една потискаща обстановка, която е в съответствие с мъченическото ежедневие на героите на повестта. Хъшовете са обречени да живеят в чуждо, враждебно пространство, студено и отблъскващо. Отровният дъх на крайдунавската мъгла е художествен образ на отровата, която ежедневно вгорчава живота на някогашните поборници за свобода, сега водещи задушаващо ги съществуване в бездействие и безперспективност.
          На фона на тъмния и неподвижен град контрастно се откроява светещото прозорче на „една будна кръчма“. Сред мъртвилото на нощта кипи живот, чуват се бурни разговори. От описанието на студената, мъглива Браила повествователят преминава към изображението на онова ключово в творбата място, носещо гръмкото име „Народна кръчма на Знаменосецът“. Това своеобразно стесняване на художественото пространство има ефекта да открои братското гнездо на хъшовете, намерили свой дом сред чуждия и враждебен свят.
          Преди да нарисува атмосферата в кръчмата обаче, авторът насочва вниманието към странните надписи по пивниците и кафенетата, държани от българи. С родолюбивото си съдържание тези гръмки лозунги сплотяват изгнаниците, осмислят съществуването им, вдъхват им воля за борба, повдигат националното им самочувствие и разкриват големия идеал за освобождението на отечеството. Наивните рисунки по тютюнджийските лавки също са доказателство за нескритата омраза на емигрантите към вековния поробител. Изображенията на турците сякаш оживяват и придобиват плът, за да дадат възможност на прокудените от родината несретници да си отмъстят, макар и символично, за несправедливостта, обидата, поруганата чест, отнетата свобода.
          В описанието на кръчмата на Знаменосеца – основно място на действието в творбата – Вазов преплита белезите на нищетата и на героизма. Въздухът е задушлив, наситен с тежките изпарения на евтините питиета и с цигарения дим. Една опушена и полуразбита лампа осветява вехтата и бедна подредба. Тази мъжделива светлина разкрива обаче и знаците на героичното в тясното пространство на избичката. Светът на миналите героични битки и на надеждите за бъдещи подвизи оживява в сюжетите на картините, висящи по олющените стени на мрачното подземие. Една от тях изобразява група едри, величествени мъже, добре въоръжени, с бели хъшовски дрехи и златни лъвчета на калпаците. Турски първенец посреща четниците по стар народен обичай с хляб и сол. Този факт говори красноречиво за покоряващата сила и мъжественост на снажните български юнаци, физическата красота и яркото духовно излъчване на свободолюбивите и достойни мъже завладяват дори онези, които са от другата страна във вековния конфликт. Оказва се, че и турци са способни да се преклонят пред смелостта, непокорството и юначеството на българските герои.
          Върху този богат фон повествователят изгражда и индивидуалните портрети на героите. Насядали един до друг в бедната кръчма на Знаменосеца, където са намерили свой дом сред чуждото и враждебно пространство, хъшовете разговарят за минали юначества и славни подвизи.
          Вниманието се насочва първо към най-стария измежду присъстващите. Едър и сух, с гъста черна брада на пожълтяло, изпито лице, този хъш внушава уважение и респект. Набразденото от зараснали рани чело носи и печата на неизлечимата болест, но издава и много жива мисъл, бодър дух и твърдост на характера. Непрестанната кашлица, която раздира гърдите му, е последица от ежедневните лишения и страдания. Името на хъша не е споменато, но образът му е обогатен посредством речевата характеристика. По всичко личи, че разговорът е твърде интересен за този сух, но снажен мъж. Той болезнено реагира на всяка неточност от страна на разказващия, сякаш отново преживява случилото се в миналото. А разказът се отнася до боевете в Балкана и участниците в тях. Старият мъж храбро се е бил, развявал е знамето и е ранен в боевете за отечеството, затова сега е така развълнуван от величествените спомени.
          Следващият хъш, който попада в обектива на художественото изображение, е Македонски. В портретната му характеристика са откроени изключителността и своеобразната тайнственост на героя. Повествователят подчертава внушителното му присъствие като физика, лукавите и дръзки очи – огледало на един авантюристичен, неспокоен дух, както и онова „осезателно влияние“, което упражнява върху останалите хъшове. За този мъж се знае единствено, че е бил предводител на „някаква хайдушка чета В Македония“ – обстоятелство, достатъчно да вдъхне уважение и дори страхопочитание на изгнаниците, копнеещи за битки, слава и жертвеност в името на отечеството.
          Мизерното съществуване, ежедневната борба за хляба са поставили мрачния си отпечатък върху лицата на всички хъшове. Хаджият и Попчето са млади, но с бледи и уморени лица, преждевременно състарени и набръчкани. И макар съсипани от безсъние и скитане из браилските улици, тези мъже достойно понасят страданията, защото намират духовна опора в славното си минало на поборници за свободата на родината.
          Последният от присъстващите, чиято портретна и нравствена характеристика очертава повествователят, е младият Бръчков. Образът на това едва двайсетгодишно момче е нарисуван с особена симпатия. В него се оглежда младостта на твореца, сам живял със страданията и идеалите на българските хъшове. Бръчков встъпва в художествения текст чрез емоционалните си реакции на видяното и чутото и особеното благоговение пред стария знаменосец. Този „почти лапак с фес“ е син на богат свищовски търговец. Преситен от осигуреното, благополучно, но еднообразно и скучно съществуване в родния дом, младежът тайно е напуснал „магазията на баща си“, за да вкуси от сладостта на приключенията. И сякаш този „мечтател, идеалист, ветреник“, автор при това на „цяла патриотическа поема“, намира своето естествено място сред хъшовете. В неговите очи изгнаниците са одухотворени и силни, идеализирани, видени единствено в светлината на красивата мечта за подвиг и саможертва. Младежът дотолкова е скъсал връзките си със света на материалното, че е „забравил да вземе и пари за разноски“. Така в лицето на Бръчков повествователят вижда достоен наследник на величавата мисия на хъшовете, приемник на тяхната любов, патриотична всеотдайност, жертвеност и духовна сила.
          Във финала на първа глава се доизгражда представата за най-стария измежду хъшовете. Връщайки се към неговия портрет и добавяйки ярки подробности, Вазов затваря художествената рамка на представянето на героите. Последните щрихи в портретуването за пореден път очертават противопоставянето между славното минало и мизерното настояще. Немощният, болен съдържател на кръчмата се оказва Странджата.

@bgmateriali.com