„НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“ (I ГЛАВА)
БИТЪТ И ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ЕМИГРАНТА
СМИСЪЛЪТ НА ЗАГЛАВИЕТО И ЗНАЧЕНИЕТО НА ПОНЯТИЕТО „ХЪШ“
Изразът „немили-недраги“ води началото си от българския фолклор. Във вековете на робството така назовават онези синове на народа, които, прокудени от поробителя, се скитат по чужди земи. И Вазов, и Ботев, а също така и другият ни голям национален поет Яворов го употребяват, за да внесат определена психологическа атмосфера в своите произведения – атмосфера на носталгия по загубената родина.
Вазов представя в I глава хъшовете като „бедни и презрени останки от героическите чети на Хаджи Димитра и Филип Тотя“. Историческото време на хъшовството е между 1868 г., когато тези чети влизат в България, и 1876 г., когато избухва Сръбско-турската война, епизод от която е описаната в повестта битка при Гредетин. Хъшовете са „бедни“ и в буквалния смисъл на думата, защото душите им се тровят при вида на богатството и великолепието на хубавия румънски град, но и в преносния й смисъл – защото са клети и окаяни – „презрени“ както от румънците, така и от богатите българи в Румъния.
Във II глава Вазов обрисува хъшовете като „един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава“. От една страна стои очевидното – те са мъченици на националната идея. Но от друга страна, те са жертви на социалната несправедливост, пролетарии, бедняци. Подвизите са тяхното славно минало. Дрипите са тяхното настояще. А славата... е тяхното проблематично бъдеще. То не е много ясно и просто, а съдбата на Македонски в освободеното отечество е ярък пример за това.
Според Странджата в III глава „хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик“. Двете основни черти на хъшовете са героизмът и мъченичеството. Те са били герои в миналото, когато са взели участие в четите за освобождение на България. Герой е Македонски, когато преминава замръзналия Дунав. Всички заедно ще бъдат герои в битката при Гредетин. Но през останалото време хъшовете са мъченици – и когато се скитат гладни и бездомни по браилските улици, и когато хитруват, за да оцелеят.
Понятието „хъш“ има свой периметър, своя долна и горна нравствена граница, ако се изразим образно. Долната нравствена граница ги разделя от обикновените крадци и хора, готови да престъпят закона. Понякога те крадат, за да се спасят от глад. В I глава Вазов остроумно пише: „Балканските орли стоеха в клетка. Героите бяха сега кокошари“. Може да се каже, че хъшовете често преминават границата на закона, но никога – границата на революционния морал. Пред отечеството и свободата са безукорно честни. Горната нравствена граница ги разделя от зоната на безсмъртието, в която се разполага Левски, който се появява в края на X глава, за да се срещне с Македонски в дома на Баба Тонка в Русчук, и е самостоятелен герой в цялата XI глава. Хъшовете имат редица човешки слабости, а Левски е идеален, той е безсмъртна историческа личност, изравнена с божество. По тази причина той и не влиза в някакъв особен диалог с Македонски – правдоподобният герой и безсмъртният Апостол са типажи от различен порядък.
ХУДОЖЕСТВЕНИЯТ ТЕКСТ – СРЕЩА МЕЖДУ ЛИЧНИЯ ОПИТ И ЛИТЕРАТУРНИЯ ОБРАЗЕЦ
При двете си пребивавалия отвъд Дунав Вазов се среща с български хъшове, опознава ежедневието и мечтите им. Но не само лично преживяното покрай тях е пресъздадено в „Немили-недраги“. В повестта присъства и литературният опит на автора като читател, вдъхновен от Ботевото художествено наследство.
За това говори самото заглавие на Вазовата творба: то е отпратка към стихотворението „На прощаване“. Именно в него емигрантите (лирическият герой и другарите му) заради съдбата им в „тази тежка чужбина“ са наречени „немили, клети, недраги“. Вазовото произведение като че ли се стреми да разгърне в разказ незабравимия стих, представяйки как точно се живее в изгнание, какво означава да си български патриот емигрант във Влашко няколко години преди Освобождението.
Повестта е обвързана с „На прощаване“ не само чрез заглавието си. От гледна точка на българския исторически сюжет тя може да се възприема и като особено продължение на стихотворението. То пресъздава духа на бунтовната и възторжена 1868 г.: тогава четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа минава Дунав, а самият Ботев очаква да осъществи революционната си мечта сред момчетата на Жельо войвода. В „Немили-недраги“ е показано времето след това – след поражението, след поредното несбъдване на надеждите за коренна промяна в живота на българите. Повестта продължава Ботевото произведение и в още един смисъл. Стихотворението представя две възможни картини на света след битката: в едната героят е загинал, в другата той и близките му се радват на победата. Вазов обаче въплъщава в разказ третата възможност, сигурно непоносима за поета революционер и затова липсваща в „На прощаване“: след битката героят може и да остане жив, но без да е победил, без да е изпълнил – в нито една от двете посоки – клетвената фраза „Свобода или смърт“.
КАРТИНАТА НА ЗИМНА БРАИЛА
Пейзажът в началото на повестта е пестелив, но изразителен. Метафоричното внушение има психологически оттенък – мъглата се е „напластила“ и задушава с „отровния“ си дъх. Парадоксът, според който уличните фенери не разпръскват мрака, а го сгъстяват, засилва усещането за парадоксалност на историческата ситуация. Началото е в духа на класическата повествователна традиция и има характера на психологическа увертюра към повестта. Студът и мракът „подсказват“ на читателя за нерадостния живот на хъшовете в чужда земя, а мъглата подчертава липсата на вяра и надежда в утрешния ден. Тази символика става по-ясна, ако се сравни с обстановката в кръчмата на Странджата. Тя е късче родина, пренесено на чужда земя. Вътре е топло не само от печката, а и от патриотичната идея, която сгрява сърцата. Светло е не само от опушената лампа на потона, но и от идеала за свободата, който ги води към бъдещето.
ОБСТАНОВКАТА ПО УЛИЦАТА
Изразът „будна кръчма“ има двойствен смисъл. Прякото му значение подсказва, че вътре още кипи живот, преносното – че там са се събрали будни хора, патриоти. Ключовите думи в надписите са „български“, „народен“ и „свободен“. Те подчертават любовта към отечеството. Изображенията по стените разкриват омразата към поробителя.
Писателят нарича надписите „гръмливи“ и „безсмислени“, а живописта – „първобитна“, но това не бива да се възприема буквално, защото в този случай не е важна естетическата стойност на текстовете и рисунките, а тяхното съдържание, което е главен предмет на пресъздаване.
СМИСЪЛЪТ НА ПОНЯТИЕТО „НАРОДЕН“
Това е високо морално понятие, родено в епохата на Българското възраждане. То означава отказ от всичко лично и пълно посвещаване на отечеството и свободата. За себе си поетът Петко Рачев Славейков пише по това време:
Минах живот любороден
със неволи бол и бол.
И личи, че съм народен –
гладен, жаден, бос и гол.
Самият Вазов определя Левски в едноименната ода от цикъла „Епопея на забравените“ така: „беден, гол, бос, лишен от имотът – / за да е полезен, дал си бе животът“.
В тесния смисъл на думата в „Немили-недраги“ народен човек е Странджата. В широкия смисъл всички хъшове са народни хора. Критерият „отечество“ се оказва водещ в повестта. Когато в III глава Странджата потушава конфликта между Димитрото и Мравката, той отново изважда аргумента, че засегнатият хъш е „народен“ като останалите.
КРЪЧМАТА НА СТРАНДЖАТА
Нейното местоположение – под нивото на улицата – характеризира хъшовете като хора от социалните низини, от социалното дъно. Същевременно гръмките им прякори – Македонски, Перунов, Асенев, Балкански, Левски, Гръмников, Планински – отвеждат към идеологията на Възраждането с нейния култ към миналото и към земята, върху която живее народът. В тях има нещо прекадено тържествено и помпозно, но същевременно скъпо за писателя като спомен от собственото му минало. Картините върху стените разгръщат сюжети от националноосвободителните борби. В надписите личи стилът на онази епоха.
ИНДИВИДУАЛНИТЕ ПОРТРЕТИ НА ГЕРОИТЕ
Тук трябва да се отбележи принципът на писателя, според който външният вид на човека отговаря на чертите на неговия характер, така както в началото обстановката подготвя читателя за общата атмосфера на живота.
Македонски:
Високият му ръст, дългите му мустаци и „громкото“ му име отвеждат към героичното му минало и героичните черти от характера. Македонски е този, който с риск на живота си ще премине Дунава, за да занесе писмото на Левски в дома на Баба Тонка в Русчук. Той ще се бие като лъв в битката при Гредетин.
Дребното и надупчено от шарката лице и лукавите дръзки очи пък показват някои негови негативни страни: лъже на карти, краде, спи на хотел, без да плаща, говори за себе си в трето лице, изпада в крайни състояния на духа... Но те са всъщност доказателство, че Вазов рисува живи хора, а не икони.
Бръчков:
Най-младият от всички, почти хлапак с фес, дете на невинността и ентусиазма; мечтател, идеалист, ветреник, поет, изобщо човек на духа.
Бръчков е един от централните герои на повестта, защото писателят е негов прототип. Между прототипа и героя има доста прилики, но има и една съществена разлика. Бръчков загива като герой в битката при Гредетин, а Вазов изобщо не е участвал в тази война. Художествената трактовка на образа компенсира липсата на реално участие на писателя в битката. Той се възхищава на героизма, макар да не е в състояние сам да го следва. И това е разбираемо – Вазов е човек на духа и на перото, а хората на действието са други.
Странджата:
Той е най-възрастният, най-опитният и заслужилият пред отечеството. Обрисуван е като бледолик, болнав, сух като скелет човек.
Вазов рисува портретите на Бръчков и Странджата един след друг, за да съпостави младостта и опита, ентусиазма и горчивите последствия от участието в борбата.
@bgmateriali.com
