„НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“ (II ГЛАВА)
КОЛЕКТИВНИЯТ ПОРТРЕТ НА ХЪШОВЕТЕ

 

          След като е представил индивидуалните портрети на някои от героите си в I глава, във II глава Вазов използва „съня“ на хъшовете, за да им направи групов портрет, да синтезира смисъла на техния емигрантски живот в контекста на настоящето и в перспективите на бъдещето.
          Образите на хъшовете са въведени с три синекдохи: „тия хлътнали от бдения и невъздържание очи; тия недояли кореми, тия отслабнали и обелени от скитане крака“.
          Животът им е наречен „съществувание“. Двете понятия ясно се разграничават като антоними. Животът е дар, който Бог дава на човека, за да го изживее пълноценно и достойно, докато съществуванието е недостойно оцеляване на ръба на мизерията, всекидневна борба единствено за физическото препитание на тялото.
          Битието на героите е представено чрез поредица от парадокси. Родината е затворена за тях, а чуждата страна им дава гостоприемство. Разбира се, то е нежелано и непълноценно, защото прилича на гостоприемството, което дава пустият морски бряг на корабокрушенците. В тази сполучлива метафора се усеща една друга – метафората за катастрофиралия кораб на несъстоялата се българска революция от 1868 година.
          Хъшовете са в общество, но са в пустиня. Парадоксът проблематизира отношението между формалното и реалното място на хъшовете в живота на румънското общество. Освен това той подчертава открито ярко изразената враждебност на последното към тях, показана на много места в произведението.
          Великата река Дунав им прилича на една бара. Ясно е, че огромното желание да се върнеш в отечеството скъсява разстоянията поне в психологически план. Умело намерената литота дава израз на субективното чувство за близост с родното.
          Дрипите на хъшовете са тяхната слава. От днешна гледна точка едва ли е така. В либералното общество, в което живеем, бедността не е добродетел и богатството не е порок. Но в епохата на Възраждането стойностите са разместени и ценностите са преобърнати. Да си беден, в онова време означава да си „народен“, а да си богат – да си „чорбаджия изедник“... Хората се ценят не по материалните им възможности, а по отношението им към народното дело.
          Родината е толкова близо и толкова далече. Близо е в пространството. Далече е като политическа възможност да се завърнат в нея. Родината е най-мила, когато си вън от нея, когато я загубиш безнадеждно. Това е обясним психологически парадокс. Човек цени най-много именно онова, което му липсва, особено ако дълго време е живял с него.
          Образът на родината е персонифициран. Тя е представена като живо същество, като жена, като майка, като любима. Тя им говори, тя ги гледа, тя им напомня за миналото, за нереализираните младежки мечти. Ситуацията е особена – човекът стои на брега на Дунава и гледа зелените хълмове на България. Водното пространство е ничия територия, а съдбата е поставила хъшовете на пустинната граница на неизвестното...

@bgmateriali.com

Изтеглиsave