„НЕМИЛИ-НЕДРАГИ“ (X И XVII ГЛАВА)
ПОДВИГЪТ, САМОЖЕРТВАТА, СВОБОДАТА
ПЕЙЗАЖЪТ В НАЧАЛОТО НА ЕПИЗОДА
Три ярки метафори създават усещане за величествената красота на природата:
– дебелият пласт лед, облякъл като в медна броня реката;
– Дунавът като естествен, създаден от памтивека мост;
– водата под леда, приличаща на една душа, покрита с хладнокръвно лице.
Заедно с това се оформя чувство за гробовност и пустинност. Малките дървени колиби по турския бряг отдалеч приличат на гробове. Стъпките на Македонски „умират“ в дебелата ледена кора. Вятърът пълни нощната самотия с „гробовен“ шум, а песента му прилича на погребалната песен на мъртвец, покрит с бяла плащаница.
Пейзажът влиза в характерната си функция – да бъде психологически фон на събитието. В случая той подготвя читателя за тревогата в душата на Македонски и опасностите, които го дебнат, за перипетиите, през които ще премине, докато стигне до дома на Баба Тонка в Русчук.
ОБРАЗЪТ НА МАКЕДОНСКИ
Прилича на селянин, на замръзнал на поста си войник... „Изведнъж“ неподвижната фигура тръгва в дрезгавия мрак. Писателят често си служи с подобни резки преходи от един към друг момент в произведението. Те придават динамика на повествованието и поддържат будно любопитството на читателя. Стои няколко минути в нерешителност пред незамръзналата ивица вода. После, обзет от някакво вдъхновение, рязко се връща назад и се насочва към колибата. Сравнението е много ефектно. Вдъхновението е състояние на поетите. Но Вазов внушава, че освен поезия на словото има и поезия на революционното действие. Така се прониква в душевното състояние на героя, подчертават се неговата решителност и творческата му активност в критична ситуация.
БОРБАТА С ВЛАХА И УБИЙСТВОТО
Особено важни при тълкуването на този епизод са аргументацията и нравственото оправдаване на постъпката като плод на революционна неизбежност:
– думите „харсъз“ и „разбойник“, с които влахът се нахвърля върху Македонски. Те са израз на цялостната, непровокирана от героя враждебност на румънското общество към хъшовете;
– безуспешният опит на пратеника на браилските хъшове да се разбере с добро, да си плати, което не среща разбиране;
– виковете към караула, които поставят в опасност не само Македонски, а и високопатриотичната мисия, с която се е заел;
– при тези обстоятелства убийството изглежда неизбежно, а Македонски умее да действа решително...
ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕЗАМРЪЗНАЛАТА ИВИЦА
Македонски, който от години не се е кръстил, сега вдига ръка и се прекръства. Неволният жест на внезапно обзелото го суеверие говори за огромното напрежение в душата му, когато преминава по „страшния мост“. Драматизмът на преживяването тук е от изключителен порядък. Сравнението с революционните апостоли Бенковски и Волов придава усещането за историческа достоверност на случката, разполага я в координатната система на българското.
СРЕЩАТА С ВОЙНИКА В ДОЛЧИНКАТА
Македонски отново проявява съобразителност. Снишава се, като се слива с мрака на нощта, за да бъде невидим, но държи револвера си насочен напред и готов за стрелба . Над него небето е „пепеляво, намръщено, грозно, мълчаливо, застрашително“ напълно в унисон с преживяването на героя. Наоколо е пусто и мъртво.
ВЛИЗАНЕТО В ДОМА НА БАБА ТОНКА
Хъшът съзнава, че сега опасността е най-голяма. Като опитен революционер, той внимателно проучва обстановката, преди да влезе. Писателят намира едно много изразително сравнение: „Приличаше на един вълк, който обикаля нощем краищата на градовете“. На въпроса на старата жена „Кой си?“ Македонски отвръща: „Твой син“. Отговорът е признание за стореното от тази достойна българка, която е истинска майка на бунтовници, а домът й е станал тяхно убежище. Тя много прилича на баба Илийца от разказа „Една българка“, макар двете да са несъпоставими естетически – едната е действителна жена, живяла в епохата на робството, другата е героиня, плод на въображението на писателя.
СРЕЩАТА С ЛЕВСКИ
Когато Македонски влиза в скривалището и вижда Апостола на свободата, Вазов прекъсва повествованието на най-любопитното място, а следващата, XI глава, която има свое автономно място в повестта, продължава с исторически портрет на Левски. Защо?
Навсякъде в творчеството на Вазов Левски е представен в идеална светлина – като образец за подражание, като пример за достойно поведение, като безсмъртна историческа личност. А Македонски, макар в X глава на повестта да се проявява като герой, притежава и редица човешки несъвършенства и нравствени недостатъци. Затова Вазов не желае да постави на една художествена плоскост безсмъртния Левски и битово колоритния Македонски.
„МИНАЛО“ И „НАСТОЯЩЕ“ ПРЕД СЪДА НА НАСЛЕДНИЦИТЕ
Героите в „Немили-недраги“ не са идеализирани, а са представени в цялата противоречивост на битието си, с мизерното, етически съмнителното и героичното в него. Все пак за патриота Вазов най-важното е, че те се оказват способни на подвиг и саможертва в името на отечеството. Това решава оценката му за тях не просто като за окаяни бедняци с криминални прояви, а като за мъченици на свята кауза. Това решава оправдателната присъда, възстановяването на честното им име, които разказващият иска за хъшовете от Историята.
Пред съда й без оправдание остават други. Техен представител е грубият писар, от когото трепери сакатият Македонски, препитаващ се като разсилен в свободна България.
Пред съда на Историята без оправдание ще се оказва и всяко настояще, населено с хора безпаметни, неспособни да изпитват признателност и почит към заслугите на тези преди нас.
@bgmateriali.com
