„НЕРАЗДЕЛНИ“ – БАЛАДА ЗА ЛЮБОВТА, ПОБЕДИЛА СМЪРТТА
„Неразделни“ на Пенчо Славейков е балада за голямата любов, която побеждава дори смъртта. Героите не успяват да постигат мечтата си приживе, но остават завинаги свързани, след като се прераждат в дървета – явор и калина. Освен мотива за неразделните баладата разгръща и други два мотива – за конфликта между родители и деца и за живота след смъртта.
Творбата със заглавие „Калина“ е публикувана първоначално в списание „Мисъл“. По-късно Славейков включва баладата с променено заглавие в стихосбирката „Епически песни“. Новото заглавие „Неразделни“ насочва към посланието на творбата – истински влюбените хора са свързани завинаги дори след смъртта.
В началото на баладата е изобразена красива природна картина, изпълнена с хармония, душевен покой и нежност.
Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Усамотеният бряг и тъжният шепот на листата създават усещане за тайнственост и мистичност . В тази загадъчна атмосфера читателят е въведен от лирически говорител. Именно през неговия поглед са представени героите и е препредадена скръбната изповед на Калина. Без да се намесва пряко с въпроси или с обобщения, присъствието му се усеща в цялата творба.
В баладата е проследена една сюжетна линия, в която са откроени три основни момента – нещастната любов на Иво и Калина и несъгласието на родителите им да ги задомят, самоубийството на двамата млади, предпочели смъртта пред живот без любов, и прераждането на героите в дървета, преплели клоните си над гробовете. И трите епизода са максимално лаконични. В тях няма излишни подробности, дори не се споменава причината, поради която родителите не одобряват любовта на децата си. Този начин на „разказване“ поставя акцент единствено върху голямата искрена и жертвоготовна любов на Иво и Калина. На преден план са изведени техните силни чувства, привързаността им и мечтата им да живеят заедно.
Двамата герои са характеризирани най-вече чрез любовта си, която е силна и искрена, предана и чиста. Калина сравнява любимия си със слънце, което внася в живота й топлина и светлина.
И не грееше туй слънце от високо, от далеко –
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Макар че е взаимна, обичта не носи радост на Иво и Калина, а само болка и тъга. В патриархалния свят, в който живеят, младите не определят сами кого ще обичат и за кого ще се оженят. Тази роля е отредена на родителите. Те решават кога и за кого ще задомят децата си. А родителите на Иво и на Калина не желаят да ги благословят.
„Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка...“
Този конфликт е неразрешим. Волята на възрастните е закон за младите и приживе те не могат да сторят нищо пряко нея. Свободни могат да бъдат само в смъртта. Самоубийството, макар че е грях според християнските канони, е единственият начин да се противопоставят на остарелите патриархални норми, на лицемерния морал. Ето защо то се превръща в протест срещу духовното насилие над отделната личност, в протест срещу отнетото право на индивида сам да решава съдбата си.
За читателя самоубийството не е изненадващо – то е психологически обосновано. Мисълта за смъртта се прокрадва за първи път в думите на Иво:
„…Верни думи, вярна обич, има ли за тях развала?
За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла.“
И тъй като лъжовният свят обрича влюбените само на горчиви мъки, те решават да го напуснат. Не става ясен конкретният повод за самоубийството на Иво, но личи съчувствието на хората, които го наричат „клетника“. В този драматичен момент поетът разкрива психическото състояние на Калина. Многобройните глаголи представят действията й и подчертават нейната непоколебимост да последва любимия си в смъртта.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...
Смъртта на героите е трагична, но и красива, възвисена, защото те постигат мечтата си да бъдат неразделни.
Църковният закон не позволява да бъдат погребани в осветена земя тези, които сами са отнели живота си. Но думите на Калина са свидетелство за друго виждане – в гробището са „само тия, дето истински са мъртви“. Влюбените, заровени на усамотено място, се прераждат в дървета. Този нов живот им носи радост, щастие и удовлетвореност.
В композицията на баладата се забелязват две особености. Първата е свързана със своеобразната рамка, в която е оградена изповедта на Калина. Това са първите две и последното двустишие, в които звучи гласът на лирическия говорител. Встъпителните стихове градят атмосферата и подготвят читателя за предстоящата драматична изповед, а последните – разкриват съчувствието и тъгата на лирическия говорител към „на любовта двете жъртви“.
Втората композиционна особеност е, че сюжетът е поднесен като „разказ в разказа“ – в „разказа“ на лирическия говорител е вплетен „разказът“ на Калина. Този похват кара читателя да възприема историята като действително случила се, защото я „чува“ от героя, който лично е преживял събитията. А това го кара да съпреживее по-дълбоко чувствата и мислите на героите, да усети техните вълнения, мечти и скърби.
@bgmateriali.com
