Със сборника си „Диви разкази” Николай Хайтов се откроява в съвременната българска литература като оригинален писател, пресъздал редица художествени образи, чиито прототипове населяват Родопския регион. В своя среда или извън нея героите му запазват родопската си автентичност, но тя е връзката между национално и общочовешко в хуманните стойности на любовта и омразата. И разказът „Дервишово семе” изразява художествените тенденции на сборника „Диви разкази”.
В море от любов и омраза Николай Хайтов завързва възела между човека и рода в този разказ. Словото на заклинателя, на дервиша - на пазителя на рода, оживява със свещения глас на дедите в съзнанието на стария Асан Дервиш. И древният ритуал за продължение на наследствената родова верига привързва съдбата на последния кълн на Дервишовия род- внука Рамадан, към вечно живото дърво на традицията. В неговия корен е миналото на рода, а около него в кръг се въртят поколенията, подчинили раждането и смъртта, началото и края на земния си път на дълга и уважението към родовото право на традицията. Тя предопределя идването на човека на този свят. Животът му й принадлежи. Индивидът няма човешка стойност извън свещения кръговрат на родовия живот, който е приемствен като ценностна система и ритуал. Поколенията са привързани към родовото дърво на традицията с кръговратните течения на своя живот и човешко присъствие.
Думите на Хайтов: „Моите герои са обикновено хора първични, свежи, девствени, смели и благородни” се отнасят напълно до двамата главни герои - Рамадан и Силвина. Рамадан е човек с ярък характер, с голяма вътрешна сила, но авторът не го разкрива в романтична светлина, не го изобразява и без зли помисли като светец или „ангел безгрешен”.
В оригиналната, създаваща впечатление за автентичност, реч на разказвача драматичният конфликт сполучливо е назован „възел”. „Тоя възел да ти кажа, много отдалеч се завърза.” - така Рамадан започва своята интимно-лична изповед, чийто адресат, без да е поименно назован, става всеки читател. Това увеличава съпричастността му към станалото, въздейства при четенето на мисловната му дейност и допринася за емоционалното му приобщаване към съдбата на Рамадан и Силвина.
В разказа на Николай Хайтов „Дервишово семе” съдбата събира две деца, момче и момиче, които знаят защо са заедно, но все още са в детството си и природният закон за продължение на рода е неизпълним. Изборът на дядото наистина се оказва сполучлив. Те са щастливи един с друг. Детството им се насища с нещо ново и странно. Рамадан и Силвина продължават да си играят, но в същото време оставят за другите и особено за себе си илюзията, че живеят като мъж и жена. Какво друго, освен игра, е първата брачна нощ за тези деца? Наивен е опитът за измама, че момичето е станало жена. Родът все още не може да бъде продължен, защото законите на природата не са подвластни на законите на рода. Героят е разбрал, че: „Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза -не е никакъв мъж!”
Възвишен и чист е светът на влюбените. Светлината наоколо е и светлина в душата: „...старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите й - накичени от Силвина с разни цветове и билки, а пък джамчето на одаята плакнеше, бършеше три пъти на ден и в него утрин се оглеждаше и косата си разресваше.”
Оттук започва истинският разказ. Оттук са отправени и скритите послания на писателя. АЗ-повествованието не е случайно избран похват. Авторът сякаш изцяло се отъждествява със своите герои и разказва като собствено преживяване за чуждата съдба.
Летният ден е толкова дълъг, че влюбеният няма търпение слънцето да залезе: „...та ми идва да подскоча и да го брулна с кривака. И да го заровя в земята, повече да не излиза. Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея или пък да й раздухвам миглите.” Това е изповед на влюбеното му сърце, което не се интересува от суровите повели на рода. В този момент героят сякаш чува гласа на извисената си душа. Изживяно е опиянението от най-истинското сливане на двама души. Не е родово-семейно задължение, не е телесно-еротично привличане, а хармонично духовно единство. Любимата е почти обожествена - косите й са ту руси, ту „червеникави, като че греят”, ту „жълто злато като живо заиграваше по тях”. Един-единствен път спохожда такова чувство човека и остава завинаги. До края на дните си влюбеният го носи в най-скритите кътчета на душата си и то става част от неговата истинска същност.
Ето тази малка светла вселена в душите на влюбените разрушават Руфат и братята на Силвина. Отнемат хармонията в живота на Рамадан и Силвина, предопределят трагедията в тяхната съдба. Злото сякаш е победило доброто. Омраза и желание за мъст завладява душата на Рамадан. Честта му е потъпкана, а чувството за справедливост изисква възмездие, мъст за насилието. Непреодолял примитивното в себе си, Рамадан робува на старозаветното: „Око за око, зъб за зъб.” Празно и пусто е в ограбената му душа. Вместо светло опиянение, сега черна злоба е обсебила чувствата и мислите му. Невероятно силен е контрастът в душевните състояния - от светлината на небесното чувство до мрака на адовите бездни. Няма какво друго да крепи желанието за живот, освен злото. В него той вижда спасение: „...когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява.”
Когато злото се всели в човека, помислите стават страшни, нечовешки и жестоки: „ И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема, за да не умре веднага, да се мъчи. Как червата му ще влача по земята, ще ги тъпча с краката и с нокти ще ги късам... Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх.” Рамадан е на път да погуби душата си с тия мисли, защото звярът се е събудил в природата му и иска мъчителна и бавна смърт за онзи, който го е наранил. Но самото желание за мъст е пагубно за душата. Руфат сякаш съзнателно засилва тези страховити намерения : „ Около месец и нещо Силвина никому се не показа, че оня гад я беше дъвчил, бузите й беше сдъвчил като тесто, та не смееше да се покаже.” През малкото пенджерче успява да види Рамадан как Руфат „ подпираше брадата й с палци и като диво я захапваше..." Злото, споходило душата, ражда ново зло. Страданието е болезнено, а чувството за мъст - разрушително. Неизбежно идва и болестта: „...треска ме затресе и се разболях.”
Но Рамадан все не успява да осъществи жестоките си намерения. Най-напред, защото дете му се родило. После чака „да подрасне детето, да го отбие майка му”. После - „да проходи”. А докато проходи, и Силвина - „и тя с дете на ръце!” Нов живот е създаден. Той потиска отмъстителните страсти на душата. Красивата светлина на чувството измества мрачните помисли. Ще възкръсне любовта, но вече в друг порядък. Не за да създава семейство, то вече е създадено, а за да спаси човека от звяра в душата му. Женят го, родът продължава да подрежда живота на Рамадан по своите закони. Но авторът не споменава даже и името на жената. Тя е продължила рода, дала е така жадуваните от дядото внуци, но не е обичаната жена. За децата също не се споменава почти нищо. Знаем само, че са се изпоженили и имат свои деца. Значи родът е продължен. Дервишовото семе е опазено, но сърцето е останало извън емоционалния уют на дома. То остава завинаги при Силвина, при любимата - единствено обичаната в живота жена.
Възмездие има, но то не е акт на жестоко лично отмъщение. Съдбата наказва Руфат:„...взеха му касапницата и това го още смачка. Като не можеше с друго чивия да избие, и тая чивия взе да избива с ракия. Резна го тая ракия в гръбнака и го тръшна на легло.” Злите мисли, носени дълго в душата на Рамадан, наказват и него. Силвина е съпруга на Руфат. Тя не прекрачва границата между реалното човешко чувство и нравствения закон за чест и вярност: „Ако той беше звяр, не ставай и ти!”. Друго е разбирането за любовта. Силвина е превъзмогнала личното си страдание и чуждата болка не може да изкупи преживяното от нея през целия живот. А Рамадан все още не е готов да обича неприятеля си и да се моли за него. Далеч е той от всеопрощаващата любов на Силвина, макар че и в неговото съзнание мисълта за отмъщение е вече грешна. Над омразата и жаждата за мъст е истинският път за душата, който спасява човека от злото и греха.
Николай Хайтов превръща разказа си „Дервишово семе” в лирична песен за една любов, започнала като шеговита игра и превърнала се последователно в любов-страдание и любов-всеотдайност. В него той проправя път към голямото и красиво сърце на човека от Родопа планина, но и път към общочовешкото в любовта и омразата. Любовта на Рамадан към Силвина нравствено пречиства душата му и той преодолява злото в себе си. Любовта го прави силен и вътрешно свободен да погледне отстрани страшния „възел” на съдбата си. Героят на Хайтов открива в нравственото милосърдие истината за човешката природа, застанала на кръстопътя на родовия закон и любовта.
@bgmateriali.com
