МЪЖКИ ВРЕМЕНА
На ония години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката
ми лаеше на гърбината, в пояса - нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а
ливорверът - ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че не си поплювам, та щом
някой се наканеше да си краде жена - викаха мене. Жененето не ставаше тогава с
кандърми - в ония мъжки времена.
Имах един комшия, харесал бе в Настан една жена, та ме веднъж извика той:
- Казвай какво ще искаш, за да я докараме до свадба!
- Дай - викам - на троица по 100 лева, 200 лева отделно за пиене, та всичко 500,
и свадбата ти е готова.
Съгласи се и след някой ден отидохме в Настан. Трима нови хора влезнахме в
селото и се позна. Казали на момата: "Тъй и тъй, ще те крадат!" - и момата не
излиза. Брат й заредил пушката: "Нека ми дойдат, рекъл, ще им сдупча тиквите!"
Бре, чакахме ден, чакахме два - не излиза.
На третия ден - аратличе имам едно в Настан, Шукри, дойде и ми рече: "Отидоха,
кай, да орат в Блатнище. Стягай се!" "Ами момата?" "Момата, кай, отиде и тя."
Още по-хубаво! Там е кър и няма кой да я спасява. Вярно, брат й не е лесен, но
той е сам, а ние - трима.
Взехме вино, ракия и се отнесохме и ние към Блатнище. Ту в път, ту под път -
прислонихме се до една воденица, под едни високи ели и зачакахме. Нивата -
близо, вижда се как орат момата и братът. "Дайте, викам, да попием ракия, докато
стане пладнина, тогава момата ще дойде да напои воловете и ще я хванем."
Викам си тъй, ама друго се случи. Видяло ни някакво козарче, че се тулиме край
нивата, възкачило се на една борика и вика, та червата си дере:
- Е-е-е-й, аго Шебане! (И оня викаха Шебан, както и мене.) Хора, вика, има в
дерето, ще крадат сестра ти, хора има-а-а!
Викам на моите:
- Втасахме я! Хайде да излизаме!
Брат й, като ни видя, приготви се. Откачи брадвата от сливата, бутна сестра си
зад него и се развика:
- Вървете си кой откъде е дошел, че майките ще ви разплача! - И взе да хвърля
камъни въз нас да го не наближаваме. Той си хвърля, ние си вървим, вървим и му
викам:
- Адаш, куртулисване от тая работа няма! Ако е за разплакване на майки - аз съм
по-ербап! Пусни, викам, брадвата и си гледай работата, пък сестра ти ние на лошо
място няма да я водим, ще я водим в град!
- Назад! - вика. - Ще ви пръсна тиквите!
Ония, моите аркадаше, стрепераха баджаците, ама я не спирам. Едната ми ръка на
ножа, другата - на ливорвера. Викам:
- Ако е за трошене на тикви, сине майчин, хайде да ги трошим! - И са пуснах да
го хвана, а пък той махна с балтията и щеше да ме е съсякъл, ако не подрипнах
настрана, та ме закачи само в ръката, ей на това място, под лакътя. Съсече ми
доламата и - до половина месото. Отмаля ми, значи, ръката, лявата ръка. Хванах
го тогава с дясната за врата и с хващането го зарових в земята. Кораво бях
тогава, яко и където хванех - не прощавах. Подлегнах го с коляното, пък със
здравата ръка догребах едно дърво, та го бриснах по главата и му я обелих. Одрах
му я отгоре, от върха до челото. Сетне му разпасах пояса, изправихме го до една
борика и го вързах да не шава, а и раната вързахме с пояса, курдисахме го като с
чалма. Тогава чак се огледахме и видяхме, че сестра му избягала. Докато ние сме
се разправяли - фукнала - върви я гони. Ами сега? Викам на младоженика:
- Бе ти кьорав ли си бе, мамицата ти, къде са ти очите?
Нейсе, ровнахме насам-нататък и я хванахме в едни габри: легнало, закачулило се
с фереджето - лежи си и мълчи. Рипнахме въз нея, рипна и тя и взе да се бори.
Ние трима, тя - една и бая-бая ни развъртя. Но я хванахме за плитките и -
клекна. Заведохме я на нивата при брат й, а пък той ни се моли.
- Пуснете ме - кай - да си вървя! Пуснете ме, че ми е лошо, не ме оставяйте тука
да умирам на тая борика!
И ние взехме, че го пуснахме. Съжалихме го. Че като рече тоя мъж: дръжте ма,
ноги - ако си вятър, стигни го. Забрави и орало, и сестра, и всичко. Резна се в
дерето и се загуби.
- Хайде - викам на невестата - хайде сега, чоджум, да вървиш с нас да те
направим ей на тоя апапин жена.
- На тоя ли, дето не си е още обрисал лигите? Птю-ю-ю-ю-ю! - и плю въз него. -
Никогаш няма - кай - да стана негова жена!
Нахвърлихме се пак въз нея и я завлякохме нагоре въз баира, но тя не иска да
върви. Имаше ситни плитки - половината й ги отмъкнахме, но тя се дърпа и не ще.
Най-сетне я нарамихме кой за крак, кой за ръка - и я отнесохме в Джингов азмак
тъй - наръки, наноги. Я бех краднало и други жени, ама такова женище не бех
виждало: хем силно, хем инатин, развито и на кокал, и на снага, да не приказваме
за ей тука, за отпред: такова нещо, агов, бесно, та буйно, да се не нагледаш и
настишкаш.
Откъм гората възвихме към Грохотно. Очаквах брата й, като си отиде, да ни
подгони и с други хора, та вместо по пътя за Дьовлен - обратно. Спряхме да я
носим. Уморихме се. Взехме да я влачим, та шалварете й станаха като листница. По
едно време младоженикът вика:
- Да я пуснем бе! Това е звяр, а не жена!
- Дръжте я, верицата ти! Искаш да я оставим, за да се каже сетне, че ни е
надвила?
И пак надолу, надолу, та до Грохотенската река. Трябваше да минем реката, та
сетне да възвием през Хамамбунар за Дьовлен. Да я минем, ама как? Реката
придошла буйна, та мътна - ври! Има мост, ама е чак в селото, не е като за нас.
Щем не щем, трябваше да я бъркаме. Ония помагачи, двамата, не се съгласиха с нас
и се върнаха - видя им се реката страшна. Жената, и тя се тегли, и тя не ще сама
да бърка в реката. Рекох тогава на младоженика:
- Хвърляй я на гръб!
Хубаво, ама тя висока, а пък той едвам до шията й стига, как да я "хвърли"?
Викам му тогава:
- Клекни бе, клекни да те яхне!
Клекна той, ама тя пък не ще. Помъчих се да я бутна върху него, ама с една ръка
- не мога. Вкопала ногите - не мърда! Взех тогава в ръката ножа и го впрях на
гърдите й:
- Ей сегинка - викам - ще ти смукна кръвчицата! - Я понатискам ножа, тя се
понавива, я впирам, тя се понавива, докато легна на гърба на младоженеца и той я
поднесе към водата. Нямаше как - улови го за врата.
- Цепи! - викам му на оня. - И се не обръщай, яз ще я държа за краката!
Повърва оня, повървя и току се резна в някаква си дупка и се изгуби в мътнинето.
С него - жената. Чорапите й само останаха в ръката. "Брех! Отиде - викам си -
хубавата невестица!" Жулнах се тогава във водата. Я съм дългач и плавам, водата
ма не плаши, ама тая вода не е като вода, а мешано с камънак и дърво -
страхотия! Едно се впряло в корема ми, друго та ударило в рамото, трето в
ребрата се престъргало - себе си ли, другите ли да спасяваш? Хайде, с две ръце
да бях, ами то с една! С една - с една: улових жената за ногата - със зъбите, не
с ръка - с ръката хванах някакъв корен и по него - на брега. Два часа дума не
можем да продумаме, сини-посинели - занемели! И тая работа на месечина става.
Бъхтането с брата стана по пладнина, гоненето из гората, хващането на жената -
докато да зайде слънце, а по месечина - другото.
Седяхме каквото седяхме.
- Ставайте - казвам - да вървим!
Пък тя, жената, вика:
- Оттука нагоре не отивам! По-добре удавете ме в реката!
Започвам с хубавко:
- Хайде мари, Емине, недей се впира! Хайде, докато те молим с хубаво!
Не, та не! Имам, кай, брат, разбойник в Драма, той с лири ще те накичи, ако му
заръчам, пусни ме, за тоя не ща да се оженя, пусни ме!
Младоженецът, уплашен, седи и чака. Гледа ме в очите.
- Ставай - казах, - ще те оженим! Ето ти го юнака!
- Не ща ти юнака, пусни ме! Тука умирам, ала не мърдам!
Хванах ливорвера и го впрях в нея:
- Осем убийства имам, ти ще си, казвам, деветото! Осем убийства - ти деветото,
ако не станеш ей сега и да вървиш!
Сепна се тая жена и стана. Вървяхме, вървяхме - зазори се. Гледам, преваляме
Хамамбунар и слизаме низ Криво било за Дьовлен. Цяла нощ сме ходили с път и без
път, по папратища и през шума, превъртели сме се като през дарак, та здраво
парцалче не е останало. Хайде - ние си можем и без парцали и без гащи, ами нея
как да я представим в града? Викам на младоженика:
-Я ти върви да й вземеш дрехи да я не въвеждаме такава листница в Дьовлен!
Пък той ма тегли настрана и вика:
- Бива, ами остави ни малко, манечко да се понагалим, че белким стане по-кротка!
- Бива - рекох.
Повървяхме, повървяхме и аз почнах да си разпасвам пояса.
- Карайте - викам - напред, пък я ще остана малко по себе си!
Те подминаха, я останах. Ама ги наблюдавам. Запряха се по едно време на
пътеката, а комшията й рече нещо и я препъна. Хвърли се връз нея и взе ногите й
да разпилява, ама и тя мирна не седи, като ги сви, че като ги перна напред и
младоженикът се претърколи два ли, три ли пъти - не мога да кажа. А бе,
алънкоолу, една работа като не ти е работа, защо я барем захващаш. Настигнах ги
и тръгнахме. Изпратих комшията за дрехи, пък ние с Емине спряхме току над
Дьовлен да почакаме за дрехите. Впули се тогава в мене:
- Защо ма - кай - даваш на оня лигльо да ма лигави? Не ща го за мъж. Тука
умирам, в Дьовлен не отивам!
- Ще дойдеш - викам, - ще дойдеш! На мене пари са ми броили!
- Ако ти е за пари - вика Емине, - брата ми с алтъни ще те покрие, пусни ма само
да си ида!
- Пред думата ми - викам - алтъните пара не правят! Ще вървиш!
- С тебе - кай - ще дойда не в Дьовлен, а през море, ама с него - не!
Бре-е-е, накъде вървеше, накъде взе, че са изгърби!
Жена си имам в къщи, вярно, ама тая - жена и половина, бяла като мляко, очите й
те режат като с нож, а гърдите й - фурна, мили брате - хвърляй сурово тесто,
печи хляб и яж.
- Искаш ли? - вика. Ето ма!
И тогава, грях-хаир - побарах я на поляната в единия край, та сме се запрели чак
в другия. Права билка, да ти кажа, не остана! Викам си: "Дотук - баш! Ами сега?
Взема ли я - посрамявам си занаята! Не я ли взема - право в сърцето я ранявам!"
Тя усети, че съм надве.
- Нали с тебе ще вървим? - пита, заковала ма с очите.
Вкара ми сърцето под четал, жената с жена! В такова време ти се ще да имаш две
сърца - едно за чест, друго за мерак, - а то, опустялото - едно: разсечи го,
разкъсай го - пак едно!
Хвърлих го на чест и рекох:
- Няма да е с мене, а с него!... Няма как.
Викна тя:
- Няма да е се него!
- С него ще е! - рекох.
- Няма да е! - И фукна да бяга... Както са гледахме в очите - фукна. Хвърлих се
на корем и я вкопчих за петата. Не ми даде време нито да шавна, нито да стана -
заигра като вихрушка, въртя, сука, влачи ме по камъните и по тревите, овърша тая
сиромах жена цял харман, но я съм се вкопчил като кука за петата и я не пускам.
Препъна се най-сетне и падна - с бяла пяна на устата. Понатъртих се и аз, но
нямаше как.
Починахме си, поседяхме, че й викам:
- Ще вървиш ли сега?
- Оставям се - вика - на ръцете ти!
Сетне дойде и оня, облякохме я и тръгнахме за Дьовлен. Трябваше да минем моста
над реката и дето се вика, ше си бъдем у дома. Свършихме я, значи, както трябва,
кеф ми става, та ми се допява...
А то - само е било до песни...
Таман наближаваме моста, и нещо закачулено изрипна и ревна:
- Стой! Разплаках ли мамка ви!
Видех масур на пушка, амен, амен на десет, повече нямаше крачки. Видех и една
вързана глава и са досетих, че е брат й. Знаел, че за Дьовлен няма през къде да
се влезе, и ни дочакал там, под моста на реката. Моят комшия, като разбра каква
е работата, вървеше зад мене - дялна се под синора, в повита, и отгърмя, а пък я
се намерих по средата на пътя. Едната ми ръка - вързана, ливорверът - в пояса на
дъното, докато бръкнеш за него, оня с маузера ще та свърши.
- Да не си шавнал! - вика братът и тръгва към мене да лови сестра си...
Маузерчето - в мене! И тогава, агов, тебе лъжа, мене истина, тая негова
сестрица, дето цяла нощ я влачихме и парцалосвахме, шавна изведнъж и - от тая ми
страна, дето беше - намери се отпред. Сама! Хванах я със здравата ръка за кръста
и викам тогава на брата й:
- Хай си прекрачил една крачка, хай съм се хвърлил със сестра ти в реката! - А
реката - кипнала под мене, страхотия!
Заковах го и - заднем, заднем - тръгнах по моста. Сестра му съм я вкопчил, не я
пущам, държа я, а той ме гледа и нито да ме гони, нито да ме стреля... Тогава
съм видял човек като мум, като свещ! Капчица кръвчица не остана в лицето му!
Поседя вдървен, а че хвърли пушката, хвана се за очите и - заплака. Мъж не бех
видело да плаче - видех... Идеше ми да се върна, да си му дам сестрата, ала тия
работи не стават тъй: едно е да ти се иска, друго е да може, а пък трето и
четвърто да го направиш.
Тъй я доведохме в Дьовлен. И право при Ходжата да ги венчае. Ходжата я пита:
- Зимаш ли го, мари, тоя мъж?
- Не ща го! - вика.
- Брей, че корава жена - развика се и ходжата, - направили сте я листница и пак
не ще. Я - вика, - Шебане, да я заведете в гората пак, да поседи с елите сама,
та белким й дойде ума в главата!
Сепна се тогава жената и - втаса. Венчаха ги...
Питам: " Сетне, аго Шебане, какво стана?"
... Сетне се водиха два месеца и кусур да имаше, повече не беше. Веднъж тя вика
на мойта жена: "Яла, анайко, да ма изведеш да сея царевица в градината, да ми
покажеш, че я не зная как се сее царевицата." Мъжът й я пуснал (дотогава не беше
я пущал) и отидоха с моята жена да й покаже как се сее царевицата. Отидоха,
жената са върна, оная, настанката, са не върна - откачила през реката и право в
селото си отишла.
Сетне ми проводи и хабер да отида да говорим. Отидох и ми рече "Разведи ма с оня
лигльо, ще ти дам каквото ищеш." Питам я: "Какво ще ми дадеш?" "Ще ти дам две
лири, ще ти дам и шаяк за три чифта навои, една фаша за цървули ..." Е, тъй ми
рече. "Щом е тъй - викам, - може. Смятай работата за опечена."
Върнах се тогава в Дьовлен и награбих комшията. "Що я не зарежеш - викам му, -
това жена да ти е, та каквото и да правиш. Трябва, ако искаш да ти е жена, пак
да я крадеме, както сме я крали." "Дума да не става - уплаши се той - такова
нещо не повтарям, та ако ще би да си остана без жена през цял живот." "Щом е тъй
- викам му, - остави я, пък ще ти откраднем друга, по-кротка, живот ще живееш!"
- Колко ще ми искаш - вика - тоя път?
- На трима по сто - триста, двеста за пиене, та всичко петстотин.
- Дадено - вика. - Върви кажи на оная, бясната, че не я ща!
- Няма какво да й казвам, ще дойдеш с мене да отидем в Настан да ви разостави
ходжата, че да си гледаш кефа! - Отидохме в Настан, разведоха го, сетне му
взехме друга една, крадохме я, ама не такава кражба, каквато бе първата: като я
побарахме за плитките, и втаса...
Пък оная ми си даде двете лири и всичко там, каквото беше казала... Много жени
съм влачил, ама тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където да я
побараш - жена и артисва!
... Още я помня и съжалявам. Ама нали ти казах: едно е да ти се иска, друго е да
можеш, а пък трето и четвърто - да го направиш.
@bgmateriali.com
