МЪЖКИ ВРЕМЕНА

На ония години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката

ми лаеше на гърбината, в пояса - нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а

ливорверът - ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че не си поплювам, та щом

някой се наканеше да си краде жена - викаха мене. Жененето не ставаше тогава с

кандърми - в ония мъжки времена.

Имах един комшия, харесал бе в Настан една жена, та ме веднъж извика той:

- Казвай какво ще искаш, за да я докараме до свадба!

- Дай - викам - на троица по 100 лева, 200 лева отделно за пиене, та всичко 500,

и свадбата ти е готова.

Съгласи се и след някой ден отидохме в Настан. Трима нови хора влезнахме в

селото и се позна. Казали на момата: "Тъй и тъй, ще те крадат!" - и момата не

излиза. Брат й заредил пушката: "Нека ми дойдат, рекъл, ще им сдупча тиквите!"

Бре, чакахме ден, чакахме два - не излиза.

На третия ден - аратличе имам едно в Настан, Шукри, дойде и ми рече: "Отидоха,

кай, да орат в Блатнище. Стягай се!" "Ами момата?" "Момата, кай, отиде и тя."

Още по-хубаво! Там е кър и няма кой да я спасява. Вярно, брат й не е лесен, но

той е сам, а ние - трима.

Взехме вино, ракия и се отнесохме и ние към Блатнище. Ту в път, ту под път -

прислонихме се до една воденица, под едни високи ели и зачакахме. Нивата -

близо, вижда се как орат момата и братът. "Дайте, викам, да попием ракия, докато

стане пладнина, тогава момата ще дойде да напои воловете и ще я хванем."

Викам си тъй, ама друго се случи. Видяло ни някакво козарче, че се тулиме край

нивата, възкачило се на една борика и вика, та червата си дере:

- Е-е-е-й, аго Шебане! (И оня викаха Шебан, както и мене.) Хора, вика, има в

дерето, ще крадат сестра ти, хора има-а-а!

Викам на моите:

- Втасахме я! Хайде да излизаме!

Брат й, като ни видя, приготви се. Откачи брадвата от сливата, бутна сестра си

зад него и се развика:

- Вървете си кой откъде е дошел, че майките ще ви разплача! - И взе да хвърля

камъни въз нас да го не наближаваме. Той си хвърля, ние си вървим, вървим и му

викам:

- Адаш, куртулисване от тая работа няма! Ако е за разплакване на майки - аз съм

по-ербап! Пусни, викам, брадвата и си гледай работата, пък сестра ти ние на лошо

място няма да я водим, ще я водим в град!

- Назад! - вика. - Ще ви пръсна тиквите!

Ония, моите аркадаше, стрепераха баджаците, ама я не спирам. Едната ми ръка на

ножа, другата - на ливорвера. Викам:

- Ако е за трошене на тикви, сине майчин, хайде да ги трошим! - И са пуснах да

го хвана, а пък той махна с балтията и щеше да ме е съсякъл, ако не подрипнах

настрана, та ме закачи само в ръката, ей на това място, под лакътя. Съсече ми

доламата и - до половина месото. Отмаля ми, значи, ръката, лявата ръка. Хванах

го тогава с дясната за врата и с хващането го зарових в земята. Кораво бях

тогава, яко и където хванех - не прощавах. Подлегнах го с коляното, пък със

здравата ръка догребах едно дърво, та го бриснах по главата и му я обелих. Одрах

му я отгоре, от върха до челото. Сетне му разпасах пояса, изправихме го до една

борика и го вързах да не шава, а и раната вързахме с пояса, курдисахме го като с

чалма. Тогава чак се огледахме и видяхме, че сестра му избягала. Докато ние сме

се разправяли - фукнала - върви я гони. Ами сега? Викам на младоженика:

- Бе ти кьорав ли си бе, мамицата ти, къде са ти очите?

Нейсе, ровнахме насам-нататък и я хванахме в едни габри: легнало, закачулило се

с фереджето - лежи си и мълчи. Рипнахме въз нея, рипна и тя и взе да се бори.

Ние трима, тя - една и бая-бая ни развъртя. Но я хванахме за плитките и -

клекна. Заведохме я на нивата при брат й, а пък той ни се моли.

- Пуснете ме - кай - да си вървя! Пуснете ме, че ми е лошо, не ме оставяйте тука

да умирам на тая борика!

И ние взехме, че го пуснахме. Съжалихме го. Че като рече тоя мъж: дръжте ма,

ноги - ако си вятър, стигни го. Забрави и орало, и сестра, и всичко. Резна се в

дерето и се загуби.

- Хайде - викам на невестата - хайде сега, чоджум, да вървиш с нас да те

направим ей на тоя апапин жена.

- На тоя ли, дето не си е още обрисал лигите? Птю-ю-ю-ю-ю! - и плю въз него. -

Никогаш няма - кай - да стана негова жена!

Нахвърлихме се пак въз нея и я завлякохме нагоре въз баира, но тя не иска да

върви. Имаше ситни плитки - половината й ги отмъкнахме, но тя се дърпа и не ще.

Най-сетне я нарамихме кой за крак, кой за ръка - и я отнесохме в Джингов азмак

тъй - наръки, наноги. Я бех краднало и други жени, ама такова женище не бех

виждало: хем силно, хем инатин, развито и на кокал, и на снага, да не приказваме

за ей тука, за отпред: такова нещо, агов, бесно, та буйно, да се не нагледаш и

настишкаш.

Откъм гората възвихме към Грохотно. Очаквах брата й, като си отиде, да ни

подгони и с други хора, та вместо по пътя за Дьовлен - обратно. Спряхме да я

носим. Уморихме се. Взехме да я влачим, та шалварете й станаха като листница. По

едно време младоженикът вика:

- Да я пуснем бе! Това е звяр, а не жена!

- Дръжте я, верицата ти! Искаш да я оставим, за да се каже сетне, че ни е

надвила?

И пак надолу, надолу, та до Грохотенската река. Трябваше да минем реката, та

сетне да възвием през Хамамбунар за Дьовлен. Да я минем, ама как? Реката

придошла буйна, та мътна - ври! Има мост, ама е чак в селото, не е като за нас.

Щем не щем, трябваше да я бъркаме. Ония помагачи, двамата, не се съгласиха с нас

и се върнаха - видя им се реката страшна. Жената, и тя се тегли, и тя не ще сама

да бърка в реката. Рекох тогава на младоженика:

- Хвърляй я на гръб!

Хубаво, ама тя висока, а пък той едвам до шията й стига, как да я "хвърли"?

Викам му тогава:

- Клекни бе, клекни да те яхне!

Клекна той, ама тя пък не ще. Помъчих се да я бутна върху него, ама с една ръка

- не мога. Вкопала ногите - не мърда! Взех тогава в ръката ножа и го впрях на

гърдите й:

- Ей сегинка - викам - ще ти смукна кръвчицата! - Я понатискам ножа, тя се

понавива, я впирам, тя се понавива, докато легна на гърба на младоженеца и той я

поднесе към водата. Нямаше как - улови го за врата.

- Цепи! - викам му на оня. - И се не обръщай, яз ще я държа за краката!

Повърва оня, повървя и току се резна в някаква си дупка и се изгуби в мътнинето.

С него - жената. Чорапите й само останаха в ръката. "Брех! Отиде - викам си -

хубавата невестица!" Жулнах се тогава във водата. Я съм дългач и плавам, водата

ма не плаши, ама тая вода не е като вода, а мешано с камънак и дърво -

страхотия! Едно се впряло в корема ми, друго та ударило в рамото, трето в

ребрата се престъргало - себе си ли, другите ли да спасяваш? Хайде, с две ръце

да бях, ами то с една! С една - с една: улових жената за ногата - със зъбите, не

с ръка - с ръката хванах някакъв корен и по него - на брега. Два часа дума не

можем да продумаме, сини-посинели - занемели! И тая работа на месечина става.

Бъхтането с брата стана по пладнина, гоненето из гората, хващането на жената -

докато да зайде слънце, а по месечина - другото.

Седяхме каквото седяхме.

- Ставайте - казвам - да вървим!

Пък тя, жената, вика:

- Оттука нагоре не отивам! По-добре удавете ме в реката!

Започвам с хубавко:

- Хайде мари, Емине, недей се впира! Хайде, докато те молим с хубаво!

Не, та не! Имам, кай, брат, разбойник в Драма, той с лири ще те накичи, ако му

заръчам, пусни ме, за тоя не ща да се оженя, пусни ме!

Младоженецът, уплашен, седи и чака. Гледа ме в очите.

- Ставай - казах, - ще те оженим! Ето ти го юнака!

- Не ща ти юнака, пусни ме! Тука умирам, ала не мърдам!

Хванах ливорвера и го впрях в нея:

- Осем убийства имам, ти ще си, казвам, деветото! Осем убийства - ти деветото,

ако не станеш ей сега и да вървиш!

Сепна се тая жена и стана. Вървяхме, вървяхме - зазори се. Гледам, преваляме

Хамамбунар и слизаме низ Криво било за Дьовлен. Цяла нощ сме ходили с път и без

път, по папратища и през шума, превъртели сме се като през дарак, та здраво

парцалче не е останало. Хайде - ние си можем и без парцали и без гащи, ами нея

как да я представим в града? Викам на младоженика:

-Я ти върви да й вземеш дрехи да я не въвеждаме такава листница в Дьовлен!

Пък той ма тегли настрана и вика:

- Бива, ами остави ни малко, манечко да се понагалим, че белким стане по-кротка!

- Бива - рекох.

Повървяхме, повървяхме и аз почнах да си разпасвам пояса.

- Карайте - викам - напред, пък я ще остана малко по себе си!

Те подминаха, я останах. Ама ги наблюдавам. Запряха се по едно време на

пътеката, а комшията й рече нещо и я препъна. Хвърли се връз нея и взе ногите й

да разпилява, ама и тя мирна не седи, като ги сви, че като ги перна напред и

младоженикът се претърколи два ли, три ли пъти - не мога да кажа. А бе,

алънкоолу, една работа като не ти е работа, защо я барем захващаш. Настигнах ги

и тръгнахме. Изпратих комшията за дрехи, пък ние с Емине спряхме току над

Дьовлен да почакаме за дрехите. Впули се тогава в мене:

- Защо ма - кай - даваш на оня лигльо да ма лигави? Не ща го за мъж. Тука

умирам, в Дьовлен не отивам!

- Ще дойдеш - викам, - ще дойдеш! На мене пари са ми броили!

- Ако ти е за пари - вика Емине, - брата ми с алтъни ще те покрие, пусни ма само

да си ида!

- Пред думата ми - викам - алтъните пара не правят! Ще вървиш!

- С тебе - кай - ще дойда не в Дьовлен, а през море, ама с него - не!

Бре-е-е, накъде вървеше, накъде взе, че са изгърби!

Жена си имам в къщи, вярно, ама тая - жена и половина, бяла като мляко, очите й

те режат като с нож, а гърдите й - фурна, мили брате - хвърляй сурово тесто,

печи хляб и яж.

- Искаш ли? - вика. Ето ма!

И тогава, грях-хаир - побарах я на поляната в единия край, та сме се запрели чак

в другия. Права билка, да ти кажа, не остана! Викам си: "Дотук - баш! Ами сега?

Взема ли я - посрамявам си занаята! Не я ли взема - право в сърцето я ранявам!"

Тя усети, че съм надве.

- Нали с тебе ще вървим? - пита, заковала ма с очите.

Вкара ми сърцето под четал, жената с жена! В такова време ти се ще да имаш две

сърца - едно за чест, друго за мерак, - а то, опустялото - едно: разсечи го,

разкъсай го - пак едно!

Хвърлих го на чест и рекох:

- Няма да е с мене, а с него!... Няма как.

Викна тя:

- Няма да е се него!

- С него ще е! - рекох.

- Няма да е! - И фукна да бяга... Както са гледахме в очите - фукна. Хвърлих се

на корем и я вкопчих за петата. Не ми даде време нито да шавна, нито да стана -

заигра като вихрушка, въртя, сука, влачи ме по камъните и по тревите, овърша тая

сиромах жена цял харман, но я съм се вкопчил като кука за петата и я не пускам.

Препъна се най-сетне и падна - с бяла пяна на устата. Понатъртих се и аз, но

нямаше как.

Починахме си, поседяхме, че й викам:

- Ще вървиш ли сега?

- Оставям се - вика - на ръцете ти!

Сетне дойде и оня, облякохме я и тръгнахме за Дьовлен. Трябваше да минем моста

над реката и дето се вика, ше си бъдем у дома. Свършихме я, значи, както трябва,

кеф ми става, та ми се допява...

А то - само е било до песни...

Таман наближаваме моста, и нещо закачулено изрипна и ревна:

- Стой! Разплаках ли мамка ви!

Видех масур на пушка, амен, амен на десет, повече нямаше крачки. Видех и една

вързана глава и са досетих, че е брат й. Знаел, че за Дьовлен няма през къде да

се влезе, и ни дочакал там, под моста на реката. Моят комшия, като разбра каква

е работата, вървеше зад мене - дялна се под синора, в повита, и отгърмя, а пък я

се намерих по средата на пътя. Едната ми ръка - вързана, ливорверът - в пояса на

дъното, докато бръкнеш за него, оня с маузера ще та свърши.

- Да не си шавнал! - вика братът и тръгва към мене да лови сестра си...

Маузерчето - в мене! И тогава, агов, тебе лъжа, мене истина, тая негова

сестрица, дето цяла нощ я влачихме и парцалосвахме, шавна изведнъж и - от тая ми

страна, дето беше - намери се отпред. Сама! Хванах я със здравата ръка за кръста

и викам тогава на брата й:

- Хай си прекрачил една крачка, хай съм се хвърлил със сестра ти в реката! - А

реката - кипнала под мене, страхотия!

Заковах го и - заднем, заднем - тръгнах по моста. Сестра му съм я вкопчил, не я

пущам, държа я, а той ме гледа и нито да ме гони, нито да ме стреля... Тогава

съм видял човек като мум, като свещ! Капчица кръвчица не остана в лицето му!

Поседя вдървен, а че хвърли пушката, хвана се за очите и - заплака. Мъж не бех

видело да плаче - видех... Идеше ми да се върна, да си му дам сестрата, ала тия

работи не стават тъй: едно е да ти се иска, друго е да може, а пък трето и

четвърто да го направиш.

Тъй я доведохме в Дьовлен. И право при Ходжата да ги венчае. Ходжата я пита:

- Зимаш ли го, мари, тоя мъж?

- Не ща го! - вика.

- Брей, че корава жена - развика се и ходжата, - направили сте я листница и пак

не ще. Я - вика, - Шебане, да я заведете в гората пак, да поседи с елите сама,

та белким й дойде ума в главата!

Сепна се тогава жената и - втаса. Венчаха ги...

Питам: " Сетне, аго Шебане, какво стана?"

... Сетне се водиха два месеца и кусур да имаше, повече не беше. Веднъж тя вика

на мойта жена: "Яла, анайко, да ма изведеш да сея царевица в градината, да ми

покажеш, че я не зная как се сее царевицата." Мъжът й я пуснал (дотогава не беше

я пущал) и отидоха с моята жена да й покаже как се сее царевицата. Отидоха,

жената са върна, оная, настанката, са не върна - откачила през реката и право в

селото си отишла.

Сетне ми проводи и хабер да отида да говорим. Отидох и ми рече "Разведи ма с оня

лигльо, ще ти дам каквото ищеш." Питам я: "Какво ще ми дадеш?" "Ще ти дам две

лири, ще ти дам и шаяк за три чифта навои, една фаша за цървули ..." Е, тъй ми

рече. "Щом е тъй - викам, - може. Смятай работата за опечена."

Върнах се тогава в Дьовлен и награбих комшията. "Що я не зарежеш - викам му, -

това жена да ти е, та каквото и да правиш. Трябва, ако искаш да ти е жена, пак

да я крадеме, както сме я крали." "Дума да не става - уплаши се той - такова

нещо не повтарям, та ако ще би да си остана без жена през цял живот." "Щом е тъй

- викам му, - остави я, пък ще ти откраднем друга, по-кротка, живот ще живееш!"

- Колко ще ми искаш - вика - тоя път?

- На трима по сто - триста, двеста за пиене, та всичко петстотин.

- Дадено - вика. - Върви кажи на оная, бясната, че не я ща!

- Няма какво да й казвам, ще дойдеш с мене да отидем в Настан да ви разостави

ходжата, че да си гледаш кефа! - Отидохме в Настан, разведоха го, сетне му

взехме друга една, крадохме я, ама не такава кражба, каквато бе първата: като я

побарахме за плитките, и втаса...

Пък оная ми си даде двете лири и всичко там, каквото беше казала... Много жени

съм влачил, ама тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където да я

побараш - жена и артисва!

... Още я помня и съжалявам. Ама нали ти казах: едно е да ти се иска, друго е да

можеш, а пък трето и четвърто - да го направиш.