Едно сърце за чест, едно за мерак: разказът „Мъжки времена“ от Николай Хайтов, пълен текст
Зареждане на оценките…
МЪЖКИ ВРЕМЕНА
На ония години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката
ми лаеше на гърбината, в пояса - нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а
ливорверът - ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че не си поплювам, та щом
някой се наканеше да си краде жена - викаха мене. Жененето не ставаше тогава с
кандърми - в ония мъжки времена.
Имах един комшия, харесал бе в Настан една жена, та ме веднъж извика той:
- Казвай какво ще искаш, за да я докараме до свадба!
- Дай - викам - на троица по 100 лева, 200 лева отделно за пиене, та всичко 500,
и свадбата ти е готова.
Съгласи се и след някой ден отидохме в Настан. Трима нови хора влезнахме в
селото и се позна. Казали на момата: "Тъй и тъй, ще те крадат!" - и момата не
излиза. Брат й заредил пушката: "Нека ми дойдат, рекъл, ще им сдупча тиквите!"
Бре, чакахме ден, чакахме два - не излиза.
На третия ден - аратличе имам едно в Настан, Шукри, дойде и ми рече: "Отидоха,
кай, да орат в Блатнище. Стягай се!" "Ами момата?" "Момата, кай, отиде и тя."
Още по-хубаво! Там е кър и няма кой да я спасява. Вярно, брат й не е лесен, но
той е сам, а ние - трима.
Взехме вино, ракия и се отнесохме и ние към Блатнище. Ту в път, ту под път -
прислонихме се до една воденица, под едни високи ели и зачакахме. Нивата -
близо, вижда се как орат момата и братът. "Дайте, викам, да попием ракия, докато
стане пладнина, тогава момата ще дойде да напои воловете и ще я хванем."
Викам си тъй, ама друго се случи. Видяло ни някакво козарче, че се тулиме край
нивата, възкачило се на една борика и вика, та червата си дере:
- Е-е-е-й, аго Шебане! (И оня викаха Шебан, както и мене.) Хора, вика, има в
дерето, ще крадат сестра ти, хора има-а-а!
Викам на моите:
- Втасахме я! Хайде да излизаме!
Брат й, като ни видя, приготви се. Откачи брадвата от сливата, бутна сестра си
зад него и се развика:
- Вървете си кой откъде е дошел, че майките ще ви разплача! - И взе да хвърля
камъни въз нас да го не наближаваме. Той си хвърля, ние си вървим, вървим и му
викам:
- Адаш, куртулисване от тая работа няма! Ако е за разплакване на майки - аз съм
по-ербап! Пусни, викам, брадвата и си гледай работата, пък сестра ти ние на лошо
място няма да я водим, ще я водим в град!
- Назад! - вика. - Ще ви пръсна тиквите!
Ония, моите аркадаше, стрепераха баджаците, ама я не спирам. Едната ми ръка на
ножа, другата - на ливорвера. Викам:
- Ако е за трошене на тикви, сине майчин, хайде да ги трошим! - И са пуснах да
го хвана, а пък той махна с балтията и щеше да ме е съсякъл, ако не подрипнах
настрана, та ме закачи само в ръката, ей на това място, под лакътя. Съсече ми
доламата и - до половина месото. Отмаля ми, значи, ръката, лявата ръка. Хванах
го тогава с дясната за врата и с хващането го зарових в земята. Кораво бях
тогава, яко и където хванех - не прощавах. Подлегнах го с коляното, пък със
здравата ръка догребах едно дърво, та го бриснах по главата и му я обелих. Одрах
му я отгоре, от върха до челото. Сетне му разпасах пояса, изправихме го до една
борика и го вързах да не шава, а и раната вързахме с пояса, курдисахме го като с
чалма. Тогава чак се огледахме и видяхме, че сестра му избягала. Докато ние сме
се разправяли - фукнала - върви я гони. Ами сега? Викам на младоженика:
- Бе ти кьорав ли си бе, мамицата ти, къде са ти очите?
Нейсе, ровнахме насам-нататък и я хванахме в едни габри: легнало, закачулило се
с фереджето - лежи си и мълчи. Рипнахме въз нея, рипна и тя и взе да се бори.
Ние трима, тя - една и бая-бая ни развъртя. Но я хванахме за плитките и -
клекна. Заведохме я на нивата при брат й, а пък той ни се моли.
- Пуснете ме - кай - да си вървя! Пуснете ме, че ми е лошо, не ме оставяйте тука
да умирам на тая борика!
И ние взехме, че го пуснахме. Съжалихме го. Че като рече тоя мъж: дръжте ма,
ноги - ако си вятър, стигни го. Забрави и орало, и сестра, и всичко. Резна се в
дерето и се загуби.
- Хайде - викам на невестата - хайде сега, чоджум, да вървиш с нас да те
направим ей на тоя апапин жена.
- На тоя ли, дето не си е още обрисал лигите? Птю-ю-ю-ю-ю! - и плю въз него. -
Никогаш няма - кай - да стана негова жена!
Нахвърлихме се пак въз нея и я завлякохме нагоре въз баира, но тя не иска да
върви. Имаше ситни плитки - половината й ги отмъкнахме, но тя се дърпа и не ще.
Най-сетне я нарамихме кой за крак, кой за ръка - и я отнесохме в Джингов азмак
тъй - наръки, наноги. Я бех краднало и други жени, ама такова женище не бех
виждало: хем силно, хем инатин, развито и на кокал, и на снага, да не приказваме
за ей тука, за отпред: такова нещо, агов, бесно, та буйно, да се не нагледаш и
настишкаш.
Откъм гората възвихме към Грохотно. Очаквах брата й, като си отиде, да ни
подгони и с други хора, та вместо по пътя за Дьовлен - обратно. Спряхме да я
носим. Уморихме се. Взехме да я влачим, та шалварете й станаха като листница. По
едно време младоженикът вика:
- Да я пуснем бе! Това е звяр, а не жена!
- Дръжте я, верицата ти! Искаш да я оставим, за да се каже сетне, че ни е
надвила?
И пак надолу, надолу, та до Грохотенската река. Трябваше да минем реката, та
сетне да възвием през Хамамбунар за Дьовлен. Да я минем, ама как? Реката
придошла буйна, та мътна - ври! Има мост, ама е чак в селото, не е като за нас.
Щем не щем, трябваше да я бъркаме. Ония помагачи, двамата, не се съгласиха с нас
и се върнаха - видя им се реката страшна. Жената, и тя се тегли, и тя не ще сама
да бърка в реката. Рекох тогава на младоженика:
- Хвърляй я на гръб!
Хубаво, ама тя висока, а пък той едвам до шията й стига, как да я "хвърли"?
Викам му тогава:
- Клекни бе, клекни да те яхне!
Клекна той, ама тя пък не ще. Помъчих се да я бутна върху него, ама с една ръка
- не мога. Вкопала ногите - не мърда! Взех тогава в ръката ножа и го впрях на
гърдите й:
- Ей сегинка - викам - ще ти смукна кръвчицата! - Я понатискам ножа, тя се
понавива, я впирам, тя се понавива, докато легна на гърба на младоженеца и той я
поднесе към водата. Нямаше как - улови го за врата.
- Цепи! - викам му на оня. - И се не обръщай, яз ще я държа за краката!
Повърва оня, повървя и току се резна в някаква си дупка и се изгуби в мътнинето.
С него - жената. Чорапите й само останаха в ръката. "Брех! Отиде - викам си -
хубавата невестица!" Жулнах се тогава във водата. Я съм дългач и плавам, водата
ма не плаши, ама тая вода не е като вода, а мешано с камънак и дърво -
страхотия! Едно се впряло в корема ми, друго та ударило в рамото, трето в
ребрата се престъргало - себе си ли, другите ли да спасяваш? Хайде, с две ръце
да бях, ами то с една! С една - с една: улових жената за ногата - със зъбите, не
с ръка - с ръката хванах някакъв корен и по него - на брега. Два часа дума не
можем да продумаме, сини-посинели - занемели! И тая работа на месечина става.
Бъхтането с брата стана по пладнина, гоненето из гората, хващането на жената -
докато да зайде слънце, а по месечина - другото.
Седяхме каквото седяхме.
- Ставайте - казвам - да вървим!
Пък тя, жената, вика:
- Оттука нагоре не отивам! По-добре удавете ме в реката!
Започвам с хубавко:
- Хайде мари, Емине, недей се впира! Хайде, докато те молим с хубаво!
Не, та не! Имам, кай, брат, разбойник в Драма, той с лири ще те накичи, ако му
заръчам, пусни ме, за тоя не ща да се оженя, пусни ме!
Младоженецът, уплашен, седи и чака. Гледа ме в очите.
- Ставай - казах, - ще те оженим! Ето ти го юнака!
- Не ща ти юнака, пусни ме! Тука умирам, ала не мърдам!
Хванах ливорвера и го впрях в нея:
- Осем убийства имам, ти ще си, казвам, деветото! Осем убийства - ти деветото,
ако не станеш ей сега и да вървиш!
Сепна се тая жена и стана. Вървяхме, вървяхме - зазори се. Гледам, преваляме
Хамамбунар и слизаме низ Криво било за Дьовлен. Цяла нощ сме ходили с път и без
път, по папратища и през шума, превъртели сме се като през дарак, та здраво
парцалче не е останало. Хайде - ние си можем и без парцали и без гащи, ами нея
как да я представим в града? Викам на младоженика:
-Я ти върви да й вземеш дрехи да я не въвеждаме такава листница в Дьовлен!
Пък той ма тегли настрана и вика:
- Бива, ами остави ни малко, манечко да се понагалим, че белким стане по-кротка!
- Бива - рекох.
Повървяхме, повървяхме и аз почнах да си разпасвам пояса.
- Карайте - викам - напред, пък я ще остана малко по себе си!
Те подминаха, я останах. Ама ги наблюдавам. Запряха се по едно време на
пътеката, а комшията й рече нещо и я препъна. Хвърли се връз нея и взе ногите й
да разпилява, ама и тя мирна не седи, като ги сви, че като ги перна напред и
младоженикът се претърколи два ли, три ли пъти - не мога да кажа. А бе,
алънкоолу, една работа като не ти е работа, защо я барем захващаш. Настигнах ги
и тръгнахме. Изпратих комшията за дрехи, пък ние с Емине спряхме току над
Дьовлен да почакаме за дрехите. Впули се тогава в мене:
- Защо ма - кай - даваш на оня лигльо да ма лигави? Не ща го за мъж. Тука
умирам, в Дьовлен не отивам!
- Ще дойдеш - викам, - ще дойдеш! На мене пари са ми броили!
- Ако ти е за пари - вика Емине, - брата ми с алтъни ще те покрие, пусни ма само
да си ида!
- Пред думата ми - викам - алтъните пара не правят! Ще вървиш!
- С тебе - кай - ще дойда не в Дьовлен, а през море, ама с него - не!
Бре-е-е, накъде вървеше, накъде взе, че са изгърби!
Жена си имам в къщи, вярно, ама тая - жена и половина, бяла като мляко, очите й
те режат като с нож, а гърдите й - фурна, мили брате - хвърляй сурово тесто,
печи хляб и яж.
- Искаш ли? - вика. Ето ма!
И тогава, грях-хаир - побарах я на поляната в единия край, та сме се запрели чак
в другия. Права билка, да ти кажа, не остана! Викам си: "Дотук - баш! Ами сега?
Взема ли я - посрамявам си занаята! Не я ли взема - право в сърцето я ранявам!"
Тя усети, че съм надве.
- Нали с тебе ще вървим? - пита, заковала ма с очите.
Вкара ми сърцето под четал, жената с жена! В такова време ти се ще да имаш две
сърца - едно за чест, друго за мерак, - а то, опустялото - едно: разсечи го,
разкъсай го - пак едно!
Хвърлих го на чест и рекох:
- Няма да е с мене, а с него!... Няма как.
Викна тя:
- Няма да е се него!
- С него ще е! - рекох.
- Няма да е! - И фукна да бяга... Както са гледахме в очите - фукна. Хвърлих се
на корем и я вкопчих за петата. Не ми даде време нито да шавна, нито да стана -
заигра като вихрушка, въртя, сука, влачи ме по камъните и по тревите, овърша тая
сиромах жена цял харман, но я съм се вкопчил като кука за петата и я не пускам.
Препъна се най-сетне и падна - с бяла пяна на устата. Понатъртих се и аз, но
нямаше как.
Починахме си, поседяхме, че й викам:
- Ще вървиш ли сега?
- Оставям се - вика - на ръцете ти!
Сетне дойде и оня, облякохме я и тръгнахме за Дьовлен. Трябваше да минем моста
над реката и дето се вика, ше си бъдем у дома. Свършихме я, значи, както трябва,
кеф ми става, та ми се допява...
А то - само е било до песни...
Таман наближаваме моста, и нещо закачулено изрипна и ревна:
- Стой! Разплаках ли мамка ви!
Видех масур на пушка, амен, амен на десет, повече нямаше крачки. Видех и една
вързана глава и са досетих, че е брат й. Знаел, че за Дьовлен няма през къде да
се влезе, и ни дочакал там, под моста на реката. Моят комшия, като разбра каква
е работата, вървеше зад мене - дялна се под синора, в повита, и отгърмя, а пък я
се намерих по средата на пътя. Едната ми ръка - вързана, ливорверът - в пояса на
дъното, докато бръкнеш за него, оня с маузера ще та свърши.
- Да не си шавнал! - вика братът и тръгва към мене да лови сестра си...
Маузерчето - в мене! И тогава, агов, тебе лъжа, мене истина, тая негова
сестрица, дето цяла нощ я влачихме и парцалосвахме, шавна изведнъж и - от тая ми
страна, дето беше - намери се отпред. Сама! Хванах я със здравата ръка за кръста
и викам тогава на брата й:
- Хай си прекрачил една крачка, хай съм се хвърлил със сестра ти в реката! - А
реката - кипнала под мене, страхотия!
Заковах го и - заднем, заднем - тръгнах по моста. Сестра му съм я вкопчил, не я
пущам, държа я, а той ме гледа и нито да ме гони, нито да ме стреля... Тогава
съм видял човек като мум, като свещ! Капчица кръвчица не остана в лицето му!
Поседя вдървен, а че хвърли пушката, хвана се за очите и - заплака. Мъж не бех
видело да плаче - видех... Идеше ми да се върна, да си му дам сестрата, ала тия
работи не стават тъй: едно е да ти се иска, друго е да може, а пък трето и
четвърто да го направиш.
Тъй я доведохме в Дьовлен. И право при Ходжата да ги венчае. Ходжата я пита:
- Зимаш ли го, мари, тоя мъж?
- Не ща го! - вика.
- Брей, че корава жена - развика се и ходжата, - направили сте я листница и пак
не ще. Я - вика, - Шебане, да я заведете в гората пак, да поседи с елите сама,
та белким й дойде ума в главата!
Сепна се тогава жената и - втаса. Венчаха ги...
Питам: " Сетне, аго Шебане, какво стана?"
... Сетне се водиха два месеца и кусур да имаше, повече не беше. Веднъж тя вика
на мойта жена: "Яла, анайко, да ма изведеш да сея царевица в градината, да ми
покажеш, че я не зная как се сее царевицата." Мъжът й я пуснал (дотогава не беше
я пущал) и отидоха с моята жена да й покаже как се сее царевицата. Отидоха,
жената са върна, оная, настанката, са не върна - откачила през реката и право в
селото си отишла.
Сетне ми проводи и хабер да отида да говорим. Отидох и ми рече "Разведи ма с оня
лигльо, ще ти дам каквото ищеш." Питам я: "Какво ще ми дадеш?" "Ще ти дам две
лири, ще ти дам и шаяк за три чифта навои, една фаша за цървули ..." Е, тъй ми
рече. "Щом е тъй - викам, - може. Смятай работата за опечена."
Върнах се тогава в Дьовлен и награбих комшията. "Що я не зарежеш - викам му, -
това жена да ти е, та каквото и да правиш. Трябва, ако искаш да ти е жена, пак
да я крадеме, както сме я крали." "Дума да не става - уплаши се той - такова
нещо не повтарям, та ако ще би да си остана без жена през цял живот." "Щом е тъй
- викам му, - остави я, пък ще ти откраднем друга, по-кротка, живот ще живееш!"
- Колко ще ми искаш - вика - тоя път?
- На трима по сто - триста, двеста за пиене, та всичко петстотин.
- Дадено - вика. - Върви кажи на оная, бясната, че не я ща!
- Няма какво да й казвам, ще дойдеш с мене да отидем в Настан да ви разостави
ходжата, че да си гледаш кефа! - Отидохме в Настан, разведоха го, сетне му
взехме друга една, крадохме я, ама не такава кражба, каквато бе първата: като я
побарахме за плитките, и втаса...
Пък оная ми си даде двете лири и всичко там, каквото беше казала... Много жени
съм влачил, ама тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където да я
побараш - жена и артисва!
... Още я помня и съжалявам. Ама нали ти казах: едно е да ти се иска, друго е да
можеш, а пък трето и четвърто - да го направиш.
Свързани материали
Хитрини, вълшебства и сирашки съдби: „Имало едно време“ от Ангел Каралийчев, приказки за четене
Сборникът събира едни от най-обичаните приказки на Ангел Каралийчев в оригиналния им вид, без съкращения и без преразказ. Началото е с „Братче и сестриче“: историята за Иванчо и Марийка, които се измъкват от бащината къща в нощта преди Гергьовден, за да не бъдат отведени на пазара, и за онова, което следва, когато жаждата надделява над предупреждението на по-голямата сестра. „Двамата старци и месечината“ пренася действието в дома на бедна старческа двойка, в чийто кош една нощ се хваща необикновено гостенче, а къщата после сама започва да се разтребва, докато двамата не решат да разберат кой шета в нея. „Златното момиче“ поставя редом сирачето и рожбата на мащехата, изпраща ги по един и същ път към колибата на бабичката и показва как двете момичета се връщат у дома с две различни сандъчета. „Хитрата лисица“ сменя тона: петелът тръгва на пазар, вълкът и мечката се присъединяват към компанията, а кумата лисица подхваща броилка, чийто край е ясен на всички освен на онези, които я слушат. По-нататък „Иванка и Марийка“ отвежда в гората, в дома на една рунтава мецана, където хурката с конопа се превръща в изпитание за момичето. Приказките са дадени с езика на Каралийчев: народните обръщения, умалителните имена, живият диалог и характерният ритъм на разказването, който прави текстовете удобни за четене на глас. Изданието е полезно за часовете по литература в началния етап, за домашно и извънкласно четене, за читателски дневник, за упражнения по преразказ и за характеристика на герой. Развръзките никъде не са издадени предварително, а остават в самите приказки.
„Не вярвайте, момчета, не вярвайте, мои братя“: пълните текстове на разказите „Войвода“ и „Стоян“ от Любен Каравелов
Хайдушка дружина, огън в планината и един стар войвода, когото момчетата най-после питат кой е и защо е избрал този занаят. Оттук тръгва „Войвода“, поместен в пълния си текст, без съкращения и без христоматийни изрезки. Първите глави връщат войводата Стоян в родното село Мечка, при тримата братя, при майката и бащата и при спомена за бащината керемида, под която се живее сладко. Портретът на най-големия брат Продан, неделните премени, седянката и сватбата с Латинка са предадени с всички битови подробности, с песните и с благословиите, които съпътстват българската сватба. После идва сблъсъкът, който преобръща целия този свят и обяснява защо разказвачът седи сега край огъня като хайдутин. Как се стига дотам, кой натиска спусъка и какво остава от рода, текстът казва сам, глава по глава, и точно затова тук не е преразказано. Между главите са вплетени народни песни, а следващата част сменя рязко тона: пред очите на дружината се разстила утрото над Стара планина, Пирот и Нишава, за да прозвучи веднага след това призивът за мъст. На същото място стои и вторият текст, посочен в заглавието на материала, „Стоян“, така че двата разказа на Каравелов са събрани заедно. Четенето на оригинала дава онова, което никой преразказ не замества: езикът на епохата, обръщенията, пословиците и авторовата интонация, върху които после стъпва всяко съчинение. Подходящо е за четене по програма, за подбор на точни цитати, за подготовка на преразказ от името на герой и за час, в който се работи върху конкретен откъс.
Смехът на българското село: пет разказа от Чудомир („Un cadeau“, „Аламинут“, „Баклата“, „Без късмет“, „Вечеринка“), пълен текст за четене
Пет разказа от Чудомир, събрани в един файл и дадени в пълен текст така, както са писани: с диалектната реч, с прякорите и с късата ударна фраза, по която авторът се разпознава веднага. „Un cadeau“ започва на перона на гарата, където цялата официална власт посреща голям френски гост, а един сергиджия се промушва напред с необичаен подарък и с приветствие, което никой не е предвидил. „Аламинут“ е разказан от човек, който сравнява едновремешното пътуване до панаира с новото време на аероплани и бързина, и оттам стига до собствената си случка. „Баклата“ проследява един ден на жена, тръгнала по тъмно за нивата, но стигнала я чак когато слънцето е превалило, заради приказки и заплеси по пътя, и срещата ѝ с човека, който кладе купен на съседната нива. „Без късмет“ дава думата на шивач от чаршията, който се оплаква от жена си и от всекидневните ѝ благословии и обяснява откога според него го преследва липсата на късмет. „Вечеринка“ тръгва от майчината гордост на цяло село: синът ще казва стихотворение на вечеринката, а майка му вече е обиколила всички от единия до другия край, за да се похвали с него. Текстовете са дадени изцяло, без съкращения и без преразказ, затова репликите и описанията могат да се цитират дословно. Подходящи са за четене по избор и за домашно четене, за читателски дневник, за подготовка на устно представяне на творба от Чудомир и за работа върху хумора, иронията и речевата характеристика на героите.
„Ти за семе ще ми трябваш“: пълният текст на разказа „Дервишово семе“ от Николай Хайтов
„Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза.“ С това изречение започва изповедта, а тук тя е поместена изцяло, така както Николай Хайтов я записва, без съкращения и без съпътстващ разбор. Творбата е монолог на възрастен родопчанин, който води непознат събеседник из гората и междувременно му разказва живота си. Началото е женитбата на четиринайсет ненавършени години, уредена от дядо му без нито един въпрос към внука, и първата нощ в заключената одая, в която две деца се разбират по свой начин. Следва обратът: докато Рамадан е на коситба, братята на Силвина я отвличат и я дават другиму. Оттам нататък текстът върви по дългата линия на цял един живот, в който омразата към Руфат крепи героя като сламата в чучелото, дядо му пази Дервишовото семе и урежда нова женитба, а времето минава през Триград, през раждането на деца и през съседството на две къщи. Финалът остава изцяло в творбата: как след толкова години Рамадан се озовава да слугува на своя душманин и защо все още не може да реши накъде да хване от кръстопътчето, на което тъпче. Записът пази характерния Хайтов говор: родопските думи, обръщенията към слушателя, кратките реплики и сказовата интонация, тоест точно онова, което се цитира при анализ на творбата. Подходящ е за самостоятелно четене, за точно цитиране в интерпретативно съчинение или в отговор на литературен въпрос и за преговор преди изпитване, защото целият разказ стои на едно място.
Родовата история като весела легенда: „Преди да се родя и след смъртта ми“ от Ивайло Петров, пълен текст на повестта
Пълният текст на повестта „Преди да се родя и след смъртта ми“ от Ивайло Петров за четене онлайн. Повествованието започва още преди раждането на разказвача, с историята на неговите баща и майка, и е водено от гласа на човек, който разказва за собствения си род с усмивка и без капка снизхождение към него. Първите глави пренасят читателя в добруджанското село: сутрешният разговор в обора, с който бабата обявява, че тази зима синът ще бъде оженен, самонадеяните пресмятания на семейството и решението снаха да се търси в съседно село. Сватовниците се оказват фигури с истинска професия, а сгледата се подготвя като военна операция, с разузнаване, контраразузнаване и подставени лица. Заетите кожух и калпак, пътят с кобилата до чуждото село, срещата на седянката и номерът, който местните ергени погаждат на другоселеца, се нижат един след друг като глави от весела хроника. Годежната трапеза пък дава повод за спомени от война, на която разказващият ги дори не е ходил. Около двамата млади се събира цяла галерия от селски типове: сватовникът, който води преговорите като дипломат, годежарката от отсрещното село, изпратена да види всичко с очите си, бабата с високото мнение за рода си и дядото, който трезво пресмята какво може да си позволи семейството. Съперничеството между двете съседни села е представено с такава сериозност, че прилича на международен конфликт. Стилът е това, което прави книгата запомняща се: комично сериозният тон, речникът на дипломацията и военното дело, приложен към селския бит, и постоянната самоирония, с която героите превръщат патилата си във весели приключения. Текстът е разделен на кратки номерирани глави и се чете леко. Подходящ е за самостоятелно четене, за подготовка на преразказ, характеристика и съчинение върху творбата, както и за откриване на цитати за отговор върху хумора и иронията у Ивайло Петров.
„Хермина Вайнер се усмихваше“: пълният текст на разказа „Хермина“ от Йордан Йовков
Каруца по разкалян път из Добруджа, колар, който гледа да не пришпорва конете си, и един паметник встрани от пътя с фотография на момиче. Оттук тръгва „Хермина“ на Йордан Йовков, дадена тук в пълния си текст, без съкращения и без придружаващ разбор. Разказът започва с пътуването и с бай Васил, когото в селото наричат Протестантина, защото говори всекиму право в очите. Отначало той се преструва на болен от кокоша слепота, за да се върнат по-рано, а после, успокоен, се разприказва: за немците в тяхното село, за богатия Йоан Фердинандов и за случката с кревата в добричкия хотел. Когато каруцата стига до паметника, разговорът се обръща. Бай Васил разказва за дъщерята на най-богатия немец, за нейната доброта и за лятото, в което в селото идват юнкери от Букурещ. Как завършва тази история, се научава още в средата на разказа, но защо тя е разказана точно тук, се разбира едва накрая. Следва пътят през местата, където само десетина дни по-рано са станали големите сражения: окопите, черните ями от гранати, набързо засипаните гробове, подивелите кучета и напуснатото село без жива душа. Тази част е дадена почти без коментар и е сред най-силните в творбата. На връщане каруцата спира отново пред оградата. Там разказвачът разчита надписа под овалния портрет и имената върху седемте кръста, а бай Васил вижда съвсем друго и мърмори нещо, което разказвачът отначало не разбира. Обяснението, което следва, и последните изречения на разказа са оставени за самия текст. Записът е удобен за четене вкъщи, за точно цитиране в интерпретативно съчинение или в отговор на литературен въпрос и за проследяване на композицията, тъй като целият разказ стои на едно място.