НИКОЛА ВАПЦАРОВ – „ИСТОРИЯ“
(Анализ)
Плод на индивидуалността, личността на Вапцаров е резултат и на факторите семейна среда, време и традиция. В политическите дела на автора проличава непокорството на неговия баща – македонски войвода, по-късно високопоставен държавен служител, запазил обаче харамийската си юначност дори в отношенията с Кобургите. Но биографично-ценностната матрица се оказва непригодна за сина, както и за Синовете въобще, поради което те негодуват срещу Бащите, презират „оглупялата им мъдрост“ и търсят свои форми на гражданско поведение. Наследеното от майката, ревностна протестантка, прозира в християнската метафорика, с която често се изразява човешкият трагизъм в лириката на поета. Религиозната нагласа на тази лирика се долавя и във въжделението за социален апокалипсис, овъзмездяващ страданията.
Поезията, създадена от автора на стихотворението „История“, съумява да бъде оригинална, водейки диалог с родната лирическа традиция. От една страна, тя се оказва необходимият следващ елемент в линията Ботев – Яворов. От друга, излъчва мечтателната утопичност на „левия мит“, вещаещ всеобхватна промяна в света. От трета, със склонността да внася епически елементи в лирическия текст и да превръща обикновеното в негов обект, изразява тенденции, възникнали в родната лирика през 20-те и 30-те години е постепенния залез на символизма. Спецификата на Вапцаровия художествен свят намира израз в единствената книга, която авторът публикува приживе – „Моторни песни“ (1940). Парадоксално събрала антиутопия и утопия в себе си, тя преосмисля емблеми на индустриалната цивилизация като завода и машината, превръщайки ги в символи на проекта за нов социален ред и нов човек – един проект, граничещ е идеалното.
Съдържанието и патосът на Вапцаровата поезия, както и възприемането й от критиката и читателската аудитория, са белязани от обществено-политическите реалности у нас, създадени от последователно установилите се в общественото пространство десен и ляв авторитаризъм. Писана в края на 30-те и началото на 40-те години, тази поезия огласява покрусата от ценностния срив, възникнал в периода между двете световни войни. Тя представя терзанията на човека в един свят, емблема на чиято модерност става машината, носеща в себе си потенциала и да заробва, и да освобождава; един свят на неистови идеологически проекти. В стихотворения като „Вяра“, „Писмо“ и „Завод“ се долавя известна тезисност, но в тях заговаря преди всичко копнежът по смислов хоризонт и необходимостта от философия на обществените отношения, надхвърляща идеологическите стереотипи.
Драматизмът е същност и съдба на Вапцаровата лирика, създадена е романтичната убеденост, че „В мечтите няма цензура“ („Ще бъда стар, ще бъда много стар“). Необичайна, тя е слабо ценена от съвременниците, а след смъртта на своя автор – доктринерноманипулирана. Като отхвърля нейната многозначност и унифицира четенето й, след 1944 г. критиката изгражда неин идеологически удобен образ. Но както всички текстове и тези на Вапцаров възникват в кръстосването на традиции и езици. Вглеждането в тях открива например оттенък на религиозна нагласа и фолклорна мисловност, вслушването – различни социални диалекти. В диалог е родната и европейската литература тези стихотворни текстове търсят хуманистичния и екзистенциалния аспект на обществените конфликти, стремят се да очертаят образа им във вътрешния свят на човека.
■ ЖАНР
Съчетавайки лирическо и епическо начало, стихотворението „История“ размива границите помежду им, подчертавайки тяхната условност. Разказът за съдбата на множеството е и вживяване в нея – вглеждане на лирическия субект в себе си, чрез което обаче се създава и модел на свят. Жанрово-стиловите характеристики на творбата са белязани и от реторическия контекст на епохата. През 40-те години на XX век в публичното пространство у нас и в Европа властва идеологизирана реч, която борави с опростени значения на понятия като „нация“, „отечество“, „класа“, „борба“, „дълг“ и така схематизира отношенията, означени е тях. Стихотворението „История“ избягва пропагандната едноизмерност, но не и някои идеологически клишета, сред които противопоставянето на абстрактни общности, идентифицирани като ние (социалната периферия, свидетелстваща за общественото неравенство) и те (заемащите по-благоприятна социална позиция). Производни на това противопоставяне са езиково-стиловите средства, с които творбата създава образи и послания. Стилистично маркираната лексика („лук“, „вкиснало“, „псувахме“ – II строфа), народните думи („синор“ – VII строфа, „софрите“ – XI строфа) и диалектните форми („легахме“ – XII строфа) са елементи на поетическия език, изразяващи концепцията за неговото „оварваряване“. В стихотворението на Вапцаров този език целенасочено създава анонимен, натуралистичен, множествен и в някои отношения типичен до баналност лирически персонаж – антипод на романтическия герой, и го утвърждава като субект на историята. С други думи, посочените езиково-стилови техники създават образ на масите в духа на доктринерната им героизация, присъща на теориите за радикално социално преустройство на света.
Идеологическо пристрастие носи и осезаемото недоверие в „официалната“ история, в наличните обществени механизми за систематизиране и оценностяване на опита. Това пристрастие проличава в иронията, благодарение на която началният въпрос „Какво ще ни дадеш, историйо...“ се възприема като реторичен, в пренебрежителното назоваване на историческото познание „пожълтели страници“ (I строфа), както и в противопоставянето между научната аналитичност („томовете ти грамади“ – XVII строфа) и онези „думи прости“ (XVIII строфа), които според текста би трябвало да съставляват историческия разказ. Чрез това противопоставяне творбата се стреми да внуши, че обикновеният човек не се нуждае толкова от теоретични абстракции, колкото от опростен, но разбираем разказ, който ясно обозначава нравствените полюси в света.
■ ЗАГЛАВИЕ
Насловът насочва към тематика и проблематика, често интерпретирани в българската литература и поради това изградили вече определени читателски нагласи. В този смисъл той носи диалогичен потенциал – стреми се да пробуди разбирания за историята, паметта и времето, създадени от други текстове. Същевременно в контекста на творбата той се възприема и като израз на нейната полемична нагласа, като знак на една от основните й тенденции – отхвърляне на разпространеното схващане, че миналото е даденост, която не можем да променим. Като представя образи на света от вчера, негатив на обичайните, лиро-епическият текст утвърждава, че действителна стойност на опит може да има само преживяното, осмислено от различни гледни точки. Тълкувано по този начин, заглавието представя основния смислово-композиционен принцип на творбата – антитезата, проявена като стълкновение на външна и вътрешна събитийност, като спор между предполагаемия анонимен и надличностен глас на историографията и персонифицирания глас на масите. В тази връзка може да се тълкува и нечленуваната форма, използвана в наслова на творбата – чрез нея се изтъква, че историята всъщност е винаги непозната, вечно отдалечаващ се хоризонт, чертан от интерпретациите.
■ КОМПОЗИЦИЯ
В творбата се противопоставят възгледи, някои от които са персонифицирани като гласове. Сблъскват се книжното познание за миналото и фактическото му съдържание, в полемичен план се съпоставят строгата научност и естетическата мисловност, традиционни и модерни схващания за поезията. Един от полюсите в този изграден от антитези художествен свят често е животът. Непредвидим, почти винаги отвъд възможностите на разума и думите, той се оказва труден обект за науката е нейното пристрастие към обективно наличното. Антитезата е израз на Вапцаровата светогледна нагласа да се открояват противоречията и сблъсъкът, чийто израз са представителни творби на поета като „Песен за човека“ и „Двубой“. Но мисловният модел, основан на противополагане, вероятно е повлиян и от идеологическите стереотипи на времето, предизвикали трагичните конфликти в Европа и света през XX век.
С антитезисното начало в стихотворението „История“ са свързани други негови смислово-композиционни особености – диалогичността и полемичността. Творбата превръща историята в събеседник, към когото отправя въпроси и чиито тези оспорва. Същевременно чрез оценката, искана от историята, се гради връзка е потомците, основана на споделени ценности. Нагласата да се спори, се проявява непряко и в посочените вече особености на поетическия език, определени от лексикалния избор. Като се възпроизвеждат характеристиките на всекидневната словесност, се подчертава, че полемиката с академичното знание се води от гледната точка на обикновения човек, е неговия език и мисловни категории. По този начин също така се сблъскват нормативността на класическата поетика е естетическата освободеност на модерността, за да се изтъкне косвено, че именно тази освободеност е езикът, към който е чувствителен модерният човек.
■ ТЕМАТИКА
Стихотворението интерпретира темата за отношението между живота и неговите образи в изкуството и науката. Реторичните въпроси „Живот ли бе – да го опишеш? / Живот ли бе – да го разровиш?“ (VI строфа) загатват, че човешката участ не може да бъде разказана докрай, че е цялото си богатство на форми и средства литературата и историографията се оказват безсилни пред многостранността на живота и човека. Въпреки че впоследствие се прави опит да се състави такъв разказ, впечатлението за неизразимост на човешкото и житейските реалности се запазва.
Търсенето на връзка между живота и художественото му пресъздаване отвежда лирическия субект към размишления за собствената му поезия, които изразяват разбиране за поетическата форма и ролята, която играе изкуството на словото в модерния свят. Създавани при трудни обстоятелства („когато краднем от съня си“ – XVI строфа), родени от гнева и обидата, стиховете на онеправданите проблематизират представата за поезията като музика и видение „от девствената утрин на Безконечността“ (Стефан Маларме). „Навъсени и къси“, те въплъщават схващането, че мисията на поетическото изкуство е да се взира в непоетичната страна на живота и да търси език, за да я изрази. В думите, е които Вапцаровият множествен аз характеризира своите творби, проличава убеденост, че лириката е призвана да „връща“ на света собствения му образ и така постоянно да го принуждава да проглежда за обезчовечаването си.
■ ПРОБЛЕМАТИКА
Творбата се основава на негласното предположение, че само онзи, който създава историята, има морално право да я разказва; че субектът на събитията трябва да бъде и субект на разказа за тях. Текстът задава въпроса чие дело е ставащото в света, кой е действителният субект на историческата събитийност. Обикновеният човек иска да вмести и своето житие в „голямата история“, защото смята, че без него тя не е достоверна. Чрез това обстоятелство творбата поражда допускането, че щом всеки се нуждае от своя повест за съществуващото, изразяваща собствения му светоглед и морал, една-единствена история е невъзможна. Разказът за миналото би трябвало да е изтъкан от много сюжети, които отчитат преживяното от отделни личности и общности.
Сблъскани са два възгледа за историята. Според първия тя е призвана да създава „обективен“ образ на света от някаква универсална и едва ли не надчовешка гледна позиция. Вторият утвърждава, че отчитайки множество нагласи, тя би трябвало да „запомня“ субективните светове, които създава всяка от тях. В първия случай нейният разказ е приемлив, но и отчужден от своя обект и затова лишен от стойност. Във втория – пристрастен и вероятно спорен, но отчитащ опита на различни общности, за колкото и „периферни“ да са смятани те. Чрез посочения сблъсък творбата утвърждава модел на история, който позволява в колективната памет да бъде съхранен всеки досег на човека със света, да се обхване разнообразието на човешкото, проявено в тези многобройни съприкосновения.
Поставяйки въпроса кое е действителното съдържание на историята, Вапцаровият текст изразява идеята, че стиловите разновидности на езика разкриват съществуващото по различен начин. Парадоксално съчетавайки езиците на поезията и всекидневието, обикновено смятани за несъвместими, стихотворението създава два напълно противоположни образа на света. То опоетизира мирозданието, като му придава смисъл на очакване на едно желано бъдеще, което ще позволи на човека да изрази цялостно същността си. Същевременно то отнема всякаква поетичност на съществуващото, изобразявайки го в неговата неугледност, хаотичност и примитивна бруталност.
Текстът определя своя адресант и адресат. Непосредствено след задаването на основния въпрос „Какво ще ни дадеш, историйо“ (I строфа) питащият започва да характеризира себе си, сглобявайки постепенно своя колажен образ. Този колективен лирически говорител се идентифицира като „неизвестни хора“ и „селяни“, а впоследствие разпростира своята самоличност върху всички онеправдани. Във финалната строфа като адресат на неговия разказ са посочени „бъдещите хора“, за които той предполага, че ще наследят нравственото му чувство. В лицето на своите наследници колективният лирически субект съзира продължението си във времето, а с това и безсмъртието на своята нагласа да проблематизира. Чрез дефинирането на адресанта и адресата на посланието се очертава специфично диалогично пространство - свързващо съмишленици, то се простира между настояще и бъдеще, удостоверявайки тяхната етическа приемственост.
В творбата обаче се прокрадва и гласът на едно обособено човешко съзнание, заявено чрез изказ в първо лице, единствено число. Този глас прозвучава във възлови места на текста – когато се заявява, че историческо повествование, което не включва страданията на отхвърлените, е несъстоятелно, празен контур („а вътре, знам, ще бъде празно“ – IV строфа) и в кулминационния момент, белязан от вика „Не мога повече! Не искам!...“ (XIII строфа), знак на болезненото усещане за отнета житейска перспектива. Като представя взаимно допълващи се и преливащи един в друг субекти на лирическия изказ, творбата утвърждава, че личността е едновременно себе си и другите. Тя споделя техния опит, но и го интелектуализира, като търси чрез него закономерното, надличностното. Отделното съзнание се разтваря в общностното, но и парадоксално запазва своята самостоятелност; индивидът изчезва сред хората, превръщайки се обаче в техен персонифициран глас. Чрез този глас проговаря болката на човешките същества, предизвикана от социалното разединение, и спонтанното им желание да бъдат, като се разкрият едно за друго. Този напрегнат глас отрича тезата за екзистенциалната самота на човека и пророкува единение на страдащите в гнева, сякаш заявявайки „Аз се бунтувам, следователно ние съществуваме“ (Албер Камю).
Вапцаровото ние има донякъде утопичен характер. То не е просто сбор на индивиди, не е само социално образувание, а споделена мисловност, екстазно единение на индивидуалните съзнания, което прави възможен размисъла върху основни категории на битието като живот и смърт, преходност и вечност. Стихотворението „История“ е усилие да бъде въобразена една общност – на онези, които размишляват в страданието и му придават стойност на духовен път. Копнежът по такава общност е опитът на Вапцаровия лирически човек да надмогне своята крайност във времето и в социалното пространство; усилието да противопостави на индивидуалната смърт мисълта за собствената си вечност у другите като хоризонт на разбиране.
ВЪПРОСИ И ЗАДАЧИ
1. Как е свързана Вапцаровата поезия с обществено-политическия контекст, в който възниква – 30-те и 40-те години на XX век?
2. Аргументирайте твърдението, че заглавието на стихотворението „История“ притежава диалогичен потенциал.
3. Какъв е езикът, чрез който би трябвало да говорят историята и поезията според Вапцаровата творба? Как езикът помага на човека да изгради своя свят?
4. Обяснете факта, че Вапцаровият лиро-епически текст насочва вниманието към всекидневното, непоетичното. Кое е необикновеното в живота на обикновения човек?
5. Сравнете разбирането за история, създадено във Вазовата ода „Паисий“ и във Вапцаровото стихотворение „История“. Обяснете сходствата и разликите.
6. (работа по групи) Проучете информацията за компонентите, от които е съставен Вапцаровият поетически свят, предоставена в статията на М. Янакиева „За творчеството на Н. Вапцаров“ (II част) на сайта „Българска литературна класика“. Анализирайте реализацията на тези компоненти в стихотворението „История“.
@bgmateriali.com
