Потискаща е атмосферата по българските земи в средата на XVIII век. Спомените за отминало величие и слава са все по-бледи. Следите им се губят сред мрачната действителност. Засилващото се гръцко влияние и непрестанният турски гнет разколебават вярата на българите за по-добро бъдеще. В тази ситуация през 1762 г. се появява „История славянобългарска” от Паисий Хилендарски. Той е творец с нови духовни търсения. Монахът от Хилендар пръв обръща поглед към славното минало на българите, изтъква значението му за настоящето и бъдещето. Паисий се противопоставя открито на гръцкото влияние и заклеймява родоотстъпничеството като акт на непростимо предателство, защитена е идеята за национално равноправие. Авторът е носител на нов поглед към света и основоположник на ценностния възрожденски модел като начин на мислене на българите. Започва нов национално исторически процес с радикална промяна на духовните ценности. Поставено е началото на Българското възраждане.

За да достигнат посланията на „История славянобългарска” до широките народни маси, а не само до определен кръг от хора, творецът използва езиковите средства на говоримата реч, с които непосредствено се доближава до възприемателя. В духа на Ренесанса Хилендарският монах представя събитията, коментира, споделя мнение, приема или отхвърля чужди позиции. Паисий пръв детайлно представя славното минало, осъзнавайки голямото му значение за българския народ и за неговата национална идентичност.

Казано е: „Народ без минало няма бъдеще". Българската история е неизчерпаем източник на вяра и надежда, тя е извор на национална гордост и достойнство. Миналото доказва колко велика и значима през вековете е била България: „От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език..."

Народите заемат своето достойно място в света чрез историята си. Без нея забравят родовото си минало. Споменът на българите за славните отминали времена на дедите им ги прави силни, укрепва духа им и те имат сила да не се отричат от произхода си. Родоотстъпничеството е заклеймено от автора с много плам и оправдано негодувание.

Паисий пръв изразява ренесансови възгледи за света. Авторът утвърждава новаторската идея, че принадлежността на българите към християнското семейство не изключва националната им идентификация. В центъра на модерния възрожденски светоглед е народността като единно цяло.

Творецът проявява изключително толерантно отношение към останалите народи, изтъквайки абсолютното право на всеки един от тях да се развива съобразно културните си традиции и специфични особености. Така авторът внушава идеята за самостоятелно развитие на българския народ. Той има място в историята на човешката цивилизация.

Паисий Хилендарски пръв открито бичува родоотстъпничеството: „О, неразумни юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин..." Моралната извисеност на българите се разкрива в пряка съпоставка с гърците. Елините са „по-мъдри и по-културни". Паисий осъжда справедливо, оценява по достойнство постигнатото от съседния балкански народ, но по-голяма нравствена ценност имат „незлобливостта" и искрените човешки взаимоотношения, които доминират при българите.

Библейските сравнения: „От Адама до Давида и праведния Йоаким - никой от тях не беше търговец или прехитър и горделив човек, както сегашните хитреци, които ти имаш на почит и им се чудиш, и се влачиш по техния език и обичай. Но всички тия праведни праотци... били прости и незлобливи на земята. И самият Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф...", подкрепят тезата, че не предвзетите и себични, а добродушните и честни хора са по-близо до Бога: „Виж как Бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята." Висшите нравствени добродетели на българския народ имат истинска морална стойност.

Паисий създава възрожденски критерии за ценностната система на българина и значението й за запазването на народа в трудни драматични моменти. Предшествениците ни са смели, безстрашни. Славните исторически победи във военни походи и сражения са ярко доказателство
за българските национални възможности. Монахът от Хилендар подчертава военната ни мощ, изтъква културното ни развитие. Българската история е създадена от изключителни личности, някои от тях са канонизирани от църквата. Българският народ не може да е забравен от Бога.

Интер-текстуалната връзка със съдбата на евреите: „Може в летописите и историите на евреите да се узнае как много пъти ги предаваше в плен и запустение и пак ги събираше и закрепваше в тяхното царство, както и сега се вижда от упадъка на източното гръцко и българско царство. И струва ни се, че не окончателно бе отхвърлено и забравено от Бога. Но кой ще постигне ума. Това знае само Бог със своите свети присъди...", доразвива твърдението на Паисий, че отстъпвайки от родното, българите забравят своето минало, националната им гордост се разколебава.

Историята е категорична с доказаната безспорна истина, че основания за презрение и унизително отношение към нашия народ няма. Той е оставил достойни следи в общото историческо минало на Балканите. Самият Хилендарски монах е горд с родовата си принадлежност и със своето дело, осъзнава важността на творбата си като обединяващ фактор и най-голяма защита от чуждо влияние.

Паисий открито представя подбудите за написването на „История славянобългарска”: „Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе." Той е автор с възрожденско самочувствие. Не крие самоличността си като средновековните книжовници. Разкрива творческия си АЗ, за да пробуди националното самосъзнание.

Поставяйки си за основна цел да убеди българите, че принадлежат към един достоен народ, заслужаващ преданост и уважение, Паисий използва множество примери от различни източници, за да внуши по-категорично идеите си.

Новаторството му се изразява в модерния подход към историческите факти и събития. Авторът не се страхува да постави под съмнение тяхната достоверност. Съпоставя минало и настояще, съгласява се или отрича историческите последици от случилото се. Паисий има ново отношение към човека и индивидуалната му обвързаност с процесите на времето.

Езикът на Паисий е въздействащ и жив, с подчертано индивидуален характер. Риторичните похвати не са самоцелни. Раждат се от творческото вдъхновение на автора, за да направят речта му по-убедителна. Те са в непосредствена връзка с основната художествена цел на текста - да доказва необходимостта от промяна на духовните нагласи.

В сравнение със средновековните автори, очевидно е превъзходството на творбата на Паисий от гледна точка на стила и езика като средства за цялостно въздействие. Паисиевото слово достига до всички българи. Автор и възприемател общуват непосредствено. Диалогът в „История славянобългарска” наподобява интимна беседа. Разширените обръщения провокират вниманието на аудиторията. Авторът се докосва до най-тънките струни в душите на читателите. Провокира чувство за национална чест и достойнство. Тези художествени тенденции в произведението са приемствено развити във всички жанрови форми на възрожденската литература.

Едно от основните наложили се становища за началото на Българското възраждане е, че то започва именно с написването на „История славянобългарска”. Без съмнение, това е уникална творба, която с новаторския си дух слага началото на възрожденския период в развитието на българския народ.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave