НОРМИ НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ КНИЖОВЕН ЕЗИК
Нека си припомним какво наричаме „книжовен език“ и каква е неговата роля в обществения живот:
| Книжовен наричаме общия за цялата национална бщност език в неговите устна и писмена форма, в който цялото богатство от изразни средства е установено със задължителна норма. |
Още по време на Възраждането, когато се оформя модерната българска нация, въпросът за установяване на един общ език става първостепенен. Това е така, защото общност може да има само там, където хората се разбират. А това е възможно само ако говорят на един и същ език. Дотогава хората от различните части на България са говорели на различни диалекти (местни говори), което понякога много е затруднявало взаимното разбиране. Освен това когато се използват само устни диалекти, езикът се променя много бързо, тъй като текстовете не могат да се записват и съхраняват. Само писмеността е в състояние да осигури трайност и единство на езика. Затова навсякъде по света изграждането на модерните нации започва с установяване на един общ книжовен език.
Най-важното условие хората да се разбират, е да използват едни и същи думи с едно и също значение, както и едни и същи форми на думите, които да изразяват измененията в тяхната употреба – промяна по род и число, по време, по залог, по наклонение и т.н. Не на последно място трябва да се държи сметка и за обществените правила при употребата на езиковите изразни средства, т.нар. функционални стилове. Ако при общуването помежду си хората не се съобразяват с тези правила, животът им ще се превърне в хаос. За да не стане това, цялата система на езика се подчинява на норми, възприети от цялото общество.
Установяването на тези норми е бавен и мъчителен процес, предизвикващ много спорове. Както вече знаем, българският книжовен език възниква на основата на балканските говори (Ловешко, Троянско, Габровско, Карловско, Калоферско, Казанлъшко), защото от подбалканските градчета произхождат повечето книжовници, които са го наложили – Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов и още много други. В балканското градче Елена се е намирало и първото българско училище за подготовка на учители – така наречената „даскалоливница“. Но за да не се чувстват представителите на Западна България обидени, в книжовния език се възприемат и редица особености на западните говори. Преодоляването на различията и изграждането на една стройна и вътрешно непротиворечива система на езика е изисквало дълга и целенасочена работа на поколения учители, писатели и учени. Процесът минава през създаване на речници на българския език; на граматики, установяващи правилата за употреба на езиковите форми; на литература, която да превърне езика в пълноценно изразно средство. С течение на времето се провеждат и няколко правописни реформи, които да наложат възможно най-удобните правила за писане.
Освен това трябва да се има предвид, че езикът се развива, затова нормите, които го регулират, не може да са вечни и неизменни. Те също трябва да се развиват. С това днес се занимават учени специалисти, но тяхната работа не би била резултатна, ако установените езикови форми не се употребяват правилно във всички обществени институции: училища, университети, средства за масова информация, органи за управление на държавата.
Знаем също, че езикът има различни равнища: звукове, морфеми, думи, изречения, текстове. На всяко от тези равнища трябва да се установи общоприета норма. Затова в съвременния книжовен език различаваме следните езикови норми:
► Правоговорна норма. Тя задължава всички участници в общуването да изговарят звуковете и думите на езика по един и същ общоприет начин.
► Правописна норма. Тя определя правилата за предаване на звуковете с писмени знаци (букви), както и за изписване на думите.
► Граматична норма. Тази норма определя правилата за образуване на думите, за правилна употреба на различните форми на думите, както и за свързването им в словосъчетания, фрази и изречения. Затова граматичната норма се проявява на две равнища – морфологично и синтактично.
► Пунктуационна норма. Тя определя правилата, помагащи да се предадат особеностите на изказването чрез поставянето на препинателни знаци.
► Лексикална норма. Тя гарантира, че всички участници в общуването използват думите с едно и също значение, съобразявайки се с контекста и с особеностите на функционалните стилове.
Спазването на езиковите норми е толкова важно за правилното протичане на общуването, че в почти всички общества се е превърнало в белег на социален престиж. Човек, който говори
неправилно, се приема за обществено непълноценен.
Неспазването на езиковите норми води до множество грешки. Някои от тях са просто дразнещи и уронващи достойнството на този, който ги допуска. Други обаче водят до недоразумения и невъзможност за нормално общуване. Затова езиковите норми трябва да се спазват от всички.
@bgmateriali.com
