В основата на своята елегия „Скрити вопли” Димчо Дебелянов поставя темата за родния дом и носталгията по детството. Творбата се възприема като дълбоко емоционална изповед за въображаемото завръщане в бащиния дом и съкровените спомени от детството. Носталгията по родното се предава чрез душевните състояния и преживявания на лирическия герой. Домът присъства в пространството на родното в предметно отношение на бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно - с иконописното присъствие на майката. Образът на майката носи внушения за тайнственост. Пространството на родния дом става свещено. Превръща се в олтар за душата, в „пристан и заслона” за скрития вопъл на духа.
Лирическият АЗ, който се слива с поета, а чрез „ти”-глаголните форми става и лирически говорител, изживява романтично своята мечта по спокойствието и хармонията в родния дом, битуващи в детските му спомени. Тишината и спокойствието в стихотворението са не само елементи от обстановката. Лирическият герой жадува, копнее да се потопи в техните живителни води:
Да се завърнеш в бащината къща,
…..
и тихи пазви тиха нощ разгръща
…...
Тези първи стихове омайват и въздействат с плавността на словото, хармониращо с неуловимото оттегляне на светлината и настъпването на нощта. Одухотвореният образ на нощта подготвя възприемането на най-характерното за майката, очакваща своя син, „печален странник”: нейната опрощаваща майчина прегръдка. Този образ става осезателен и близък чрез израза, в който се повтаря метафорично прилагателното „тих”: „тихи пазви тиха нощ разгръща”. От своя страна, възприемането на лирическия герой като победен от живота и по християнски смирен пред съдбата „смирено влязъл в стаята позната”, се подготвя от метафоричния израз „вечерта смирено гасне". Това смирение постепенно преминава в следващите стихове и става определящо за самохарактеристиката „печален странник”, осъждаща отлъчването от родния дом, прекъсването на родовите корени, но го и приобщава към всички „скръбни и нещастни”. Така по косвен път се стига до внушението, че отдалечаването от бащиното огнище, където са съхранени родовите ценности, води индивида до вътрешна и житейска драма.
Лирическият герой е изпълнен с носталгия по родния дом в едно нереално време, несъществуващо и невъзможно за реализиране време на завръщане в бащината къща. Страхът от пробудата е намерил израз отново в повторени форми на „плах", употребени като метафора на трепетно очакване и на боязън да не бъде събудена приспаната действителност. Пътят към сбъдването на мечтата, спира най-напред до къщния праг, един от символните образи. Поетът го намира като най-подходящо място за срещата, жадувана и от сина, и от майката.
С този поетичен момент в стихотворението навлиза библейският мотив за завръщането на блудния син. Димчо Дебелянов го модифицира, но запазва най-същественото и най-значимото от него. Завръщането не предполага опрощение за сина, а вечно прощаване с родното. Завръщането е в носталгичния спомен, а прощаването е в реалния поетичен миг на лирическия копнеж. Останалото в миналото, в пространството на спомена е завръщане, което не може да се осъществи реално, изпълва с болка и страдание копнежа по родния дом.
Елегично е пожеланието на лирическия АЗ към самия себе си и своята душа, „печално странстваща” из пространството на родното, но само като далечен и тъжен спомен:
Да те пресрещне старата на прага
…..
…..
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Тези трогателни слова са сред най-съкровените и най-силните текстове в българската поезия. Срещат се изстрадала майка и изстрадал син, но в тъжния копнеж на спомена от детството. Нежното чувство е намерило образни еквиваленти. От страна на сина: „сложил чело на безсилно рамо”, и в един неизречен, но сънуван порив към любов и майчина ласка повторение: „мамо, мамо”. А от страна на майката — бленуваната „усмивка блага". Поетът се е освободил от словесната разточителност.
За Димчо Дебелянов е невъзможно да усети задълго покой в родния пристан. Мисълта за завръщането е един светъл копнеж, но напълно неосъществим, безвъзвратно изгубен. Това поражда елегичния тон на творбата. Мислено се борят два свята - на миналото, свързан с радостта и близостта, топлината и безгрижието, и на настоящето, изпълнен с отдалечаването и мъката, със студенина и безнадеждност. Надделява усещането за обреченост, защото той -„печален странник”, остава чужденец в света на родното, а унесът в сладкия спомен му помага още по-жестоко да осъзнае настоящето:
Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Скритият вопъл на скръбно „завърналия” се в реалността „странник” от красивото „пътуване” в миналото е най-искрено изповяданата тъга на Димчо Дебелянов в елегията „Скрити вопли”. Това е спотаената болка на поета, „напразно спомнил майка и родина” - духовен пристан на скръбния блян за щастие. „Да се завърнеш” в „дома” на родното, без да забравиш скръбта на сърцето, е най-красивото „носталгично пътуване" в лириката на Димчо Дебелянов.
@bgmateriali.com
