Както във всяка конкретна творба на Светослав Минков, така и в разказа „Дамата с рентгеновите очи” първоначалната идея идва от необикновена случка. Желанието на автора е да преодолее всяка „неяснота” чрез достигане до „светлина”, както неведнъж споделя. А това е възможно да стане посредством избора на композиция, която представя персонажите чрез колаж от отделни фрагменти, повтарящи се циклично. Неслучайно акцентът е поставен върху създаването на „готов модел” за поведение чрез подмяната на доминиращите „ценности”, изразени посредством взаимоотношенията между героите без лица. Те са унифицирани, неестествени, марионетки без идентичност. Показани са като консуматори, поддаващи се на манипулация. Безличността ги прави демонични заради бездуховността им. Тяхната стандартизация ги показва като „фабрични” продукти с девалвирани стойности, „пробна партида”с „рентгенови очи”и „парафинени гърди”.
Загрижен за бъдещето на човечеството, Светослав Минков проявява специално внимание към човека, анонимно присъстващ в обществото. Страхът от скоростта, с която той се налага и дава тон в обществото, го кара да приеме човека с маска като типичен продукт на времето, характеризиращо се с бързи промени по посока на дехуманизацията и отчуждението. Консуматорският дух на персонажите изгражда много вярна представа за бутафорния свят на подменените ценности, където заместителите, а не оригиналите имат висока цена. Неслучайно със „серум от патешки мозък” се създава образът на „една феноменална Венера на двайсетия век” в лицето на Мими Тромпеева. Номинацията на ужасното, постигната посредством дневника на героинята, е част от оформящия се гротесков стил на Светослав Минков. Гротесковото изображение в творбата се постига чрез прилагане принципа на колажа. Доказателство е стилът на маестро Чезарио Галфоне. Той е своеобразен „колаж”, нелепа смесица от алогични и безсмислени езикови форми във всеки разговор с пациентките: „Вярно е, че зрителният фокус на вашите омайни очи е изместен в някаква блуждаеща далечина, но, за щастие, днешната хирургия стои на такава висота, че тоя съвсем невинен недостатък ще може да се отстрани само в разстояние на десетина минути... Готов съм без всякакво Колебание да ви дам тригодишна писмена гаранция... и най-Късно след половин час вие ще шествувате из улиците Като възкръснала из гроба Семирамида!”
В целия разказ поведението на персонажите привидно се отрича, а в действителност се приема като „модел” за подражание. Неслучайно е използвана формата на дневник за влизане в света на тези герои от хайлайфа, за да се види липсата на верни критерии към духовния потенциал на човека: „Някои хора, които срещам,... нямат никакъв мозък в главите си. И все пак, аз предпочитам да се омъжа за човек като него, вместо да имам съпруг, чийто череп е пълен с мозък, но се крепи върху хилаво тяло... Кой знае, може би хората от висшето общество разсъждават и мислят с някои други части на тялото си... ”
Иронично, гротесково, от гледна точка на профанацията е подходено и към голямата тема за многостранната индустриализация на обществото. Много убедително е използвана автопародията, от която става ясно, че героите нямат и вероятно не искат да имат собствени лица. Унификацията във външния вид е валидна и за „духовните” им потребности: „Ах, Жан е най-пленителният мъж... Той наистина е ненадминат в шегите си. Знае всички улични песни на простолюдието... А при това колко е интелигентен и възпитан!... Говори ми за... чистенето на зъбите с клечка при официалните динета, Такива изискани маниери като неговите не съм виждала у никого... Ах, дано и моят мозък е също тъй фин като на Жан!”
Чрез разсъжденията на Мими Тромпеева се поставя проблемът за свободата. Човекът е свободен единствено да избере една от многото безлични маски и така сам става жертва на модата, управляваща обществените отношения.
Неслучайно авторът не запознава веднага своите читатели с героинята, която скоро ще се окаже „съдник”-на света, в който живее и в който се чувства комфортно. Нейната изява е закономерно следствие от общите търсения на средата, в която се движи - следователно е не по-малко стандартна от останалите, които мислено нарича „Простачки!”, след като е заприличала на тях.
Водещият проблем в произведението - човешкото отчуждение като следствие от дехуманизацията на обществото - е пряко свързан с нереалния, призрачен в модерното време. Човекът духовно не съществува. Той е деперсонализиран. Но едва ли само времето е виновно за тоталната дехуманизация на взаимоотношенията. То е по-скоро обективна реалност, която не може да се пренебрегне. Обществените механизми стават зависими от конформизма на безличния. Индустриализацията автоматизира човека. Той е обезличаван всекидневно и то съвсем съзнателно.
Светослав Минков оставя фантастичното да доминира в текста. И ако първоначално читателят е склонен да съчувства на Мими, готова да отиде в манастир, „безсилна да се бори със съдбата си”, много скоро трябва да разбере, че опасността от обезличаване е била напълно реална. Вярно е, че е много трудно личността да отстоява своята уникалност в условията на стандартизиращото се общество. Необходимо е огромно желание, за да се противопостави човек на инерцията. Все по-очевидно става, че унификацията е за предпочитане пред възможността всеки да бъде себе си - без да се страхува, че ще бъде изолиран от останалите: „Аз се движа сякаш из някаква живо гробище... Между петнайсетината кавалери нямаше нито един с мозък. Главите на всички бяха празни, но затова пък чудно красиви. А пък скелетите им - ах, какво телосложение!” -пише Мими в дневника си, без да осъзнава, че все повече прилича на средата, от която смята, че се дистанцира с разсъжденията си.
Очевидно е, че тя съвсем съзнателно се превръща в марионетка на модата, без да бъде движена от високи естетически критерии. Имаща пред себе си добър агитатор, тя не само от глупост е привлечена от механизма за изграждането на масовия вкус. Не е за подценяване и фактът, че всеки човек мечтае да бъде забелязан и оценен от околните - особено когато е млад и му предстои да направи най-важната крачка в живота си - да сключи брак: „Дано се омъжа само по-скоро... За дамите - какво да кажа. Нито една не ми направи особено впечатление. Техните глави също нямаха мозъци... Те не можеха да си намерят място от яд, загдето съм станала център на изключително внимание, та постоянно търсеха повод да ме ухапят. Простачки! ”
Дневникът на Мими Тромпеева показва окарикатурените й представи за обществото, на което прилича. Чрез него писателят внушава представата за баналността на очакванията и проявите й. Израз е на нейния стремеж да се слее с всички останали, защото стандартизацията я привлича.
Ретроспекцията в разказа „Дамата с рентгеновите очи” изпълнява определена художествена функция. Преди да стигне до тази „вълшебна фабрика на щастливите преображения", тя вече има своето „страшно отчаяние”, породено от мисълта за различието. Ретроспективно е създадена по-широка основа за изграждането на гротесковия й образ и се засилва пародийният ефект от появяването й. Като част от „пробна партида”, пускана на пазара, Мими в действителност премахва ефекта на изненадата. Чрез нея авторът обяснява причините, заради които човек приема да бъде третиран като предмет, а не като индивидуалност.
Бягството на героите (и по-конкретно - на Мими от нейния първоначален външен вид) боди към унификацията, към приобщаването им към света на добрите реклами, или към пълното им съзнателно обезличаване. Много трудно е спасяването на човешкото в стандартизиращото общество, понеже индивидът не осъзнава степента на зависимостта си от обществените норми. Твърде малко остават бунтарите за личностна идентичност. Съвсем очевидно е, че само личността е заплашена във времето от всеобща унификация. Може би заради това писателят вижда бъдещето на цивилизацията като пълен отказ от природосъобразен живот вследствие обезличаването на човека. Кризата на личността е свързана и с едно абсурдно отричане на истинските чувства, за които в разказа „Дамата с рентгеновите очи” се споменава като за поредната сделка: „Един милион в аванс и два милиона след сватбата... Ура! Заминаваме... Най-напред в Ница, а оттам - за хермелиново палто и бален тоалет в Париж. ” Подчинена на грубите материални интереси, любовта би била излишен лукс в света на подменените стойности. Тя просто няма нищо общо с икономическата представа за щастието, имащо само предметен израз.
Реално погледнато, вероятно в стандартното индустриално общество, за което пише Светослав Минков, е по-добре човек да бъде без сърце и ум, защото така е по-неуязвим. Но без личностна идентификация и без чувства, светът би се разпаднал. Затова си заслужава да се помисли върху въпросите, поставени от писателя посредством поведението на героите му.
Езикът на произведението е клиширан, рекламен, стандартен. Колажен и заменяем, той е лишен от оригиналност. По всичко личи, че бягството от унификацията е невъзможно. Пародийно-иронично, каламбурно и парадоксално звучат фразите не само на Мими Тромпеева, но и на Чезарио Галфоне, и на останалите герои от хайлайфа, грижливо вписани от главната героиня в дневника й: „Имаше много интересен свят... Всички се надпреварваха да флиртуват с мене, но в края на краищата аз предпочетох Жан. Той е тъй богат и тъй мил.”
Смешното и комичното очертават естетическите параметри на имитативния, разнороден и разноречив метафоричен език, с който си служат и персонажите, и авторът. Затова не е трудно да определят и взаимовръзките, в които се намират автор, текст и читател. Писателят инсценира игра, в която включва всички. Проблемите са афиширани. С тях авторът ангажира читателското внимание.
Негативните явления са номинирани съвсем съзнателно. Грозното доминира и разкрива образа на гротесково преобърнатия и нравствено девалвиран свят на антихуманна действителност в разказа на Светослав Минков - „Дамата с рентгеновите очи”.
@bgmateriali.com
