Авторът на единственото по рода си произведение в старобългарската литература, цялостно и последователно защитаващо светостта на християнските църковни канони, е свещеник, т.е. презвитер, обществено ангажиран със социалните проблеми на своето време. Презвитер Козма се отличава с висока богословска култура. Познава библейските книги, използва като доказателствени аргументи цитати от евангелските текстове, за да защити официалната християнска религия, подложена на критика от богомилското учение.

Неговата „Беседа против богомилите” е творба, обогатила полемичния жанр, характерен за старобългарската литература в периода Х-ХІІІ век. Както сочи заглавието, основни противници на Презвитер Козма в словесния диспут са богомилите. Тяхното учение, създадено от поп Богомил (оттам и названието - богомилство), по своя характер е дълбоко социално и предизвиква появата на мощно антирелигиозно движение срещу църквата, обвързана активно с политическата и държавната власт. Социалните контрасти се свързват с опозицията бедни-богати, която, съотнесена към земно и небесно, преобръща картината на християнския каноничен модел на света. Човекът вече не е подобие на Бога, а на злото. Дяволът става вездесъщ и той се асоциира с богатите и несправедливо управляващите. Царят и
феодалните владетели са слуги на Дявола. Той всъщност е създал и всичко земно и видимо. Църквата е част от дяволските изобретения на злото. Затова и богомилите отричат и не приемат официалните църковни ритуали, не вярват в светото причастие, в кръщението, в необходимостта от литургия и
молитва. Хулят светия кръст, както и Божията майка - света Богородица. Постулатите на християнската религия са силно разколебани. В тяхна защита застава Презвитер Козма. Той е искрено възмутен от богохулствата на еретиците: „Като почвам да изобличавам техните думи и дела, аз мисля, че и въздухът се осквернява от делата и проповедите им. Но заради христолюбивия народ ще разкрия техните лукави речи, за да не попадне никой в мрежата им, и като разберат техните измами, да отбягват учението им. „Защото, рече господ, всяко дърво по плода си се познава."

Първата част на „Беседа против богомилите” има характер на остра обвинителна реч, в която Презвитер Козма напомня на богохулниците, че земният свят е Божие творение, позовавайки се на казаното от „апостоли, пророци и други праведници". Но този вид аргументи са прекалено интелектуални и недостатъчно въздействащи върху съзнанието на еретика, който трябва да бъде убеден по начин, достъпен за него, и авторът продължава: „Но защо ли говоря за проводниците? - било езичника, било простака, било самия дявол запитай: Кой е творец на всичко видимо и невидимо? И те ще ти отговорят: Защо си толкова прост, човече? Що може някъде да стане без божие повеление? - А вас, еретици, кой ви научи, че бог не е създал всички тези твари? Тежко на вашето неверие, защото огън събирате върху главите си!"

Твърде темпераментна е критиката на Презвитер Козма срещу цялостното учение на богомилите. Използваната художествена риторика доказва емоционалното пристрастие на автора към не скритото богохулство на еретиците. Доводите му са нравоучителни и етични, но всъщност дискредитират нравствената същност на техните проповеди. Богохулството изпълва с гняв и омраза самия човек. Той отрича бога и царя, но и себе си, защото сам руши хармоничния си контакт с околния свят, изпълва се с враждебност, става зъл, носи злото в себе си. Старобългарският автор, защитник на християнската нравственост, използва оръжията на своите опоненти за борба срещу самите тях. Това говори за блестящата стилова култура и безупречните художествени умения на Презвитер Козма да води добре аргументирана полемика с всеки опонент на Христовото учение.

Старобългарският автор е обективен в критиката си. Той открива корените на злото навсякъде около себе си. Вглежда се в живота на различни социални среди и навсякъде открива нарушение на християнските закони. Нито монасите изпълняват съвестно своите духовни задължения, нито богатите, нито обикновените миряни.

Във втората част на „Беседа против богомилите” Презвитер Козма търси отговор на най-наболелите нравствено-етични, а в основата си - дълбоко социални проблеми на своята епоха. Тя е тревожна с наблюдаваните противоречия. Писателят разказва за монаси, скитащи от град на град, нарича ги „слуги на корема си", „бесни на душа", „с чорлави глави и небрежни към тялото". Говори за изоставени деца, Които „мрат от глад и зиме страдат, проклинайки в честия си плач." Открито не приема горделивостта на богаташи, презиращи изпадналите в нищета. Вярващ в духовното спасение на човека, не разбира егоизма на притежателите на книги, които ги крият и по този начин „затварят пътя на спасението пред очите на човеците". Дълбоко покрусен е от всички онези, които „тичат по игри, отколкото в църкви и обичат повече кощуниците и басните, отколкото книгите." Светският и духовен живот е еднакво грешен и безнравствен. Презвитер Козма е убеден, че е открил първопричината на моралната разруха. Тя е в нравственото несъвършенство на обществото. Разочарованието на автора е искрено. Убедително звучи горчивата му констатация: „Защото ние сме причина за греховете и унищожението на своите хора!"

Тъжна е равносметката на Презвитер Козма за нравствените стойности на наблюдаваната от него действителност. Писателят търси средства за противодействие срещу разрушителните процеси на времето. В праведния път трябва да се завърнат всички - и монаси, и епископи, и свещеници. Особено ревностен е писателят в нравоучителните си обръщения към духовенството: „Послушайте върховния апостол Петър какво ви учи, казвайки: „Пасете божието стадо, което е между вас, като го надзиравате не принудено, а доброволно, не за корист, а от обич; не като че владеете страната, но като давате пример на стадото. И когато се яви началният на пастирите, ще получите неувяхващия венец на славата. Измийте се и бъдете бодри; защото вашият враг, дяволът, ревейки като лъв, ходи и търси кого да глътне; противостойте му с твърда вяра."

Презвитер Козма посочва вярата като единствен път за спасение. За него тя има религиозно съдържание, но от дистанцията на времето ясно прозира и голямата вътрешна убеденост на старобългарския автор, че единствено вярата в човека и в неговата съзидателна сила, ще върне доброто, ще направи живота по-щастлив и хармоничен. Социалните контрасти на времето измъчват душата на свещеника. Той вярва в Христовото милосърдие, но не забравя да призове презвитери и епископи да погледнат с други очи на бедственото положение, в което се намира страната от разрастващото се влияние на богомилската ерес: Свети отци, пастири и всеки човек, който прочете тази книга, в господа ви моля и за това: никой да не осъжда моята грубост и безумие, защото духът вдъхва, където иска. Най-вече величайте и хвалете предивния бог, който и в мене вложи човешко слово, както във Валаамовото магаре и в песа, който беседва със содомяните, изобличавайки тяхното безсрамие."

Във финалната част на „Беседа против богомилите” авторът се връща към основния проблем – изобличаването на „безсрамието" на еретиците. Неговото нравствено и социално съдържание той разисква в спор не само с тях, но и с всички съвременници на този преломен момент в развитието на средновековната българска култура. Наблюдаваното явление е с разрушителни социални последици. Презвитер Козма не крие тревогата си за бъдещата съдба на българската духовност. Докрай се бори за нея, обръщайки се към своите събратя - Божи служители: „И тъй, като виждаме всичко това, което бог обеща на добрите и злите, колко е хубаво ние да бъдем за поука на хората!... И не казвайте: Не можем да бъдем такива в тези времена! Бог всичко може, ако ние искаме. Сами знаете как да живеете в божия дом, т. е. в божията църква." Без вяра в Бога за средновековния човек светът се руши, а животът губи смисъл. Подобен начин на мислене е естествен и органично свързан с християнските ценности на епоха с религиозен морал и нравственост. Колкото и илюзорни да са представите на Презвитер Козма за спасение на човека и света от „безсрамното" безбожие на богомилите, той е прав, че вярата в духовните сили и възможности на човека е вътрешна сила за надмогване на отчаянието в трудни, а понякога и безизходни моменти. Затова и старобългарският автор пледира за повече вяра в човешката духовност, макар и в контекста на своите религиозни разбирания: „Нека всички славим винаги своя дух, който се почита в троицата. Той не изоставя своите раби, но винаги всички тука поучава, като вдъхва, у когото иска - и то не само у вярващите, но и у
езичниците, - желаейки да привлече всички към себе си за слава,
както е писано...за рождеството на господа, говорейки: „Ще изгрее звезда от Яков и ще се издигне човек от Израил", човек от плът, бог по Рождество, Иисус Христос, нашият господ, комуто с отца и със светия дух слава сега, винаги и във вечни времена."

Презвитер Козма защитава вярата си в Бога и в човека, убеден в нравственото й превъзходство над злото, обсебило душите на еретиците, които изобличава в своята творба „Беседа против богомилите”.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave