Нравственият дълг на човека в обществото е основен художествен проблем в разказа „Серафим” на Йордан Йовков от сборника „Женско сърце”. Страданието на жената е мотив за действие на главния герой. Серафим уважава чувствата на жената - независимо дали тя успява да го убеди в истинността на страданието си, или подхожда плахо и несигурно към своята изповед.
Разказът има циклична композиция, като в началото и в края на повествованието героят е в идентична ситуация: „Един чудноват човек, нито селянин, нито гражданин, дрипав, окъсан, идеше към Енювото кафене... Посред лято в тая страшна жега, тоячовек беше навлякъл дълго зимно палто, като попско расо, на главата му беше похлупено смачкано бомбе, а краката му бяха обути в цървули. Но най-често очите на Еня се връщаха върху палтото на непознатия: едно времето ще е било синьо, ще е било от един плат, но сега нищо не личеше - оръфано, разнищено, навред продупчено, навред кърпено...". За да се чуе неговата реплика във финала: „Хубаво си е то, мойто палто. Аз като го позакърпя пак, ще прекарам с него и таз зима..." Социалният проблем за необходимостта от купуване на ново палто се превръща в нравствен: нужно ли е действително палто на Серафим? Отговорът е в повествованието на Йовков.
Действието в произведението се развива в Добруджа (при торлаци и българи, които са пряко назовани). Пред кафенето на Еню, на мегдана (на открито) всичко може да се види и разбере - колкото и ненаблюдателен да е читателят понякога. Затова Еню трудно може да си обясни как не е разбрал още вечерта за постъпката на Серафим, дал и последните си спестени пари (нужни на самия него за палто) на непознатата Павлина. Случката, разказана просто, става през лятото (много преди определеното за смяна на сезонните работници време - след Гергьовден и далеч преди Димитровден).
Още в експозицията основният акцент е поставен върху необходимостта от смяна на палтото на Серафим, за да се разбере, че нищо няма да се промени и след това - въпреки плановете и мечтите му. Материалният знак (дрехата) разкрива социалното „лице” на живота и делата на героя. Изразява начина, по който кореспондират помежду си физическият и духовният облик на човека. Намиращи се в противоречие, те показват, че зад бедната и неугледна външност на героя се крие добро и състрадателно сърце: „Когато Господ на нея, и тя на мене. Аз не бързам... Че нали имам палто? Я го я! Хубаво си е то, мойто палто, нищо не му е...". Определен символен подтекст има в избора на имената на героите в произведението. Серафим (огнен ангел с шест крила) наистина доказва, че поведението му е по-близко до Бога, отколкото до това на хората, понеже е способен да даде всичко, което има, на една страдаща непозната жена. Еню (пълководец, водач) в действителност е дискредитиран. Представен е като егоист. Болният Иван, който се нуждае от помощ, отвежда към очакваното милосърдие (Бог е милостив. Божа благодат). А Павлина означава малка (незначителна, незабележима), неможеща да се пребори с обстоятелствата, понеже никога няма да стане нито по-богата, нито по-силна от кръстника си - каквито и доводи да му изтъква.
Макар и твърде бегло, са показани непостоянните занимания на Серафим. Работил е винаги, макар че никога не е успял да получи толкова, колкото би трябвало: „Можеше да работи само лека, маловажна работа: на някоя мелница се приставяше да храни свинете, да чисти обора на някой хан, или пък пасеше един-два добитъка." Затова споделя с Еню, че това лято е бил пазач на една керемидарница. И за да не стои без работа, без да е подканян, помага на хората, които са споделили по няколко думи с него: „Серафим малко работеше, бавно пипаше, но не обичаше да стои празен. Пред къщата на Еня... бяха стоварени кой знай кога камъни... Серафим ги прибра на едно място и ги нареди. След туй ходи за вода. След туй - поля пред кафенето и премете." Йордан Йовков много убедително – чрез поведението на главния герой Серафим - показва, че човек се проявява цялостно в делнични моменти, когато на изпитание е поставена неговата нравственост. Неслучайно за разкриване на характера му са използвани детайли, доказващи, че новодошлият, „нито селянин, нито гражданин” е бавен, спокоен, свенлив, търпелив. За това се съди по пестеливите му жестове: „Серафим, режеше по малко с една костурка от хляба си и сладко – сладко дъвчеше сухите залъци. Лястовичата... трепна с крилете си току пред лицето му... Две-три врабчета подскачаха към Серафима и той се пазеше да не мръдне, за да могат да си вземат някоя трохичка." Неслучайно той не обръща внимание на минаващите покрай него хора, защото сам не иска да бъде забелязан. Писателят показва героя си в отвореното и открито пространство пред кафенето, а не вътре, понеже той няма какво и от кого да крие (въпреки че наблюдателният Еню вижда как опипва пазвата си заради скътаните спечелени пари). Чувства се по-спокоен, като знае, че не притеснява никого с присъствието си. И е съвсем искрен, когато първоначално споделя плановете си на глас: „Едно палто ще си купя. Ще си купя, защото туй вече за нищо го не бива. То е, тъй да се каже, добро за музея...".
Водещите проблеми в разказа на Йордан Йовков „Серафим” по своето звучене са нравствени. Но се усеща и социалният подтекст - въпреки че страданието не е свързано само с бедните и онеправдани хора. Подходът на автора им придава екзистенциално звучене (никой не е застрахован завинаги - и не може да предвиди всички срещи с нещастието в живота си).
Основните теми в творбата са проблематизирани чрез поведението на главния герой. Чрез него писателят внушава истината за универсалното добро, базиращо се на християнската етика, приемана като нравствен дълг от човека с добро сърце: „Какво съм направил? Никому нищо не съм направил... Нека заведе мъжа си на болницата, може да му помогнат докторите."
Точно в диалога с Еню става ясно и съдържанието на представите на двамата герои за богатството и бедността или за „имането" и „нямането". Непринудено и искрено проявената помощ от страна на Серафим спасява човека от мъките и безизходицата. Но Еню едва ли някога ще разбере колко важно е понякога да се направи добро и на онзи, от когото не бива да се очаква нищо в замяна.
Героите на Йордан Йовков диалогизират фамилиарно, свойски: „А бре, Серафиме, ти ли си? Ух, да те убий здраве, да те убий! Не мога да те позная, бре." Използват разговорна лексика („слободен", „китанцията"). По-заможният Еню дори си позволява да дава съвети на човека без свое място в обществото (за палтото и за паричната помощ).
В основата на разказа стоят два възгледа за живота: на егоиста, затворил сърцето си за другите: „Нямам пари аз! Отде ще ти взема пари да ти дам? Нямам... Остави ме, ти Казвам, нямам пари!", и на алтруиста, съпричастен към съдбата на страдащия човек, дори когато е напълно непознат. Чрез сблъсъка на тези два принципа на общуване и на отношение към живота и неговите предизвикателства, писателят търси мотивите за поведението на героите си.
Може би Еню не помага на Павлина, защото наистина няма достатъчно пари, за да й услужи. От разговора проличава неговата убеденост, че едва ли тя ще успее да му ги върне някога, а и той се
нуждае от средства за кафенето си. Не му е близка роднина (той е връстник на семейството) и е достатъчно предпазлив, за да си даде сметка, че в утрешния ден може и на него да му потрябва помощ и да няма на кого да разчита. Добре познава женските сълзи и те не могат да го трогнат дотолкова, че да се поддаде на състраданието. Интересува го въпросът как да спечели повече, а не да загуби задълго парите, с които разполага.
От другата страна застават аргументите на Серафим, който помага не просто на някого, а на една непозната жена. Състрадателен и човечен, самотникът разбира, че тя няма на кого да разчита, а се нуждае от помощ. Убеден е, че е длъжен да й даде това, което има (както учи и Христос). Стряска го категоричното „Нямам!" на Еню. Човещината го кара да изпита болка и състрадание към плачещата жена, намираща се в пълна безизходица: „Че барем да сме добре, да сме здрави... Сега по света Богородица ще стане седем месеца как не е похванал работа... Че нали ни умря из онзи ден... и биволицата... Ни от месото зехме, ни кожата Ох, това нашто тегло!"
Ненатрапчиво, деликатно Серафим решава да даде един непреднамерен урок на Еню, като го накара да се замисли върху поведението си спрямо Павлина и нейното страдащо семейство чрез добронамерения си жест. Убеден е, че един ден няма за какво да съжалява, когато дойде Страшният съд: Пък ако ми е писано, с него може да се представя и пред Бога. То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може пък там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже скъпоценно...".
Серафим поражда симпатии с човечността, със сърдечната си отзивчивост и с трудолюбието си. Неговата всеотдайност е напълно безкористна. Благородството му се проявява в нежеланието да афишира постъпките си. Неговата нравствена чистота, предпоставена и от името му, до края го показва като чист човек, готов да помогне на онзи, който се нуждае от подкрепа. Затова патосът на утвърждението е доминиращ в „Серафим”. Но чрез отрицание се прави съпоставка с недостойното поведение на Еню, който не предлага дори храна на Серафим, помогнал му през деня за кафенето.
Йовковият повествователен маниер се характеризира с редуването на случки и картини. Писателят предпочита гледната точка на народния разказвач. Той противопоставя статичните размисли на динамичния трудов делник, за да внуши представата за истинската нравствена същност на героите си, дори когато те не говорят или не влизат в определени взаимоотношения помежду си.
Животът е показан от позицията на социалния реализъм. Той съдържа в себе си оценката за различни типове нравственост, следствие от различните позиции на Серафим и Еню. Йордан Йовков налага и своите етично-естетически възгледи за хуманизма като съпричастие към страданието и реално добротворство без очакване на отплата. Авторът показва, че мълчаливото съпричастие към чуждата болка също е достойно за уважение. Безкористните чувства дават възможност да се разбере, че светът все пак е добър, въпреки нелицеприятните му предизвикателства.
И днес разказът на Йордан Йовков „Серафим” въздейства с хуманистичния поглед към човека и неговата нравственост. Вълнува с проблема за избора на позиция и провокира мотива за добротворство като действие и позиция, което се среща все по-рядко. Затова писателят има своята широка читателска аудитория, която му вярва и го обича.
@bgmateriali.com
