В своята статия „Петрушан" Христо Ботев пише: „Дойде пролетта и лятото на 1868 година и на хиляди юнаци закипя кръвта, хиляди бяха готови да идат да измрат за свободата..." Самият поет е сред тях и естествено е почувствал „онзи революционен възторг и ония трогателни надежди", които въодушевяват тогава нашата емиграция. Поемата „На прощаване" е създадена именно в тази обстановка на революционен подем. Повод за нейното написване е замисленото, но несьстояло се преминаване на четата на дядо Жельо на българска земя. Лирическият герой в поемата - бунтовникът, е двойник на самия поет и решението му да тръгне по един „страшен, но славен" път, се основава преди всичко на обичта към отечеството и най-близките му хора. В писмо до свой приятел Христо Ботев пише: „Наистина, най-голямата добродетел в света е любовта към отечеството, но какво да правиш, когато малцина са ония хора, които да разберат, че тая добродетел естествено е основана на друга – на любовта към ближния."
„На прощаване" започва с пряко обръщение на бунтовника към майката - довереница, от която той търси разбиране и съпричастност в драматичния час на едно въображаемо прощаване с нея, преди да поеме пътя на борбата. Желанието да я утеши поражда затрогващия тон на обръщението: „Не плачи майко, не тъжи,/ че станах азе хайдутин. "Синът осъзнава каква болка ще причини на майката възможната му гибел в предстоящите битки. Затова той се опитва да й обясни причините за неговия житейски избор и да я помоли да му прости. Нещо повече, той търси от майка си подкрепа и одобрение, че не е в състояние да понася произволите на поробителя:
„Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето наз млади пропъди
по таз тежка чужбина -
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!
Майчината клетва тук е призвана да разграничи още по-категорично родното от чуждото, свободата от робството. То е метафорично предадено с израза „таз турска черна прокуда". Раздялата с родния свят предпоставя изгнаническата участ на бунтовника, който заедно със своите другари по съдба изживява принудително битието си в чуждата земя.
Дълбоко интимният тон на стиховете в поемата изразява дълбоката връзка на героя с рода и родовите ценности. Към тях го причислява и непокорният му дух, който го подтиква да се бунтува срещу унижението да живее като роб в родния си дом и отечество. Лирическият герой е уверен, че майката може най-добре да разбере чувствата, които изгарят душата му. Тя го е родила и закърмила с бунтовен, непокорен дух, със „сърце мъжко, юнашко". Двойният епитет, моделиран в духа на песенния фолклор, подчертава силата на характера, присъщ на героичната личност:
Но кажи какво да правя,
кат ме си, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище...
Светостта на родния дом не допуска поругаване от поробителя. Наситените с много чувства изрази подчертават сакралния кръг на неговите близки, възкръснали в съзнанието му заедно със спомена за бащиното огнище. Скъпите за сърцето на бунтовника хора изпълват представата му за родното и го мотивират да избере борбата за свобода пред робското примирение. За него е въпрос на чест и достойнство да им даде възможност да живеят щастливо като свободни хора в свободна земя, а не под заплахата на робския произвол - „черни чернеят" за него:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше:
там, дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Часът на мисленото прощаване с близките и обичани хора е изпълнен с емоционално напрежение, което избликва в драматичния възглас: „Ах, мале - майко юнашка!/ Прости ме и веч прощавай!". Отново прякото обръщение към майката подчертава нейното постоянно присъствие в лиричното пространство на творбата като основен образ, около който се изгражда светът на родното. Неслучайно майката за пръв път е назована „майка юнашка". Тя трябва да преодолее своята мъка на майка с патриархални разбирания и да се гордее, че е отгледала син бунтовник, че го е научила да обича всичко родно и го е дарила със „сърце юнашко". Бунтовникът разчита на нейната душевна сила и отправя молба за прошка и призив за твърдост пред изпитанията, защото майката е тази, която ще преживее най-болезнено предстоящата му съдба и възможната юнашка смърт. От майката героят иска одобрение за своя избор, че е поел пътя на борбата за свобода, и за всичките си бъдещи изпитания по този път. Той изтъква дълга си към майката родина и високите си стремления, надявайки се майка му да прости и да го разбере, че се е отзовал на гласа народен:
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Бунтовникът ясно съзнава, че делото му няма да бъде прието от всички, че може би някои ще го нарекат „нехранимайка" и тези думи ще бъдат болезнени за близките му. Затова той моли майка си да отмине с презрение подобни укори, да превъзмогне болката си от възможната му смърт и да изпълни своя свят дълг: да предаде завета му на неговите „братя невръстни". Той разчита те да тръгнат по неговия път, защото връзката между поколенията е израз на вярност към родния свят и към всички онези ценности, които са свързани с него. Преданието за легендарния му подвиг ще бъде още по-близко и задължаващо за братята, ако им бъде внушено от майката:
да помнят и те да знаят
че и те са брат имали,
но брат им падна, загина,...
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин,
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
Всичко, което ще преживее майката като най-тежко изпитание, силно вълнува лирическия герой. Той не я осъжда, ако тя все пак не успее да превъзмогне мъката от смъртта на първото си чедо. Единствената му молба е да се заслуша в създадената от народа за него песен и да остави братята му да я чуят. Към майчината болка вероятно ще се прибави и тази на неговото „либе хубаво". Техните чувства и преживявания пряко са обвързани с въздействащата сила на песента, възприемана като израз на народната памет и като признание за героизъм и родолюбие. Тази „песен юнашка" и сълзите на майката и любимата ще бъдат пример и подтик за неговите последователи в борбата:
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца, мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади.
Творческото въображение на поета рисува картината на възможното му победоносно завръщане в родния край като една красива мечта, свързана със свободата – да „ стигне жив и здрав у дома". Това условно завръщане се съпътства от прилив на възторжени чувства - радост, вълнение, обич. Драматичната среща между бунтовника и неговите близки е предшествана от описание на другарите му с епитети и сравнения, заимствани от хайдушките народни песни. Разветият „байрак", „левовете златни"на челата на юнаците, пушките, сабите, сълзите на радост и цветята, които той очаква като израз на народната признателност, изграждат великолепието и драматизма на картината. Стиховете: „о, тогаз майко юнашка!/ О, либе мило, хубаво" изразяват кулминацията в чувствата и преживяванията на всички участници в тази сцена. В този тържествен миг майчината благословия и ласка са най-ценни за бунтовника. Те изкупват всичко, което е трябвало да понесе до момента на срещата. Благословията на най-скъпия на сърцето му човек - майката, е съпроводена от вълнението и от обичта му към всичко, свързано с родното. В мечтите си лирическият герой вижда майката вече като майка юнашка, която е призвана да изрече светите думи, станали идеал за него и другарите му:
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко, прегърни
и в красно чело целуни -
красно с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
Радостта от срещата със света на родното и свързаните с него родови ценности е краткотрайна, защото бунтовникът поставя дълга си към народа над всичко. Неговата обвързаност с борбата за свобода и с родината още веднъж утвърждава предаността му към тях. Драматизмът на преживяването в тази последна сцена от въображаемата среща с близките се подсилва от отказа му от лично щастие и от окончателната вече раздяла с майката и любимата. Бунтовникът се надява, че саможертвата му ще бъде оценена от благодарния народ и затова напълно естествено звучи признанието му във финала на поемата. То утвърждава за сетен път мисълта, която му дава сили, че смъртта за свободата е всъщност път към безсмъртието:
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
Обичта към родния свят и неговите ценности извисява образа на лирическия герой. Духовната сила на бунтовника в поемата „На прощаване" идва преди всичко от връзката с тях, особено, когато те са подчинени на най-високия идеал за всеки човек - свободата. Устремен към нея, героят на Ботев, а и самият поет, е готов да пожертва живота си, за да живеят достойно онези, които обича най-силно - така, както обича и своето отечество.
@bgmateriali.com