Една от творбите на Пенчо Славейков, създадена по мотиви от народната песен „Стояне, море Стояне”, е стихотворението „Луд гидия”. Идеята за облагородяващата сила на изкуството е водеща в творбата. Талантът е особен дар за душата. Когато твори, човекът е вдъхновен, устремен към неподозирано красиви светове. Това е тайната „лудост” на неговия талант, на дарбата му да вижда винаги красивото, да свири, пее и играе като героя в стихотворението „Луд гидия”.

В първата част на творбата е представено всеобщото опиянение от чудното въздействие на музиката върху стари и млади. Пенчо Славейков се докосва до неотразимото влияние, което има истинското изкуство върху хората. Под магията на чудодейните звуци всички забравят грижи и неволи, дори всекидневните си задължения. Макар да свири „леко", звуците на „луд гидия" - младия буен юначага, достигат „надалеко" в полето, където „жътварки - сърпи пущат и захвърлят паламарки". Под властни на музиката са и „невести на реката", които също „забравят бухалките и платната". Дори и „бабите край огнище" са вдъхновени от музиката. Привидно в околното пространство настъпва хаос, но увлечени в бързия ритъм, очаровани от звуците, и „жътварки", и „невести"попадат в непознат, но вълшебен свят, изпълнен с мечти, музика и красота. Той е нов и преобразен, душите на хората се извисяват и вдишват живителната струя на преобразяващите звуци, долитащи от тамбурата на „млад гидия". Сърцата на хората не могат да устоят и „те залавят хоро вито". Младият юначага изявява себе си чрез музиката, създава радост за хората.

Употребата на глаголните форми: „свири", „не престава", „пущат", „захвърлят", „плясват", „залавят" и д р., внася изключителна динамика в ритъма на стихотворението „Луд гидия”. Творбата звучи като един неспирен танц - празник на душата и символ на безгранично веселие.

Попаднали в един нов, неподправен, хармоничен и щастлив свят, хората напълно се откъсват от еднообразието, сивотата, повтарящи се в ежедневието. „Бухалките и платната" са забравени от невестите, изпотъпкано е „златно жито", „зелника недопечен".

В лудешкия танц е въплътен поривът на човека към свобода, стремежът му да се отърси от всекидневните ограничения, условности, да се потопи в празничния карнавал на душата си. Неповторимият майстор на словесното изкуство - Пенчо Славейков, следвайки фолклорната традиция, въвежда читателя в една нетипична селска действителност и чрез хиперболизирането на образите постига идейното си внушение за освободения човешки дух. Контрастът между реалната представа за българския трудов народ и Славейковата интерпретация за новия облик на човека от народа е извор на непринудения смях, на хумористичните настроения в творбата. Сериозното се превръща в смешно, хаосът се настанява властно вместо установения, всепризнат ред, безгрижието и веселието изместват грижите и тъгата.

Необходимо е да се отбележи, че Славейков постига неповторимо въздействие върху читателя, като черпи изразни средства от богатата съкровищница на народното творчество. Постоянните епитети („стар кадия", „луд гидия", „хоро вито”, „сърце мъжко” и др.), както и разговорните думи („кадия", „паламарки", „заптисва" и др.) придават специфичен, оригинален колорит на творбата.

Във втората част на стихотворението „Луд гидия” се проследява въздействието, което музиката оказва върху „стар кадия". Той е пленен от дарбата на младия музикант. И неговата душа „заиграва" в ритъма на „тамбура яворова". Макар че този безкраен празник за стари и млади трябва да приключи вече, музиката на „луд гидия" продължава да омагьосва хората. И тогава идва ред „стар кадия" да отсъди справедливо. Присъдата ще бъде провъзгласена от всички недоволни, засегнати от проявената дарба на„луд гидия". Тези, които не могат да почувстват стихията на магическото изкуство и напълно да й се отдадат, те ще влязат в ролята на съдници.

Задъханият, накъсан ритъм на кратките четиристишия от първата част се заменя с привидно по-спокойния, по-бавен ритъм на по-дългите двустишия във втората част. На пръв поглед ритъмът е по-спокоен, но не след дълго се разбира, че това е една заблуда. Старият кадия не се удържа, сърцето му се подлудява от игривите весели ритми. Като всеки човек, макар и призован да служи на благородната мисия „да съди", подвластен на правдата, неговото „кадиево сърце мъжко" няма да устои на магията на изкуството:

и непочнал  истинската луд гидия —
на юнашки нозе рипна стар кадия:

сви, изви се чак от подът до тавана!

Пазителят на реда, ръководен от гласа на справедливостта, сам бива
понесен в ритъма на невероятния танц, омагьосващ душата, за да прозре една вечна истина. За да изтръгва неподражаеми звуци този луд гидия от своята „тамбура яворова", той притежава „божа дарба", за която присъда не може да бъде произнесена от обикновен земен човек:

Свири, свири, бог убил те, луд гидия,
божа дарба не заптисва стар кадия!

Това, което е дадено на човек от Бог, трябва да вдъхва преклонение и
искрен благослов у останалите, а не да се възпира под слънцето - то „за свят е чудо".

Признал съвършената, божествена дарба на „лудо младо", старият кадия би искал да остане поне още за миг подвластен на своя извисен дух под благотворното и чудодейно въздействие на музиката.

Изкуството в рамките на краткия човешки живот остава вечно и неразгадаемо. То е светъл порив към прекрасното, до което бихме могли да се докоснем чрез съприкосновението с магията на словото и музиката. Пенчо Славейков е наистина един талантлив творец, който прави света около нас съкровен, желан и необикновен.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave