Христо Ботев и Иван Вазов-двама титани на духа и мисълта, може би най-добре познават значението на святата дума патриотизъм. Чувството, изразено с тази магическа дума, е дълбоко вкоренено в индивидуалната им човешка и земна същност. Отдали се безрезервно на своята родина, те подчиняват жизнения си път на съдбините на народа си. Живеят, страдат, борят се и копнеят за светъл и щастлив свободен живот.
За Ботев действената любов към родината е „най-голямата добродетел на човека". Иван Вазов с гордост и достойнство заявява: „Аз пях за България, защото я обичах. Аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ и всичко това изразих в моята песен."
Образът на България неотменно следва съдбоносния път на литературните герои, създадени в безсмъртните произведения на поета-революционер Христо Ботев и на патриарха на българската литература Иван Вазов. Родината - това е всичко, което имат и Ботевият хайдутин, и Вазовите хъшове. Това е мястото, където лирическият герой е „първо мляко засукал". Там е бащиното огнище, близките-майка, братя, баща, либе, чиито светли образи изпълват душата на бореца за народна свобода. Там са „зеленитехълми", „небето", „огнищата", „възпоминанията" и „мечтите" на патриотичните българи.
Да посветиш себе си на отечеството и да му служиш вярно с предана и чиста любов, да страдаш и в страданието си да го обичаш, забравил гордостта си, да бъдеш истински патриот - това е върховно самоотричане в името на светлия идеал: свободата на родината!
Лирическият герой в стихотворението „На прощаване" от Христо Ботев - бунтовникът, устремен към мечтаната свобода, и хъшът - мъченик и страдалец от повестта „Немили-недраги", са обединени от святата си любов към България. Лирическият геройот „На прощаване" се слива с Ботевия поетичен АЗ, носещ устрема към свобода на поробеното си отечество. Бунтовникът-революционер е личност, съчетала в себе си обикновено-земното с безсмъртното. Пламенен родолюбец, той не прекланя глава пред чуждия гнет. За него борбата е съдба и призвание, смисъл на живота му. Дори за миг не се колебае да поеме страшния, изпълнен с премеждия и опасности път в името на най-светлия идеал-свободата на отечеството.
За родината би направил и невъзможното, за своя изстрадал народ би пожертвал живота си. Героят на Ботев не може да бъде истински щастлив, когато народът му страда, когато неговите . „ баща и братя черни чернеят". Той е роден „със сърце мъжко, юнашко", което „не трае да гледа турчин, че бесней над бащино ми огнище". Тежка и незавидна е участта на най-близките му и свидни хора - майка, баща, братя, любима.
Дълбокото му преклонение към традицията и националните ценности го подтикват да нарами пушка и да откликне на народния зов за помощ:
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Любовта и омразата-тези две полюсни чувства, определят действията на народния закрилник. Той обича предано род и родина и ненавижда тиранията и поробителите. Свободата -този върховен идеал, е постижим единствено по пътя на сурова борба:
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък... каквото сабя покаже,
и честта, майко, юнашка!
Борбата е безмилостна, смъртта е реална перспектива, но друг избор за бунтовника няма. Той се бори за мило, за драго. Съпричастна с целите на борбата е неговата майка „юнашка". Въпреки страданието й, той е убеден в майчиното пристрастие към личния му избор, който е и национален. Духовна е близостта му и с „ братя невръстни". На тях ще бъде предаден неговият завет в борбата. Лирическият герой е сигурен, че и те „като брата си ще станат - силно да любят и мразят".
Раздялата с „либе хубаво", с неговите „черни очи" и „ тиха усмивка" е скръбна, усилва болката в любещото сърце. Бунтовникът изразява надеждата си за победно завръщане, когато ще прегърне своята любима в деня на всенародната радост:
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо
да чуй то сърце юнашко...
Това е неговата мечта, светъл блян, идентичен с националния идеал за свобода.
Съдбата на родината за бунтовника е винаги по-скъпа отличното човешко щастие. То е невъзможно в условията на робство. Пътят към личното щастие също минава през борбата за освобождение на поробеното отечество, обичта към родината се отъждествява с обичта към бащиния дом и близки. За всички тях, за най-скъпото си борецът за свобода е готов да пожертва живота си.
Безкористен и всеотдаен в обичта си към народа, Ботевият лирически герой, слял се с неговото поетично АЗ, не пожелава друга награда за себе си освен:
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
Свободата е единствена и най-висока жертвена цел за героя-бунтовник от стихотворението „На прощаване".
За освобождение на родината бленуват и Вазовите хъшове емигранти. Емоционалното авторово отстъпление във Втора глава на повестта „Немили-недраги" рисува обобщен образ на емигрантите-истински родолюбци. Чрез израза „немили-недраги" Вазов поставя проблема за мъченичеството на прокудените от родината и за тяхната трагична участ по пътя на борбата, който винаги е жертвено предопределен.
Герои с рани от славни битки, те страдат отвъд Дунава. Студ пронизва телата и душите им. Истински страдалци, хъшовете са лишени от храна, топлина, работа и сигурен подслон, но те понасят лишенията в името на свободата.
За тях Румъния си остава докрай чужда земя, която дава гостоприемство, но то е „гостоприемството, което дава пустият морски бряг на изхвърлените от бурите мореходци". Обществото ги отблъсква, отказва признание и разбиране. Те са емигранти, излишни, т. е. „немили-недраги". Страдат от раздялата с горещо обичаното отечество, от раздялата с дом и близки. Хъшовете са като „в пустиня".
Тези истински герои и борци за свобода на поробеното си отечество са подложени на унижения. Жадуват за подвига на Хаджи Димитър, а са заставени от съдбата да крадат и просят, за да заситят измъчващия ги глад. Те са „един нов и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава". Авторът е потресен от факта, че „ балканските орли" „бяха сега кокошари". Отчайващ и жалък контраст- герои с възвишени идеали и светли мечти, превърнали се в просяци и крадци, с поругано достойнство и незаслужено презрение.
Макар и нещастни в чуждата страна, образът на многострадалната родина продължава да живее в сърцата им. Тя ги привлича с неудържимата си сила и те стоят на дунавския бряг и с часове съзерцават „зелените хълми на България” - толкова близка и същевременно така далечна, недостъпна и непостижима. Изтерзани са душите на пламенните родолюбци, които понасят несгодите на неумолимо суровата съдба. Авторът е напълно съпричастен към тяхната съдба. Само един всеотдаен патриот, споделил нерадостните и трудни мигове с хъшовете, усетил парещата болка от раздялата с родината си, може да изповяда художествено мъката им. Човешки стон се изтръгва от самото сърце на твореца в заключителните слова от авторовото отстъпление във Втора глава на повестта „Немили-недраги": „О, Бьлгарио, никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно!..."
Тези думи са и едно горещо послание към всички българи да обичат родината, както я обичаха Ботев и Вазов. Те са и един завет към поколенията да пазят непокътнато всяко кътче народната българска земя, за да я има винаги България.
@bgmateriali.com
