Пред прага на Зевс има две големи делви - едната пълна с добри, а другата с лоши дарове.Чрез тях Гръмовержеца определя съдбата на човека, които "ту добре, ту пък зле си прекарва живота". Делвите стоят отвън, на прага, те са на границата между живота и смъртта, видимото и невидимото, доброто и злото. Въпросът е, че човек не може да бръкне в тях, за да избере сам даровете си. Може единствено да подбуди Бога да изпрати добрите дарове на човек. Да се спечели благоразположението на боговете е най-добрият път към благополучието на хората. Ахил изповядва : "Който безсмъртните слуша и те благосклонно го слушат". Тази философия ще следва Ахил от свадата си с Агамемнон до решението си да върне тялото на Хектор на баща му Прям. Но най-силното негово послушание се проявява в последната песен на "Илиада". Няма друга песен, в която боговете да имат такава грижа хората да са послушни. Не само на Олимп, но и на земята ще бъдат те, за да предотвратят изблиците на ярост у хората. Героите са смирени в скръбта си, възцарява се мир, макар и само дванадесет дни. Кой е прозрял нуждата от покой, от мир и от утешение - боговете или хората?

Ахил продължава в гнева си да позори тялото на Хектор. Идва момент, когато неговата ярост не се приема вече и от безсмъртните: " Жалост обзе боговете блажени, щом всичко видяха". При постоянната си омраза към Ахил бог Аполон обаче не обвинява само героя, а и себеподобните си : " Вий, богове безпощадни жестоки!". Чрез обичта си към Хектор Аполон е разрбрал, че своеволните капризи на безсмъртните спрямо хората не могат да бъдат безкрайни. На човеците им е отредена участта да понасят всичко - "дух търпелив отредила съдбата на земните люде". Нима техните грешки не се дължат на това, че боговете непрекъснато подлагат на изпитание търпеливостта им и изчерпвайки търпението им, ги подбуждат винаги към гняв? Равновесието в двадесет и четвърта песен настъпва, защото всички решават да се предпазят от гнева .Аполон първи изрича това желание на боговете: "Страх ме е,че ще възбуди гнева ни..." Боговете трябва да намерят решение, което да ги предпази от гнева и същевременно да не позволят хората да са подвластни на яростта си. Ако боговете се въздържат, то значи да приемат за себе си това, което е отредено на човеците - търпението, а ако людете намерят решенията за живота си сами, то значи да се приближат до боговете. Справедливостта обаче е в послушанието на хората, а не в тяхната дързост да бъдат равни с безсмъртните. Хера бърза да предупреди Аполон, че той разсъждава като приравнява човека към боговете:„Можеше вярна да бъде речта ти сега, Сребролъки, ако Ахила и Хектора тачехте вие еднакво. Хектор обаче е смъртен, от женска гърда е засукал, пък Ахил е роден от богиня, която отхраних, 
нейно възпитах и дадох сама за жена на Пелея ...”

Не може да има изравняване, нито еднаква почит към двамата, но може да има милост към героя, които от всички смъртни в Троя е най-мил на боговете. Решението да се върне тялото на Хектор е божествено, но изпълнението му е човешко. Всевластният Зевс не се разпорежда над всички ахейци и троянци да спазват волята му, а става така, че пренасянето на мъртвия се извършва под прикритието на ноща. Използва се повече хитрост, отколкото воля , а хитростта е дарба на човеците. В милостта си боговете правят най-милия подарък на хората - да ги оставят с усещането, че действията им са подбудени от техните чувства, а не от божествената воля. Знаците на Зевсовата помощ са тайнство, което не бива да бъде разбулено. Орелът сте следва Прям, но повече като вестител за благоразположението на Гръмовержецъта.

В подбудите на боговете има и нещо друго. Според Аполон Ахил с действията си, подвластни на гнева, "ни слава, ни полза получи". В скръбта и яростта на този герой няма изход нито спасение. Боговете трябва да намерят решение, което да го изведе от това емоционално и нравствено сътресение, защото мъката и гневът еднакво го унищожават. Майката също се замисля за него. Тя осъзнава, че от болка той е забравил " храна и легло", предлага му да се отърси от тъгата чрез любовта на жена, но тя разбира, че той би могъл да бъде спасен единствено, ако намери разрешение на проблема с тялото на Хектор. Героят не може да върне величието си, когато след тежките битки намери утешение при жена. Колкото по велика е била яростта му, толкова по-велика трябва да бъде милостта му, за да запази славата си. Затова и връщането на тялото трябва да се приеме като негово решение, като израз на неговата воля. Самият Зевс отрежда чрез тази постъпка Ахил да бъде още по зачитан:  " Искам обаче аз слава велика да дам на Ахила". Едва ли би могло да има решение на боговете, което би било по угодно за героя. Той се съгласява веднага, без да дава дори най-малък знак за упорство : "Тъй да е ! Който ми откуп достави трупа ще получи,/ щом като сам Олимпиецът с дух благосклонен нарежда". Нещо повече, той самият се предпазва от гнева, за да не предизвика Боговете. Двата различни свята - този на Ахил и на стария Прям могат да се доближат единствено чрез скръбта. Великият герой се вглъбява в тъжен спомен за баща си и Патрокъл, а Троянският цар оплаква сина си Хектор. Скръбта извършва чудото, защото само чрез нея героите познават какво е жалост, милост към другия, възприеман дотогава само като враг. Този път Ахил е велик, защото е милостив. Героят които досега е разчитал на копието, сега се доверява на думите, Омир нарича "крилати", защото за израз на милост към страдащия 
Скръбта е благословеното чувство, защото чрез нея хората се спасяват и стават равни. Войната трае десет години, а оплакването на Хектор дванадесет, но като сила на човешкото изживяване тези дни са най великите и не могат да се сравнят. Боговете разбират, че не могат да си играят произволно с хората, защото са ги дарили с чувствителност, а човеците проумяват, че истинските неща не са на върха на копието.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave