ОБРАЗЪТ НА ДОМА В „ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯ“ ОТ ИВАЙЛО ПЕТРОВ И В „ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА“ ОТ ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
В представата на всеки човек образът на дома е свързан със спомените за детството, за майчината грижа и закрила. Обикновено той е нещо свещено и съкровено, една от опорите в живота, даваща успокоение, вяра и утеха.
В повестта „Преди да се родя“ от Ивайло Петров е изразена гледната точка на модерния човек, който с ирония и с желание да развенчае някои митове, се връща към спомените за отминалия патриархален свят, докато един от най-големите български поети – Димчо Дебелянов, който също е човек на новото време, гледа на родния дом с носталгия и с надежда да възстанови своето душевно равновесие. Въпреки тези различия, и двамата български творци всеки по своему обича родния дом. В повестта „Преди да се родя“ обаче разказвачът се връща към спомените си по начин, напълно различен от общоприетия дотогава подход към всичко, свързано с патриархалното време и с идеализацията на дома в неговите рамки. Авторът понякога може би твърде жестоко се отнася към всичко, свързано с ранните си спомени. Нещо повече, той не се страхува да извади на показ всички недостатъци на своите близки хора и на патриархалния бит. За разказвача в тази повест споменът за дома е спомен за „малката къщичка землянка“, пълна с „бълхи и кал“. При това той не се задоволява да осмива само родната си къща. Не пощадява и нейните обитатели. Майката, един от най-ярките образи, с който обикновено се свързва родният дом и която до този момент е обрисувана в българската литература с обич и преклонение, тук става обект на едно съвсем друго отношение. На младини тя е представена като твърде пресметлива и готова да се омъжи за първия срещнат ерген, стига той да е достатъчно богат. Тя дори не е водена от любов към бъдещия си съпруг – срамежливия ерген Петър. А когато е открадната по погрешка, то единственото, за което си мисли на чуждото място, е за „голямата къща, за градината и за цялото село, в което можеше да живее отсега нататък“. Нещо обичайно за българската литература до този момент, посветена на селския бит и характера на човека от народа, е българската девойка задължително да бъде характеризирана с невинност и духовна чистота. В повестта „Преди да се родя“ обаче тя е сравнена с „тенджера, която копнее за своя капак и вместо да се зарадва, че го е намерила, предпочете да симулира свян“. С такива необичайни и разколебаващи всеки мит за патриархалната идилия спомени, разказвачът свързва представата си за родния дом. Той не го идеализира, а дори последователно и много често безмилостно иронизира всичко в него или в характерите на най-близките си хора.
Противоположно на разказвача от „Преди да се родя“, лирическият герой от популярната елегия на Димчо Дебелянов „Да се завърнеш в бащината къща“ си спомня за родния дом с много нежност, тъга и носталгия. За него той е източник на желаната утеха, стабилна опора, от която продължава да очаква чудото на своето духовно изцеление. Лирическият герой акцентира само на няколко детайла от образа на дома, но те са много важни символи: „двора“, „прага“ , „стаята позната“, „старата икона“. Прагът е границата между настоящето и миналото, между живота и смъртта. Лирическият герой живее истински и пълноценно само у дома си – там, където би „хвърлил черната умора“. Това не е само физическо изтощение, а е по-скоро духовна умора от живота и от сполетелите го през годините разочарования и скърби:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Образът на майката в елегията на Дебелянов е един от опорните стълбове за неговия лирически герой, който очаква, „сложил чело на безсилно рамо“, да получи както винаги необходимата му утеха и спокойствие. Неслучайно повечето от представените образи, видения, изграждащи комплексната представа за дома, са в женски род и са свързани с ласкави и предразполагащи към успокоение епитети: вечерта – „тихи пазви“, „да приласкае“, майката – „старата“, „нейната усмивка блага“, вярата – „старата икона“. Героят съвсем съзнателно се връща към изконните начала на своя житейски път: към тъмнината, от която се ражда светлината, към майката, която му е дала живот, и към вярата, която ще вдъхне сила на измъчената му душа. С тези съкровени за него символи лирическият герой свързва образа на дома. Неговите чувства, макар породени само от спомена, са изключително позитивни и варират между преклонението и тъгата, между надеждата и отчаянието. Във всички случаи обаче те изразяват една огромна, неподправена обич и умиление.
Очевидните различия по отношение на съдържание, стил и настроение, които делят повестта „Преди да се родя“ и елегията „Да се завърнеш в бащината къща“, все пак отстъпват пред една тяхна обща черта. И в двете творби героите търсят опора и сигурност не другаде, а именно в спомените си за родния дом. Дори и разказвачът от повестта „Преди да се родя“ не се отрича напълно от детството си – една възраст, когато човек все още има на кого да разчита и на кого да се уповава, когато има на кого да се довери и от кого да поиска помощ. Точно затова той се чувства най-щастлив именно в началото на своя живот. Ето защо, въпреки доминиращите ирония и отрицание, разказвачът неочаквано заявява: „Върнете ми моето детство, върнете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци!“ Макар че достатъчно дълго той се е надсмивал над патриархалния си дом, все пак си спомня за него и с добро чувство.
Що се отнася до лирическия герой от елегията на Дебелянов „Да се завърнеш в бащината къща“, той търси и за кратко време намира душевен покой именно във въображаемото си връщане в родния дом, дори когато предполага, че за него животът е вече към своя край. Най-вероятно причината за подобно съждение не е физическото страдание, а чувството за изчерпаност на живота, който отдавна не му носи удовлетворение. Затова героят възприема родната къща като последна своя „пристан и заслона“ и мислено се връща, за да прекара остатъка от живота си в нея. Многобройните повторения на думите с общ корен „тишина“ и „плах“ подсказват, че той търси най-вече покой и очаква да го намери в единственото място, което в миналото го е дарявало с това благо – родния дом:
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
С много чувство за мярка Димчо Дебелянов използва ламентацията (оплакването) като форма на поетичен изказ. Неговият лирически герой говори и на себе си, и на читателите от позицията на най-светлите чувства, които го вълнуват. Той искрено очаква да намери за сетен път утеха и покой. Това е неговият начин да изрази отчаянието си от излъгалия надеждите му живот и любовта си към родния дом. Въпреки това тай знае, че вече е късно и невъзможно да получи там желаната утеха:
О, скрити вопли на печален
странник,
напразно спомнил майка и родина!
Ако при Димчо Дебелянов емоционалната гама е издържана преди всичко в една минорна тоналност, то при Ивайло Петров преобладават съвсем други чувства, мисли и асоциации. Той последователно използва иронията, сякаш за да постигне един баланс между отрицателните и положителните спомени от родната къща. Може би за него това е най-верният подход, защото той нита отрича изцяло, нита възхвалява прекомерно родния си дом и близките хора. Само последователно подлага на съмнение и разрушава представата за дома, присъща на патриархалното време.
Повестта „Преди да се родя“ от Ивайло Петров и елегията „Да се завърнеш в бащината къща“ от Димчо Дебелянов предлагат две абсолютни противоположни гледни точки относно образа на дома, но в крайна сметка те се оказват единни в любовта на своите автори към него. Налага се изводът, че независимо как човек говори за родното пространство, в сърцето му винаги остава едно кътче, изпълнено с любов и носталгия към бащиния дом.
@bgmateriali.com
