ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ „ГРАДУШКА“

 

          За да постави тези трудни за разрешаване проблеми, както и да ангажира колкото се може по-силно вниманието на читателя, стихотворението изгражда една много сложна композиция на лирическия разказ. От една страна, образът на света, създаден от този разказ, съчетава в себе си два подхода, обикновено използвани независимо един от друг. Първият, нека го наречем „документален“, показва света такъв, какъвто той е, без да се дават оценки и коментари. Вторият подход, който може да се нарече „патетичен“, вижда задачата на изкуството именно в обобщението и оценката. Нека тук припомним мисълта на древногръцкия философ Аристотел, че поезията е по-философична от историята именно защото показва света по вероятност и необходимост, т.е. прави обобщения и дава оценки за това кои човешки постъпки са в хармония с божествения ред и кои – не, за което съответно има поощрения и наказания. В историята на човешката култура тези два подхода обикновено се редуват – в един период на почит е документалността, наподобяването на реалността, докато в друг период на преден план излиза склонността на изкуството да прави обобщения и да дава оценки. Можем да обозначим тези два художествени подхода като присъщи на фотографията, от една страна, и на операта (приказката) – от друга. Изключително редки в световната художествена практика са произведенията като „Градушка“, в които тези две тенденции така органично се допълват и подсилват. Усещането за документалност само подсилва патоса на обобщението, а то, от своя страна, прави документалното изображение още по-въздействащо и ударно.

          Тези два подхода към художественото изображение са въведени чрез редуването на също така два противоположни модела за организация на човешката реч – речитатив и ария. Речитативът е неутрална в емоционално и стилистично отношение реч, която показва факти и събития. Важно е не как се разказва, а какво се разказва. Съдържанието на разказа трябва да въведе в атмосферата на действието, да представи обстановката, да покаже какво се е случило и по този начин да внуши определено настроение и да формира някакво послание. Арията, напротив, е такова речево действие, което ненапразно се свързва с пеенето, т.е. с непосредствения израз на чувствата и преживяванията на говорещия. Чрез арията възприемателят е въвлечен в непосредствено емоционално съпреживяване, което обаче не е самоцелно, а води до определени обобщения и оценки.

          Ако проследим как е композиран разказът в „Градушка“, ще установим следното: В част първа е представена арията на селяните – трагична, с подчертано глухо и примирено звучене. Част втора е речитатив на разказвача с плавна приказна интонация, завършващ със заклинанието на селяните. Част трета е отново речитатив на разказвача, но вече по-забързан, представящ краткото време на едно преджътвено утро. В същото време множеството детайли на описанието сякаш разтеглят разказа и го забавят. В това парадоксално съчетание между забързаност и забавеност вече започва да се усеща предчувствие за стаена тревога. Част четвърта – сгъстен и разтревожен речитатив на разказвача, в който отчетливо се чуват паникьосаните гласове на селяните. В тази част се усеща едно тревожно чувство на очакване, че ще се случи нещо лошо (този похват, наречен съспенс, е високо ценен от майсторите на филмовите трилъри), което нараства неудържимо. Част пета – ария на градушката, изпълнена едновременно от гласа на разказвача и от хора на селяните. Част шеста – трагичен речитатив на разказвача, показващ резултата от градушката. Тази част се връща към началото на стихотворението с обобщителната констатация за пожънатите „цвят-надежди“, а с финалния празен ред отвежда в безкрайността на едно непрекъснато повторение.

          И така, лирическият разказ е изграден от репликите на два различни речеви субекта. От едната страна е разказвачът, който показва „обективно“ случилото се. От другата страна са селяните, чиито реплики изпълняват различна функция. В началото техният хор произнася обобщаващ монолог, с който стихотворението въвежда своята основна теза. Във втората и третата част репликите на селяните не се различават много от тези на героите в обикновен разказ – чрез тях разказвачът показва какво се е случило. В четвърта и пета част обаче функцията на селския хор съчетава описаните две задачи. Репликите на селяните предават документално какво се е случило, но в същото време дават пряк израз на овладелите ги чувства. По този начин авторът си спестява необходимостта да прави специални коментари и да дава оценки – те следват органично от реакциите на героите. И накрая думата отново се взема от разказвача, но този път тонът му вече не е обективен, а възприема емоционалната позиция на героите, приближавайки финала на стихотворението към неговото начало. В това редуване на речеви субекти се възпроизвежда основната композиционна стратегия на творбата, осъществена чрез преплитане на документално и патетично, на речитатив и ария.

          Подобна е ситуацията и с темпото на разказа. В началото монологът на героите често използва понятия за време – една, че две, че три – усилни – и паметни години, макар че вчерашна се дума. Същата функция имат и глаголните форми – използваното минало свършено време (удари, влече, попари, опече) показва еднократност и ясна определеност на действията във времето. От друга страна, именно тази част като че ли е възможно най-„безвременна“ и обобщителна, говореща в стилистиката на библейските притчи за редуването на седемте сити и седемте гладни години. Във втората част сякаш се срещаме с нормално протичащ разказ, в който сезоните се редуват в една конкретна година. Тонът на този разказ обаче е подчертано приказно-идиличен, което се внушава от емоционално и стилистично натоварени думи, използвани за описанието на идиличната картина – позлати, злачни широти, класец, тучна нива, утешителна надежда, на мъките ни края до ще и т.н. Този приказно-идиличен тон сякаш разтваря конкретното време и го превръща в обобщителното приказно време на щастливото минало, служещо като контраст на драматичното настояще.

          Третата, най-дългата част, използва древния похват на т.нар. ретардация, т.е. забавяне на действието. От една страна, времето сякаш се „сгъстява“ – творбата вече не разказва за смяна на сезоните, а се концентрира върху едно конкретно утро, т.е. вместо протяжно имаме точно определено време. В същото време обаче този конкретен момент е разказан с възможно най-много подробности, сякаш нарочно да се забави ходът на случващото се. Парадоксалното в случая е, че забавянето се постига чрез описването на детайли, представящи трескаво бързане. Ефектът от ретардацията е двояк. От една страна, описанието на един конкретен момент се възприема по-скоро като обобщен образ на трескавата човешка дейност, в която всички дни си приличат. От друга страна обаче, така се внушава индиректно, че идва нещастие – тревогата като че ли извира от всеки детайл.

          В четвъртата част времето сякаш е спряло, подобно на онзи момент от „Хаджи Димитър“ на Ботев, в който слънцето спряло сърдито пече. Показателно е, че в „Градушка“ слънцето също жълтей сърдито и на земята огън праща. Тоест, показало е своята „зла“ страна, подобно на водата, която вече не напоява злачни широти:, а ги попарва със слана, влече като порой или удря като градушка, подобно на жетварка бясна хала. Нека си припомним, че в митологията смъртта най-често е изобразявана именно като жътвар, а халата е основният символ на хтоноса – чудовище, чиято цел е да похити основните ресурси, необходими за човешкия живот (заключва водите, затъмнява слънцето, води към долната земя и т.н.). В четвърта част няма разказ, има само отделни характерни моменти – избърсването на потта, дългото взиране в небето, пълзенето на облака, репликата за поличбата на петлите, крясъка на гъските и ядовития коментар на селяните, въвеждащ мотива за напразно похабения труд. В тази спрялост на времето напрежението от тревожното очакване се сгъстява до непоносимост, картинно представяйки смисъла на метафоричния израз „затишие пред буря“.

          И бурята не закъснява. Тук вече времето няма значение, защото няма и разказ. Всичко се смесва и обърква – речевите субекти се сменят непрекъснато, описанията, действията, репликите, възклицанията, звукоподражанията - всичко е разбъркано в едно неразделимо и неразличимо цяло. Единствената функция на което е да постигне максимално въздействено внушение за страховитата адска картина.

          В последната, шеста част, времето отново оживява. Бурята свършва и разказът пак потича стремително, за да покаже устремния бяг на селяните към опустошените ниви. Но и тук усещаме противоречието между забързаност и забавяне. От една страна, селото се мъкне към нивите – мъчително и бавно движение. От друга, селяните са се емнали – бързо, пришпорвано от нетърпение движение. По този начин творбата се връща към своето начало – хората отиват да видят пораженията от една конкретна буря, но ги носи вечно зло. Така се стига до замрялата картина на бойното поле, където лежат пожънати от жетварка бясна хала конкретните просо, пшеница, ръж, ечмени, но и обобщителните цвят-надежди. Творбата завършва с многоточие, подсилено от цял ред тирета. Конкретното време на конкретната трагедия прави кръг и влиза в безкрайния кръговрат на хилядите подобни нещастия, белязали човешката съдба.
          Тази композиция е изключително въздействаща, защото дава възможност на конкретното описание да се издигне до ранга на философско обобщение. За това колко ефективен е този модел, можем да съдим и от факта, че и други поети съзнателно или несъзнателно са го използвали. Най-характерен е примерът със „Септември“ от Гео Милев, който двайсет години по-късно изгражда своя образ на въстанието, преплитайки документалност и философско обобщение.

          Движението в кръг от началото към края и от края към началото създава основния образ на света, който творбата иска да внуши. В него цялото битие сякаш е затворено в една сфера, заключена между земната твърд и небесния свод. В тази сфера няма място за разнообразието на човешкия живот с неговите многобройни проявления и разклонения. Всичко е концентрирано и събрано в едно. А в средата на този сфера е поставена трагически самотната фигура на човека. Отдолу е земята, поглъщаща труда и потта му. Отгоре са небето и Бог. Това, което ги свързва, е човекът с неговите надежди. Той вярва, че Бог държи ключа към тези надежди. Затова и ръката на селянина набожно се повдига, за да направи кръст. В неговите представи и Божията ръка се повдига за наказание. Но дали тази вяра е оправдана? Наистина ли зад тайните на природата личи един разумен замисъл? Или всичко това, както казва Емилиян Станев, е само наша представа, а самата природа си остава безразлична към човека, към неговите действия и надежди. Творбата мълчи и не дава отговор. Едва ли и ние можем да го намерим. Но художествената задача на стихотворението не е да ни го даде наготово, а да ни накара да си задаваме въпросите и внимателно да преценяваме всички отговори, чрез които митологиите, религиите, теориите и моралните системи ни убеждават, че сме господари или роби на природата, че можем да променим света или че единствената ни възможност е да се впишем в световния ред и примирено да приемаме неговите капризи...

@bgmateriali.com

Изтеглиsave